Има ли недържавни източници на правото?
автор Николай Павлевчев
СУ„Св.Климент Охридски“
В общотеоретичен аспект източникът на правото се схваща като акт, съдържащ правила за поведение, които уреждат поведението на правните субекти, които са гарантирани от принудителната сила на държавата.Отрасловоправните науки се занимават с конкретните източници на техния предмет. Така науката за общата част на гражданското право дефинира източникът на гражданското право като юридически факт, с чието проявление се свързва поставянето в действие, изменението, отмяната, суспендирането и тълкуването на гражданскоправните норми[1]. Източниците на трудовото право се определят като актове на държавни и недържавни органи, които съдържат правила за поведение в трудовите правни отношения и които актове са приети по установена от държавата процедура, като държавата гарантира спазването им. Демократичното развитие на обществото и характерната специфика на определени обществени отношения са основанието за пробив в държавния нормативен монопол и възприемането на идеята за недържавни източници на правото според учените в сферата на трудовото право[2]. В трудовоправната теория съществуват различни критерии за категоризация на източниците. От тази гледна точка е удачно да се направи кратка характеристика на недържавните източници от гледна точка на част от тези критерии:
Източниците на трудовото право представляват актове на компетентни органи. Недържавните източници се създават от органи, които не са част от системата на държавния апарат. Такива са например работодателят, общото събрание на работниците и служителите и т.н
На първо място трябва да се посочи овластеният с нормотворческа функция орган. В едни случаи това е работодателят (при приемането на вътрешен правилник за реда в предприятието по чл. 181 КТ). В други случаи това е общото събрание на работниците и служителите-например по чл. 293, ал. 1 КТ начинът на използването на средствата за социално-битовото и културното обслужване се определя с негово решение. Възможни са и хипотези, при които самият източник представлява нормативно съглашение. Когато то се сключва на ниво предприятие, страни по него са работодателят и синдикална организация.
На второ място кръгът от отношения, който се регулира е точно определен. Той включва три групи случаи. Преди всичко приемането им е допустимо, когато за съответните въпроси липсва уредба в законодателството-например неуредени хипотези за получаване на допълнителни трудови възнаграждения. Възможно е да съществува уредба, но тя да не е изградена от императивни правни норми. Така например чрез колективен трудов договор за преподавателите в съответния университет може да се уговори по-високо възнаграждение за притежавана от тях научна степен „доктор на науките”/арг. от чл. 50, ал. 2 КТ/. Накрая законодателството в конкретни случаи препраща към съответния вътрешен акт-например чл. 107н, ал. 5 КТ.
На следващо място приложимостта на вътрешните актове в предприятието е ограничена. Логично е те да имат действие в рамките на самото предприятие, схващано като предприятие, учреждение, организация, кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд (арг. от пар. 1, т. 2 ДР КТ). Такова е положението както с актовете на работодателя, така и с актовете на общото събрание на работниците и служителите, както и с колективния трудов договор на ниво предприятие. Немислимо би било положението нормите, определени в дадените примери да намират приложение по отношение на друго предприятие.
Разпоредбите на тези актове могат да бъдат нормативни или облигационни. При първите са налице общи и абстрактни правила за поведение, които засягат определяем, но неопределен кръг от адресати, които следва да се изпълняват многократно. Типичен пример тук е правилникът за вътрешния ред в предприятието. При облигационните разпоредби възникват конкретни задължения, които се погасяват с еднократното им изпълнение-например поетото в колективен трудов договор задължение за подобряване на материалната база в част от сградата на предприятието.
Така в крайна сметка за вътрешните актове в предприятието може да приеме, че представляват нормативни съглашения (на ниво предприятие, които съдържат и облигационни разпоредби) или други актове, които съдържат нормативни разпоредби, уреждащи трудовите правоотношения, които се приемат от работодателя или друг орган на предприятието, уреждат конкретни, определени в закона въпроси и имат ограничено действие - в самото предприятие.
Важна тяхна характеристика е държавната санкция. Своята нормативна сила те черпят именно от нея.
Отделните видове вътрешни актове могат да се обособят на две основни групи в зависимост от източника на нормотворческата воля.
Типичен пример за вътрешен акт в предприятието, който представлява нормативно съглашение е колективният трудов договор на ниво предприятие. Нормативната уредба на този вид колективен трудов договор е в чл 51а КТ. Сключва се между работодателя и синдикална организация, като проектът се представя от синдикалната организация. Характеристика му не се отличава от казаното по-горе. Това, което трябва да се допълни е, че неговият предмет са трудовите и осигурителните отношения, урежда неуредени от императивни правни норми въпроси и създава по-благоприятна уредба на трудовите правоотношения от установената в закона-аргумент от чл. 50 КТ.
На второ място трябва да се посочат актовете на работодателя като вътрешни актове в предприятието. Те се приемат по различни въпроси. Примери са правилникът за вътрешния трудов ред по чл. 181 КТ; правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд по чл. 277 КТ. При приемането на вътрешен акт работодателят трябва да поиска мнението на съответната синдикална организация в предприятието съгласно чл. 37 КТ. В крайна сметка създаването на тези актове от работодателя е част от неговата нормативна власт, която е част от работодателската власт.
Накрая характерен акт са решенията на общото събрание на работниците и служителите. То приема решения във връзка с ползването на социалните фондове и формите на социално обслужване от пенсионери, работили при работодателя по чл. 299, ал. 3 и чл. 300 КТ. Така е и в гореспоменатия случай по чл 293 КТ. Решения се приемат и по проектите за колективен трудов договор по 51а, ал. 3.
Така трудовоправната теория стига до дръзкия извод, че посочените актове имат нормативен характер. Това тя аргументира с факта, че тези актове съдържат правни норми. Тези правни норми се прилагали спрямо неограничен кръг субекти, многократно на определена територия. Поради това те са нормативни актове. Колективният трудов договор пък е нормативно съглашение.
Трябва да се посочи, че това определение противоречи на чл. 1а от Закона за нормтивните актове. Нормативен акт съгласно тази разпоредба може да създава само компетентен държавен орган. А държавният орган е образувание, което е натоварвено от държавата с осъществяване на определени публични функции. Безсъмнено работодателят не е такъв орган, дори когато той представлява държавен орган. Когато въпросните актове се издават от министър в качеството му на ръководител на работодателя-министерството те не се издават в това му качество. На следващо място нормативни актове могат да се издават само от органи, предвидени в Конституцията или в закон. Компетентността не може да се прехвърля. Относно въпросната държавна санкция, която придава нормативен характер на тези актове може да се каже, че й се придава пресилена теоретична характеристика. Ако възприемем казаното в трудовоправната теория, бихме стигнали до абсурдния извод, че един граждански договор по смисъла на чл. 8 от Закона за задълженията и догворите е нормативен акт. Държавата с него е овластила субектите да регулират отношенията помежду си. Впрочем последният съвсем сериозно може да заприлича по хипотеза на въпросните актове в предприятието. Нпаример един многостранен договор за учредяване на гражданско дружество по чл. 356 ЗЗД се отнася до по-широк кръг от субекти-участници в дружеството могат да са n- на брой правни субекти. Той съдържа разпоредби, които се прилагат толкова пъти колкото се проявят в действителността съответните факти-напр. разпределението на печалбата се регулира от договора и се случва толкова пъти, колкото има какво да се разпределя. Това е един абсурден извод.
Още по-голяма прилика има с индивидуалните и общите административни актове, които се различават от нормативните административни актове. Съгласно чл. 65 от Адмионистративнопроцесуалния кодекс общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове. А пък индивидуален административен акт може да има персонално действие спрямо повече от едно лице. Но добре известно е от административноправната теория, че административният акт поначало представялва акт по прилагане на нормативен акт, а не нормативен акт.
Накрая абсурдно звучи и идеята за наличие на нормативни съглашения. Преди всичко самото съчетание на термините има оксиморонен характер. Нормативно е атрибутивно прилагателно, което изразява факта, че понятието, до което се отнася съдържа норми, а последните представляват общи абстрактни правила за поведение, които регулират обществените отношения посредством възлагане на задължения и предоставяне на права, което се гарантира от принудителната сила на държавата. А съглашението представлява договор. Поначало последният е предназначен да регулира конкретни отношения чрез конкретни правила и не може да съдържа абстрактни разпоредби. Не може едно съглашение да е нормативно.
С оглед на горното считам, че теорията за недържавни източници е твърде дръзка и се нуждае от преосмисляне, което макар и да не отрече тяхното съществуване да доведе до усъвършенстване на използвания понятиен апарат, с оглед хармонизирането му с правилата на логическата последователност.
[1] Павлова, М. Гражданско право-обща част, С. Софи-Р, 2002 г.
[2] Макар последната да се оспорва от някои автори- Русчев, И. Нормативните актове-източник на частното право. С., Албатрос, 2008, 123-126.
автор Николай Павлевчев
СУ„Св.Климент Охридски“
В общотеоретичен аспект източникът на правото се схваща като акт, съдържащ правила за поведение, които уреждат поведението на правните субекти, които са гарантирани от принудителната сила на държавата.Отрасловоправните науки се занимават с конкретните източници на техния предмет. Така науката за общата част на гражданското право дефинира източникът на гражданското право като юридически факт, с чието проявление се свързва поставянето в действие, изменението, отмяната, суспендирането и тълкуването на гражданскоправните норми[1]. Източниците на трудовото право се определят като актове на държавни и недържавни органи, които съдържат правила за поведение в трудовите правни отношения и които актове са приети по установена от държавата процедура, като държавата гарантира спазването им. Демократичното развитие на обществото и характерната специфика на определени обществени отношения са основанието за пробив в държавния нормативен монопол и възприемането на идеята за недържавни източници на правото според учените в сферата на трудовото право[2]. В трудовоправната теория съществуват различни критерии за категоризация на източниците. От тази гледна точка е удачно да се направи кратка характеристика на недържавните източници от гледна точка на част от тези критерии:
Източниците на трудовото право представляват актове на компетентни органи. Недържавните източници се създават от органи, които не са част от системата на държавния апарат. Такива са например работодателят, общото събрание на работниците и служителите и т.н
На първо място трябва да се посочи овластеният с нормотворческа функция орган. В едни случаи това е работодателят (при приемането на вътрешен правилник за реда в предприятието по чл. 181 КТ). В други случаи това е общото събрание на работниците и служителите-например по чл. 293, ал. 1 КТ начинът на използването на средствата за социално-битовото и културното обслужване се определя с негово решение. Възможни са и хипотези, при които самият източник представлява нормативно съглашение. Когато то се сключва на ниво предприятие, страни по него са работодателят и синдикална организация.
На второ място кръгът от отношения, който се регулира е точно определен. Той включва три групи случаи. Преди всичко приемането им е допустимо, когато за съответните въпроси липсва уредба в законодателството-например неуредени хипотези за получаване на допълнителни трудови възнаграждения. Възможно е да съществува уредба, но тя да не е изградена от императивни правни норми. Така например чрез колективен трудов договор за преподавателите в съответния университет може да се уговори по-високо възнаграждение за притежавана от тях научна степен „доктор на науките”/арг. от чл. 50, ал. 2 КТ/. Накрая законодателството в конкретни случаи препраща към съответния вътрешен акт-например чл. 107н, ал. 5 КТ.
На следващо място приложимостта на вътрешните актове в предприятието е ограничена. Логично е те да имат действие в рамките на самото предприятие, схващано като предприятие, учреждение, организация, кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд (арг. от пар. 1, т. 2 ДР КТ). Такова е положението както с актовете на работодателя, така и с актовете на общото събрание на работниците и служителите, както и с колективния трудов договор на ниво предприятие. Немислимо би било положението нормите, определени в дадените примери да намират приложение по отношение на друго предприятие.
Разпоредбите на тези актове могат да бъдат нормативни или облигационни. При първите са налице общи и абстрактни правила за поведение, които засягат определяем, но неопределен кръг от адресати, които следва да се изпълняват многократно. Типичен пример тук е правилникът за вътрешния ред в предприятието. При облигационните разпоредби възникват конкретни задължения, които се погасяват с еднократното им изпълнение-например поетото в колективен трудов договор задължение за подобряване на материалната база в част от сградата на предприятието.
Така в крайна сметка за вътрешните актове в предприятието може да приеме, че представляват нормативни съглашения (на ниво предприятие, които съдържат и облигационни разпоредби) или други актове, които съдържат нормативни разпоредби, уреждащи трудовите правоотношения, които се приемат от работодателя или друг орган на предприятието, уреждат конкретни, определени в закона въпроси и имат ограничено действие - в самото предприятие.
Важна тяхна характеристика е държавната санкция. Своята нормативна сила те черпят именно от нея.
Отделните видове вътрешни актове могат да се обособят на две основни групи в зависимост от източника на нормотворческата воля.
Типичен пример за вътрешен акт в предприятието, който представлява нормативно съглашение е колективният трудов договор на ниво предприятие. Нормативната уредба на този вид колективен трудов договор е в чл 51а КТ. Сключва се между работодателя и синдикална организация, като проектът се представя от синдикалната организация. Характеристика му не се отличава от казаното по-горе. Това, което трябва да се допълни е, че неговият предмет са трудовите и осигурителните отношения, урежда неуредени от императивни правни норми въпроси и създава по-благоприятна уредба на трудовите правоотношения от установената в закона-аргумент от чл. 50 КТ.
На второ място трябва да се посочат актовете на работодателя като вътрешни актове в предприятието. Те се приемат по различни въпроси. Примери са правилникът за вътрешния трудов ред по чл. 181 КТ; правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд по чл. 277 КТ. При приемането на вътрешен акт работодателят трябва да поиска мнението на съответната синдикална организация в предприятието съгласно чл. 37 КТ. В крайна сметка създаването на тези актове от работодателя е част от неговата нормативна власт, която е част от работодателската власт.
Накрая характерен акт са решенията на общото събрание на работниците и служителите. То приема решения във връзка с ползването на социалните фондове и формите на социално обслужване от пенсионери, работили при работодателя по чл. 299, ал. 3 и чл. 300 КТ. Така е и в гореспоменатия случай по чл 293 КТ. Решения се приемат и по проектите за колективен трудов договор по 51а, ал. 3.
Така трудовоправната теория стига до дръзкия извод, че посочените актове имат нормативен характер. Това тя аргументира с факта, че тези актове съдържат правни норми. Тези правни норми се прилагали спрямо неограничен кръг субекти, многократно на определена територия. Поради това те са нормативни актове. Колективният трудов договор пък е нормативно съглашение.
Трябва да се посочи, че това определение противоречи на чл. 1а от Закона за нормтивните актове. Нормативен акт съгласно тази разпоредба може да създава само компетентен държавен орган. А държавният орган е образувание, което е натоварвено от държавата с осъществяване на определени публични функции. Безсъмнено работодателят не е такъв орган, дори когато той представлява държавен орган. Когато въпросните актове се издават от министър в качеството му на ръководител на работодателя-министерството те не се издават в това му качество. На следващо място нормативни актове могат да се издават само от органи, предвидени в Конституцията или в закон. Компетентността не може да се прехвърля. Относно въпросната държавна санкция, която придава нормативен характер на тези актове може да се каже, че й се придава пресилена теоретична характеристика. Ако възприемем казаното в трудовоправната теория, бихме стигнали до абсурдния извод, че един граждански договор по смисъла на чл. 8 от Закона за задълженията и догворите е нормативен акт. Държавата с него е овластила субектите да регулират отношенията помежду си. Впрочем последният съвсем сериозно може да заприлича по хипотеза на въпросните актове в предприятието. Нпаример един многостранен договор за учредяване на гражданско дружество по чл. 356 ЗЗД се отнася до по-широк кръг от субекти-участници в дружеството могат да са n- на брой правни субекти. Той съдържа разпоредби, които се прилагат толкова пъти колкото се проявят в действителността съответните факти-напр. разпределението на печалбата се регулира от договора и се случва толкова пъти, колкото има какво да се разпределя. Това е един абсурден извод.
Още по-голяма прилика има с индивидуалните и общите административни актове, които се различават от нормативните административни актове. Съгласно чл. 65 от Адмионистративнопроцесуалния кодекс общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове. А пък индивидуален административен акт може да има персонално действие спрямо повече от едно лице. Но добре известно е от административноправната теория, че административният акт поначало представялва акт по прилагане на нормативен акт, а не нормативен акт.
Накрая абсурдно звучи и идеята за наличие на нормативни съглашения. Преди всичко самото съчетание на термините има оксиморонен характер. Нормативно е атрибутивно прилагателно, което изразява факта, че понятието, до което се отнася съдържа норми, а последните представляват общи абстрактни правила за поведение, които регулират обществените отношения посредством възлагане на задължения и предоставяне на права, което се гарантира от принудителната сила на държавата. А съглашението представлява договор. Поначало последният е предназначен да регулира конкретни отношения чрез конкретни правила и не може да съдържа абстрактни разпоредби. Не може едно съглашение да е нормативно.
С оглед на горното считам, че теорията за недържавни източници е твърде дръзка и се нуждае от преосмисляне, което макар и да не отрече тяхното съществуване да доведе до усъвършенстване на използвания понятиен апарат, с оглед хармонизирането му с правилата на логическата последователност.
[1] Павлова, М. Гражданско право-обща част, С. Софи-Р, 2002 г.
[2] Макар последната да се оспорва от някои автори- Русчев, И. Нормативните актове-източник на частното право. С., Албатрос, 2008, 123-126.
