За понятието „смесен ДИГ“
.
Автор: Николай Павлевчев
Възмездните операции с обектите от гражданския оборот се отличават с необозримо разнообразие. Нещо повече, креативността в разпореждането, основана на чл. 9 ЗЗД пронизва установени вече от практиката сделки като договора за издръжка и гледане, за да даде живот на договорите за издръжка и гледане за минало време (ДИГМВ) и смесените договори за издръжка и гледане (ДИГ).
Както проф. Венедиков отбелязва, ДИГМВ рядко се практикува като самостоятелен договор[1]. Често той е в съчетание с класическия договор за издръжка и гледане за бъдещи грижи. Обективно погледнато резултатът от обединяването на миналите и бъдещите грижи изглежда един. От правна гледна точка обаче са налице две хипотези. В единия случай се сключват два договора, които могат да бъдат обединени или не в рамките на един документ – ДИГМВ и класически ДИГ. В другия случай се сключва ДИГ за минали и бъдещи грижи. И двата варианта се означават като смесени ДИГ[2].
Сключването на смесен договор черпи своето правно основание от принципа на свобода на договарянето. По своето същество той представлява съглашение, което съчетава в себе си характерни елементи от уредени в законодателството договори[3]. Обединяването на клаузите в общ договор насочва към волята на страните уговорките да съставляват неделимо цяло, което да доведе до единно действие на неблагоприятните за съществуването на договора факти – напр. развалянето, обявяването му за недействителен и т.н. Необходимо e да се отбележи, че според едното виждане ще се прилагат правилата за съответния договор към конкретното задължение[4]. Според друго виждане ще се прилагат правилата за този договор, който съгласно принципа за тълкуване на договора има преимуществено значение[5]. Нито едно от становищата не е относимо към случая, защото двете хипотези, които посочих по-горе, не представляват смесени договори. В първия случай са налице два договора, а смесеният договор е само един. Във втория случай също няма смесен договор, защото темпоралното разграничение на грижите на минали и бъдещи не обособява два престативни резултата. Касае се за обикновен договор за гледане и издръжка, който не е смесен, а е договор, по който удовлетворяването на легитимния кредиторов интерес е към момента на сключване на договора до известна степен извършено. Не е уместно в посочените хипотези да се говори за смесени договори.
Практическото значение на делението – ДИГМВ, сключен заедно с ДИГ, съответно ДИГ за минали и бъдещи грижи, се проявява при института на развалянето на договора. По въпроса е налице обстойно теоретично изследване[6], а също и богата съдебна практика.
Практиката не споделя единна теза. Според едното становище, когато договорът е и за минали гледане и издръжка, положени до деня на нотариалния акт, пълното разваляне на договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е изключено, тъй като в тази си част сделката е идентична с продажбата (Решение № 674/06.03.80 г., по гр.д. № 2776/ 150 79 г., на II г.о.). В тези случаи съдът е длъжен в производството по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД да изследва и съпостави паричния еквивалент на грижите в минало време с цената на имота към датата на сделката и съобразно това да прецени каква е частта от алеаторния договор, която подлежи на разваляне (Решение № 103/02.02.97 г., по гр.д. № 1029/96 г., на II г.о.; Решение № 500/23.08.2010 г., по гр.д. № 1702/2009 г., на IV г.о.; Решение № 11/25.02.2011 г., по гр.д. № 1510/2009 г., на IV г.о., последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК). Налице е и практика в противния смисъл, съгласно която фактът, че част от престацията вече е положена в натура не е основание, за да се приеме, че е придобита собственост. Поради това неизпълнение на задълженията след сключване на договора повлича цялостното му разваляне, а положените от приобретателя грижи и издръжка до сключването на договора са основание за тяхното обезщетяване чрез паричната им равностойност по реда на чл. 55 ЗЗД (Решение № 827/ 03.12.2009 г., по гр.д. № 1328/2008 г., на III г.о.).
Правната доктрина подкрепя второто виждане. Не може да се приеме, че клаузата за минали грижи изключва пълното разваляне на договора поради факта, че в тази си част договорът е идентичен с продажба, защото това противоречи на принципа, заложен в чл. 20 ЗЗД – при тълкуване на договора да се търси действителната обща воля на страните[7]. Установявайки отнапред едно такова правило, ще нарушим общия принцип. Освен това, ако страните са целяли такъв резултат, биха могли да го предвидят изрично.[8] Смесените договори освен това са единни и винаги подлежат на разваляне, унищожаване или прогласяване на нищожността им в цялост.[9] Спори се по отношение на уеднаквяването на положените в миналото грижи с продажбата, като се приема че прехвърлянето на собственост е в изпълнение на дълг или дарение. Аргумент срещу частичното разваляне на договора е и неделимостта, която винаги е налице при ДИГ и тя следва от намерението на страните. Съмнително изглежда и определянето от съда на равностойността на положените грижи. Това би довело до противоречие с алеаторния характер на договора.[10]
Налице са две диаметрално противоположни тези, които водят да съвсем различни правни последици, като и двете не провеждат изрично разликата в хипотезите, което би могло да доведе до объркване. Действителната последица от прилагането на задължителната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК представлява частично разваляне на договора. При това ще видим, че ако към момента на разваляне са положени грижи на стойност 20 000 лв, а имотът, който е получил преиобретателят е на стойност 120 000 лв, договорът следва да бъде развален за 5/6 ид. ч., а 1/6 част да остане в собственост на приобретателя. Аргументите в полза на подобен резултат, макар да изглеждат справедливи спрямо интереса на длъжника, delegelata не могат да бъдат приети.
Поради това задължителната практика (без аргументите й) е вярна, когато страните сключват ДИГМВ заедно с ДИГ, а тезата на правната теория ще е вярна по отношение на ДИГ за минали и бъдещи грижи.
Във втория случай обаче е налице нюанс, който позволява критика. Погрешността на установяване на правило при тълкуване на договорите е аргумент и против твърдението, че уговорката за минали грижи никога не води до създаването на два договора. Изричното предвиждане на минали грижи също не е необходимо, поради наличието на правило за тълкуване на договора, така и поради факта, че при сключването на тези договори обикновено не се стига до дълбочинно разсъждаване за правните последици от смисъла на отделните уговорки. Не е задължително договорът винаги да се схваща като единен именно поради неяснотата относно каква е волята на страните.[11] Не съществува аргумент в полза на факта, че непременно положените в миналото грижи ще са datioinsolutum или donatio. Неделимостта на задължението също не може да бъде безспорен аргумент. На първо място, тя няма никакво значение в отношение, чийто страни са един кредитор и един длъжник– арг. от чл. 66 ЗЗД. Perargumentum a contrario кредиторът винаги ще може да приеме по свое усмотрение частично изпълнение. Необяснимо е защо се приема, че задължението за издръжка и гледане е непременно неделимо по намерението на страните, което било имплицитно заложено. Съгласно чл. 129, ал. 2 ЗЗД за всичко, което не е изрично уредено от закона за неделимостта се прилагат правилата на солидарността. А съгласно чл. 121 солидарност е налице, когато е изрично предвидена в договора или когато закон я предвижда. Тъй като договорът е ненаименован, няма как закон да предвижда неделимост. А страните изрично трябва да я предвидят. По никакъв начин не може да се каже, че е съмнително определянето от съда на стойността на миналите грижи при разваляне на договора. Това е така поради простия факт, че алеаторност трябва да е налице към момента на сключване на договора. А когато договорът е развален, последният (по общо правило) вече не съществува extunc. Определянето е необходимо с оглед двустранното реституционно отношение по чл. 55 ЗЗД. А то не е отношението, породено от договора. Ще рече, че няма как да определим стойността на подлежащите на връщане престации, ако възприемем обратното. Не е ясно и как един договор може да има преддоговорно изпълнение. Изпълнението предполага задължение. Задължението възниква от договора, а договорът е сключен по-късно. Налице е противоречие, защото правилно се определя, че не може да има обратно действие договорът, но определянето на едно действие като преддоговорно изпълнение означава именно да преуредим това действие като юридическо. Накрая аргументи в полза на частичното разваляне има и от историческо естество. При договора за рента, който е в основата на ДИГ, е възможна хипотеза, при която престацията на приобретателя започва преди изпълнението на задължението на рентиера. Но конфликтността тук е също силно редуцирана с оглед нормата на чл. 523 ЗЗД (отм.), съгласно която „връщането на които (имот или капитал - бел. моя - Н.П.) отстъпвачътъ няма право да иска”. Нещо повече, изкупуването на вечната рента, установена срещу отстъпване недвижим имот, става със заплащането на една сума пари, която съответства на годишната рента, капитализирана върху основата на законна лихва. Незаплащането само на изтеклите платежи на рентата не дава право на този, в полза на когото пожизнената рента е установена, да иска връщането на капитала или на отстъпеното от него недвижимо имущество. Той има само право да секвестира и да иска да се продадат имотите на своя длъжник и от стойността им да се употреби една сума, достатъчна за обезпечение изплащането на рентата. Не е съществувало правило, което да позволява връщането на имота изцяло.
Въпреки това тезата за частично разваляне на договора пречи. Проблемът с частичното разваляне на договора е именно в „частичността”. Развалянето на договора може да бъде само изцяло. Правото е потестативно. Никъде не е уредено потестативно право на частично разваляне на договора. А потестативни права не могат да се уговарят, камо ли съдът да ги измисли при приложението на нормата на чл. 87 ЗЗД[12]. Допълнителен аргумент в полза на това виждане е, че конститутивни искове съгласно чл. 124, ал. 3 ГПК могат да се предявяват само в предвидените от закон случаи. Невъзможността за частично разваляне на договора е действителният аргумент против задължителната практика на ВКС.
Не бива да се пропуска и факта, че съсобствеността е конфликтна правна фигура и законът се стреми да я избегне чрез различни правила[13]. Допускането й просто така противоречи на целта на законодателя, заложена в Закона за собствеността.
В сравнителноправен аспект също ще видим, че такъв резултат не се допуска. Швейцарския Федерален облигационен кодекс, който предлага хармонична уредба на договора, в чл. 527, ал. 2 изрично предвижда цялостно раваляне на договора и връщане на получените престации, а към тях и обезщетение, дължимо от виновната страна.
Подобно е положението и в ГКРФ, като хипотезата е уредена в чл. 605.
И въпреки това чисто житейски може да се мисли в насока дали положението delegelata е справедливо и отчита в достатъчна степен интереса на приобретателя. Защото възрастния и болен човек, за да сключи именно този договор не разполага с пари. А по реституционното отношение ще дължи пари и то в повечето случаи на не малка стойност. Така ще се види, че в голям брой случаи вземането по това отношение, породено от неоснователно обогатяване, няма да бъде удовлетворено или ще се налага достигането до един нежелан резултат, какъвто би бил публичната продан на имота.
В заключение може да се каже, че постигането на възмездност в отношенията между страните е резултат, който лежи в позитивния им кредиторов интерес. Страните могат да предвиждат грижи и за бъдеще и за минало, наред с ДИГМВ. Проблемите в практиката са още по-голям аргумент в полза на необходимостта от регламентация на ДИГ, включително и на хипотезите на съчетания на минали и бъдещи грижи.
[1]. Венедиков, П. Цит. съч. стр. 7.
[2]. „процесният договор е смесен:в едната част договор за прехвърляне право на собственост за вече престирани грижи, т.е. за покупко-продажба и в другата -договор за прехвърляне право на собственост срещу насрещното задължение - гледане и издръжка за в бъдеще” – в Решение № 510 17.12.2012. Другият вариант също се означава като смесен договор – така Младенов, Н. Цитсъч.
[3]Марков, М. Облигационно право, Мodusstudendi, С.: Сиби, 2011 г. стр. 65. Този автор ги нарича комбинирани договори.
[4]Пак там. Също и Rossano, C. Icontrattimisti. http://www.nuovaquasco.it/archivio/489Rossano.pdf.
[5]Въпросът за приложимите правила у нас не се поставя толкова ожесточено, колкото в Италия. Втората теза
се подкрепя от италианската съдебна практика – Lanzieri, M.Contrattimisti: applicabileladisciplinadelcontrattoprevalente. Cassazionecivile , sez. II, sentenza 12.12.2012 n° 22828 in:www.altalex.com/
[6]. Пак там. Също и Венедиков, П, Цит. съч., стр. 17; Ставру, Ст. Договорът за издръжка и гледане като неименуван алеаторен договор. В: Ставру, Ст., Д. Недев, М. Димитров „Алеаторността на договорите в българското гражданско право” С.: Фенея, 2013, стр. 216.; Младенов, Н. Разваляне на смесени договори за гледане и издръжка, Соб.пр., кн. 8, 1999.
[7]. Младенов, Н. Цитсъч., стр. 2.
[8]. Пак там. Също и Ставру, Ст., Цит. съч., стр.220.
[9]. Венедиков, П., Цит. съч., стр. 18.
[10]. Тези твърдения са на Младенов, Н. Цит. съч.
[11]. А доста спорен е въпросът за дарение и продажба, които са част от един смесен договор. Може ли този договор да бъде развален? Повечето ще се съгласят. А да бъде отменен? Но можем ли да развалим дарение и да отменим продажба? Поради това мисля, че тук ще са налице два договора, тъй като прилагането на институтите на развалянето и отмяната ще важи за съответната част-възмездна или безвъзмездна.
[12]. Решение № 173 от 19.02.2013 г. на РС - Велико Търново по гр. д. № 2040/2012 г.
13. Чл. 33 и 34 ЗС, също и чл. 36 ЗН и т.н.
.
Автор: Николай Павлевчев
Възмездните операции с обектите от гражданския оборот се отличават с необозримо разнообразие. Нещо повече, креативността в разпореждането, основана на чл. 9 ЗЗД пронизва установени вече от практиката сделки като договора за издръжка и гледане, за да даде живот на договорите за издръжка и гледане за минало време (ДИГМВ) и смесените договори за издръжка и гледане (ДИГ).
Както проф. Венедиков отбелязва, ДИГМВ рядко се практикува като самостоятелен договор[1]. Често той е в съчетание с класическия договор за издръжка и гледане за бъдещи грижи. Обективно погледнато резултатът от обединяването на миналите и бъдещите грижи изглежда един. От правна гледна точка обаче са налице две хипотези. В единия случай се сключват два договора, които могат да бъдат обединени или не в рамките на един документ – ДИГМВ и класически ДИГ. В другия случай се сключва ДИГ за минали и бъдещи грижи. И двата варианта се означават като смесени ДИГ[2].
Сключването на смесен договор черпи своето правно основание от принципа на свобода на договарянето. По своето същество той представлява съглашение, което съчетава в себе си характерни елементи от уредени в законодателството договори[3]. Обединяването на клаузите в общ договор насочва към волята на страните уговорките да съставляват неделимо цяло, което да доведе до единно действие на неблагоприятните за съществуването на договора факти – напр. развалянето, обявяването му за недействителен и т.н. Необходимо e да се отбележи, че според едното виждане ще се прилагат правилата за съответния договор към конкретното задължение[4]. Според друго виждане ще се прилагат правилата за този договор, който съгласно принципа за тълкуване на договора има преимуществено значение[5]. Нито едно от становищата не е относимо към случая, защото двете хипотези, които посочих по-горе, не представляват смесени договори. В първия случай са налице два договора, а смесеният договор е само един. Във втория случай също няма смесен договор, защото темпоралното разграничение на грижите на минали и бъдещи не обособява два престативни резултата. Касае се за обикновен договор за гледане и издръжка, който не е смесен, а е договор, по който удовлетворяването на легитимния кредиторов интерес е към момента на сключване на договора до известна степен извършено. Не е уместно в посочените хипотези да се говори за смесени договори.
Практическото значение на делението – ДИГМВ, сключен заедно с ДИГ, съответно ДИГ за минали и бъдещи грижи, се проявява при института на развалянето на договора. По въпроса е налице обстойно теоретично изследване[6], а също и богата съдебна практика.
Практиката не споделя единна теза. Според едното становище, когато договорът е и за минали гледане и издръжка, положени до деня на нотариалния акт, пълното разваляне на договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е изключено, тъй като в тази си част сделката е идентична с продажбата (Решение № 674/06.03.80 г., по гр.д. № 2776/ 150 79 г., на II г.о.). В тези случаи съдът е длъжен в производството по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД да изследва и съпостави паричния еквивалент на грижите в минало време с цената на имота към датата на сделката и съобразно това да прецени каква е частта от алеаторния договор, която подлежи на разваляне (Решение № 103/02.02.97 г., по гр.д. № 1029/96 г., на II г.о.; Решение № 500/23.08.2010 г., по гр.д. № 1702/2009 г., на IV г.о.; Решение № 11/25.02.2011 г., по гр.д. № 1510/2009 г., на IV г.о., последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК). Налице е и практика в противния смисъл, съгласно която фактът, че част от престацията вече е положена в натура не е основание, за да се приеме, че е придобита собственост. Поради това неизпълнение на задълженията след сключване на договора повлича цялостното му разваляне, а положените от приобретателя грижи и издръжка до сключването на договора са основание за тяхното обезщетяване чрез паричната им равностойност по реда на чл. 55 ЗЗД (Решение № 827/ 03.12.2009 г., по гр.д. № 1328/2008 г., на III г.о.).
Правната доктрина подкрепя второто виждане. Не може да се приеме, че клаузата за минали грижи изключва пълното разваляне на договора поради факта, че в тази си част договорът е идентичен с продажба, защото това противоречи на принципа, заложен в чл. 20 ЗЗД – при тълкуване на договора да се търси действителната обща воля на страните[7]. Установявайки отнапред едно такова правило, ще нарушим общия принцип. Освен това, ако страните са целяли такъв резултат, биха могли да го предвидят изрично.[8] Смесените договори освен това са единни и винаги подлежат на разваляне, унищожаване или прогласяване на нищожността им в цялост.[9] Спори се по отношение на уеднаквяването на положените в миналото грижи с продажбата, като се приема че прехвърлянето на собственост е в изпълнение на дълг или дарение. Аргумент срещу частичното разваляне на договора е и неделимостта, която винаги е налице при ДИГ и тя следва от намерението на страните. Съмнително изглежда и определянето от съда на равностойността на положените грижи. Това би довело до противоречие с алеаторния характер на договора.[10]
Налице са две диаметрално противоположни тези, които водят да съвсем различни правни последици, като и двете не провеждат изрично разликата в хипотезите, което би могло да доведе до объркване. Действителната последица от прилагането на задължителната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК представлява частично разваляне на договора. При това ще видим, че ако към момента на разваляне са положени грижи на стойност 20 000 лв, а имотът, който е получил преиобретателят е на стойност 120 000 лв, договорът следва да бъде развален за 5/6 ид. ч., а 1/6 част да остане в собственост на приобретателя. Аргументите в полза на подобен резултат, макар да изглеждат справедливи спрямо интереса на длъжника, delegelata не могат да бъдат приети.
Поради това задължителната практика (без аргументите й) е вярна, когато страните сключват ДИГМВ заедно с ДИГ, а тезата на правната теория ще е вярна по отношение на ДИГ за минали и бъдещи грижи.
Във втория случай обаче е налице нюанс, който позволява критика. Погрешността на установяване на правило при тълкуване на договорите е аргумент и против твърдението, че уговорката за минали грижи никога не води до създаването на два договора. Изричното предвиждане на минали грижи също не е необходимо, поради наличието на правило за тълкуване на договора, така и поради факта, че при сключването на тези договори обикновено не се стига до дълбочинно разсъждаване за правните последици от смисъла на отделните уговорки. Не е задължително договорът винаги да се схваща като единен именно поради неяснотата относно каква е волята на страните.[11] Не съществува аргумент в полза на факта, че непременно положените в миналото грижи ще са datioinsolutum или donatio. Неделимостта на задължението също не може да бъде безспорен аргумент. На първо място, тя няма никакво значение в отношение, чийто страни са един кредитор и един длъжник– арг. от чл. 66 ЗЗД. Perargumentum a contrario кредиторът винаги ще може да приеме по свое усмотрение частично изпълнение. Необяснимо е защо се приема, че задължението за издръжка и гледане е непременно неделимо по намерението на страните, което било имплицитно заложено. Съгласно чл. 129, ал. 2 ЗЗД за всичко, което не е изрично уредено от закона за неделимостта се прилагат правилата на солидарността. А съгласно чл. 121 солидарност е налице, когато е изрично предвидена в договора или когато закон я предвижда. Тъй като договорът е ненаименован, няма как закон да предвижда неделимост. А страните изрично трябва да я предвидят. По никакъв начин не може да се каже, че е съмнително определянето от съда на стойността на миналите грижи при разваляне на договора. Това е така поради простия факт, че алеаторност трябва да е налице към момента на сключване на договора. А когато договорът е развален, последният (по общо правило) вече не съществува extunc. Определянето е необходимо с оглед двустранното реституционно отношение по чл. 55 ЗЗД. А то не е отношението, породено от договора. Ще рече, че няма как да определим стойността на подлежащите на връщане престации, ако възприемем обратното. Не е ясно и как един договор може да има преддоговорно изпълнение. Изпълнението предполага задължение. Задължението възниква от договора, а договорът е сключен по-късно. Налице е противоречие, защото правилно се определя, че не може да има обратно действие договорът, но определянето на едно действие като преддоговорно изпълнение означава именно да преуредим това действие като юридическо. Накрая аргументи в полза на частичното разваляне има и от историческо естество. При договора за рента, който е в основата на ДИГ, е възможна хипотеза, при която престацията на приобретателя започва преди изпълнението на задължението на рентиера. Но конфликтността тук е също силно редуцирана с оглед нормата на чл. 523 ЗЗД (отм.), съгласно която „връщането на които (имот или капитал - бел. моя - Н.П.) отстъпвачътъ няма право да иска”. Нещо повече, изкупуването на вечната рента, установена срещу отстъпване недвижим имот, става със заплащането на една сума пари, която съответства на годишната рента, капитализирана върху основата на законна лихва. Незаплащането само на изтеклите платежи на рентата не дава право на този, в полза на когото пожизнената рента е установена, да иска връщането на капитала или на отстъпеното от него недвижимо имущество. Той има само право да секвестира и да иска да се продадат имотите на своя длъжник и от стойността им да се употреби една сума, достатъчна за обезпечение изплащането на рентата. Не е съществувало правило, което да позволява връщането на имота изцяло.
Въпреки това тезата за частично разваляне на договора пречи. Проблемът с частичното разваляне на договора е именно в „частичността”. Развалянето на договора може да бъде само изцяло. Правото е потестативно. Никъде не е уредено потестативно право на частично разваляне на договора. А потестативни права не могат да се уговарят, камо ли съдът да ги измисли при приложението на нормата на чл. 87 ЗЗД[12]. Допълнителен аргумент в полза на това виждане е, че конститутивни искове съгласно чл. 124, ал. 3 ГПК могат да се предявяват само в предвидените от закон случаи. Невъзможността за частично разваляне на договора е действителният аргумент против задължителната практика на ВКС.
Не бива да се пропуска и факта, че съсобствеността е конфликтна правна фигура и законът се стреми да я избегне чрез различни правила[13]. Допускането й просто така противоречи на целта на законодателя, заложена в Закона за собствеността.
В сравнителноправен аспект също ще видим, че такъв резултат не се допуска. Швейцарския Федерален облигационен кодекс, който предлага хармонична уредба на договора, в чл. 527, ал. 2 изрично предвижда цялостно раваляне на договора и връщане на получените престации, а към тях и обезщетение, дължимо от виновната страна.
Подобно е положението и в ГКРФ, като хипотезата е уредена в чл. 605.
И въпреки това чисто житейски може да се мисли в насока дали положението delegelata е справедливо и отчита в достатъчна степен интереса на приобретателя. Защото възрастния и болен човек, за да сключи именно този договор не разполага с пари. А по реституционното отношение ще дължи пари и то в повечето случаи на не малка стойност. Така ще се види, че в голям брой случаи вземането по това отношение, породено от неоснователно обогатяване, няма да бъде удовлетворено или ще се налага достигането до един нежелан резултат, какъвто би бил публичната продан на имота.
В заключение може да се каже, че постигането на възмездност в отношенията между страните е резултат, който лежи в позитивния им кредиторов интерес. Страните могат да предвиждат грижи и за бъдеще и за минало, наред с ДИГМВ. Проблемите в практиката са още по-голям аргумент в полза на необходимостта от регламентация на ДИГ, включително и на хипотезите на съчетания на минали и бъдещи грижи.
[1]. Венедиков, П. Цит. съч. стр. 7.
[2]. „процесният договор е смесен:в едната част договор за прехвърляне право на собственост за вече престирани грижи, т.е. за покупко-продажба и в другата -договор за прехвърляне право на собственост срещу насрещното задължение - гледане и издръжка за в бъдеще” – в Решение № 510 17.12.2012. Другият вариант също се означава като смесен договор – така Младенов, Н. Цитсъч.
[3]Марков, М. Облигационно право, Мodusstudendi, С.: Сиби, 2011 г. стр. 65. Този автор ги нарича комбинирани договори.
[4]Пак там. Също и Rossano, C. Icontrattimisti. http://www.nuovaquasco.it/archivio/489Rossano.pdf.
[5]Въпросът за приложимите правила у нас не се поставя толкова ожесточено, колкото в Италия. Втората теза
се подкрепя от италианската съдебна практика – Lanzieri, M.Contrattimisti: applicabileladisciplinadelcontrattoprevalente. Cassazionecivile , sez. II, sentenza 12.12.2012 n° 22828 in:www.altalex.com/
[6]. Пак там. Също и Венедиков, П, Цит. съч., стр. 17; Ставру, Ст. Договорът за издръжка и гледане като неименуван алеаторен договор. В: Ставру, Ст., Д. Недев, М. Димитров „Алеаторността на договорите в българското гражданско право” С.: Фенея, 2013, стр. 216.; Младенов, Н. Разваляне на смесени договори за гледане и издръжка, Соб.пр., кн. 8, 1999.
[7]. Младенов, Н. Цитсъч., стр. 2.
[8]. Пак там. Също и Ставру, Ст., Цит. съч., стр.220.
[9]. Венедиков, П., Цит. съч., стр. 18.
[10]. Тези твърдения са на Младенов, Н. Цит. съч.
[11]. А доста спорен е въпросът за дарение и продажба, които са част от един смесен договор. Може ли този договор да бъде развален? Повечето ще се съгласят. А да бъде отменен? Но можем ли да развалим дарение и да отменим продажба? Поради това мисля, че тук ще са налице два договора, тъй като прилагането на институтите на развалянето и отмяната ще важи за съответната част-възмездна или безвъзмездна.
[12]. Решение № 173 от 19.02.2013 г. на РС - Велико Търново по гр. д. № 2040/2012 г.
13. Чл. 33 и 34 ЗС, също и чл. 36 ЗН и т.н.
