ЮРИСКОНСУЛТ      Надя    Милева
  • Рубрика- „Млади автори“
  • За мен
  • Контакти
  • Сфери на дейност

Рубрика“Млади автори“

9/30/2014

0 Comments

 
Picture
                                        Видове работно време в трудовото право



                                                                                                              Автор: Елена Петрова Воденска

Работното време е един от основните и най-динамични институти на трудовото право, който е от особено значение за страните по правоотношението. Регулирането на работното време стои в основата на закрилата на човешкия труд. Чрез него се определят границите на престирането на работната сила по трудовото проавоотношение, то изразява количеството труд, което трябва да бъде предоставено от работника или служителя за създаване на определено количество материални или духовни блага. Продължителността на работното време стои в основата на определяне на дължимото трудово възнаграждение, играе важна роля за спазване на трудовата дисциплина, съответно налагане на дисциплинарна отговорност и е в основата на изчисляване на трудовия стаж.

Като общоустановена мярка на труда работното време се определя от държавата по два начина- фиксирано определяне в нормативен акт, когато е необходима  специална закрила на труда на някои работнци и служители- например за непълнолетните- чл. 305, ал. 3 от Кодекса на труда /КТ/ или диспозититвно регулиране на продължителността на работното време в определни от държавата граници. По този начин в нормативния акт се посочват минималната и максимална продължителност на работното време, като се предоставя възможност конкретната ми продължителност да се определи от страните по правоотношението.

Могат да се направят различни класификации на видовете работно време, съобразно различни класификационни критерии:

В зависимост от съвпадането на границите на работното време с границите на предварително установеното по трудовото правоотношение то бива:

a) Редовно работно време- чл. 136-142 и чл. 305 ал. 3 КТ, чл. 1-13 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските/НРВПО/. Това е работното време, чиито граници съвпадат с установеното като мярка на труда по конкретно идивидуално трудово правоотношение. То се характеризира със следните правни белези: Това работо време е с предварително определена продължителност, която е задължителна и за двете страни по трудовото правоотношение.

б) Извънредно работно време/ извънреден труд/- нормативната му уредба е в гл. VII, разд. II и други от КТ- най-общо, това е работно време извън границите на редовното.

С оглед на своята продължителност, работното време бива три вида:

1. Пълно работно време/ норматинво установено,/- установено по конкретно трудово правоотношение, чиято продължителност съвпада с установената от нормативните актове или колективния трудов договор за съответния вид труд или категория работници и служители. Неговата продължителност е установена с императивни правни норми- фиксирано( чл. 305 ал. 3 от КТ)  или с ограничен максимум( чл. 136 ал. 3 от КТ).От своя страна пълното разботно време също се подразделя на няколко вида:

а) Нормално работно време- това, което е установено за работа при нормални/обичайни/ условия на труда и доколкото изрично не е установено друго в нормативен акт. Обичайните условия на труд са тези, които не застрашават или не вредят на здравето на работника или служителя. То е най-масово разпространеното работно време- за всички работници и слуцители, за които изрично не е установено друго. Чл. 136 ал. 4 определя и нормалното работно време за максимално допустимо по действащото ни право. То може да бъде удължавано само в предвидените в КТ случаи. Продължителността на нормалната работна седмица е до 40 часа при петдневна работна седмица, като маскималната продължителност на работния ден е до 8 часа.

б) Намалено работно време- чл. 137, чл. 140, ал. 1 и чл. 305, ал. 3 от КТ и Наредба за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време. Това е работното време, чиято продължителност, е по-малка от тази на нормалното работно време. Правилата за намаляване на работното време са специални по отношение на тези за нормалото и имат императивен характер. Продължителността му зависи от основанието за намаляване на работното време. То се установява от нормативен акт/ за разлика от непълното работно време, което се установява или по съглашение на страните, или за определен период от време едностранно от работодателя/. Основанията може да са свързани с личността на работника или служителя- възраст, здравно и/или физиологично състояние и др. Намаляването може да се налага поради характера на извършваната работа, ако при нейното изпълнение възникват рискове за живота и здравето на работника или служителя, които не могат да бъдат отстранени. И на трето място работното време е намалено при работа през нощта /чл. 140 от КТ/.

в) Удължено работно време- чл. 136а от КТ- работно време с продължителност по-голяма от обичайната за съответния вид труд или категория работници и служители. Основанието за установяване на удължено работо време са производствени причини/ увеличен обем на работата/, като преценката за наличието им се прави от работодателя. Удълженото работно време се характеризира със специална отчетност, въвежда се с писмена заповед на работодателя и се компенсира чрез съответното му намаляване през други дни в  срок до 4 месеца от полагането на труда. То е забранено за работниците и служителите, за които е забранен извънредният труд./чл. 147 от КТ/.

2. Непълно работно време-  продължителността му е по-малка от нормативно установената и се установява по индивидуално споразумение на страните по трудовото правоотношение или едностранно от работодателя/ при намаляване обема на работата/. Този тип работно време е израз на гъвкавост на института в динамично проенящата се пазарна икономика. Това е работа през част от законоустановеното време. Правните последици от работа при непълно работно време са свързани с: трудовото възнаграждение - то се определя пропорционално на отработените часове или според изработеното, трудовият стаж- изчисляването му е чрез привеждане на непълното работно време към пълно, платения годишен отпуск- продължителността му се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.

С оглед разпределнието си работното време бива: дневно /денно/ и нощно. Дневното разбото време е правилото- времето от 6.00 до 22.00 за пълнолетните работници и служители и от 6.00 до 20.00 за непълнолетните работници и служители. Нощното работно време се свързва с по-голяма умора и напрежение за работниците и служителите и за това е предвидено неговото компенисране от законодателя. Продължителността му е намалена в сравнение с тази на дневното работно време, забранено е за някои категории работници и служители, полагането му изисква предварителен медицински преглед преди постъпването на работа, размерът на трудовото възнаграждение е увеличен.

Според компактността си работното време бива непрекъснато и работно време с почивка за хранене/ обедна почивка/. Непрекъснатото работно време се установява  в производства с непрекъсваем процес на работа или с непрекъсната организация на труда. При този вид работа почивката за хранене не се включва в работното време и работата се организира на смени/чл. 141 от КТ/. Редуването на смените се определя в правилника за вътрешния трудов ред и трябва да се съобрази с императивните законови изисквания за последователността на смените, задължението за продължаване на работатата при изтичане на работната смяна и специфичните изисквания за някои категории работници и служители.

Разпокъсано/ Прекъснато/ работно време- то се разпокъсва поради естеството на работата. Уредбата му е в чл. 139 ал. 3 от КТ и чл. 6 от НРВПО. При него работният ден или работната смяна се разпределя на части с допълнителни почивки, които са предварително определени по брой и продължителност съобразно личния график на работника или служителя.

Според начина на установяване на границите на работното време разграничаваме няколко вида работно време:

Фиксирано работно време- то започва и завършва в предварително точно определени моменти.

Променливо работно време- неговото установяване е в компетентността на работодателя. При него работника или служителя сам избира началото и края на работното си време и обедната си почивка и го съгласува с работодателя си. По този начин се получава гъвкаво работно време, което позволява съобразяването му както с личните нужди на работника или служителя така и с естеството на работа. Разбира се, границите, които определят свободата на работника или служителя се определят от няколко фактора- времето на задължително присъствие на работника или служителя на работното му място, минималната и максимална продължителност на работното време.

Ненормиран работен ден- това е работно време с допустимо превишаване на нормалната продължителност на работния ден - работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата си и след изтичането на работното време докато нейното преустановяване стане възможно. По начало работното време има предварително определена продължителност, но поради естествтото на извършваната работа се налага нейното изпълнение да бъде продължено и след изтичането на обичайната и продължителност /например лекар в операция/. Законът установява граници, в които е разрешено и оправдано превишаване на нормалната продължителност на работния ден- работата не трябва да нарушава минималния размер на напрекъснатата междудневна и седмична почивка по чл. 152 и чл. 153 от КТ. Длъжностите, за които се изисква и предвижда работа при ненормиран работен ден се определят в списък от работодателя и се обявяват с негова заповед./чл. 139а, ал. 3 от КТ/. Работниците и служителите, които работят при ненормиран работен ден имат право на допълнителен платен годишен отпуск.

С оглед предназначението си, можем да разграничим същинско работно време и време на разположение. Това е време, през което работникът или служителят се намира в състояние на готовност за незабавно започване на своята работа и е ограничен в своето местонахождение/ трябва да се намира в място, известно на работодателя/. Това време е с нормативноустановена максимална продължителност- не повече от 100 часа за един календарен месец, 12 часа за едно денонощие през работните дни и 48 часа през почивните дни. Важно е да се отбележи, че ако по времето на разположение работникът или служителят ефективно е престирал работна сила тя се заплаща като извънреден труд, а ако не е престирал, но се е намирал в състояние на готовност му се заплаща трудово възнаграждение в намален размер.

Разнообразието от видове, начини и способи за определяне на работното време е доказателство за динамиката на този институт. Това се дължи на факта, че работното време е в много тясна връзка, стои много близо до основното задължение на работника или служителя-престирането на жив труд. Поради тази причина и уредбата му търпи богато развитие и обогатяване с цел задоволяване интересите и отговаряне на конкретните нужди на страните по трудовото проавоотношение.

 

0 Comments

Рубрика“Млади автори“

9/24/2014

0 Comments

 
Picture
 „Вътрешните актове в предприятието като източници на правно регулиране на трудовите правоотношения

                                                                                                  Автор  Елена Петрова Воденска

                              

Трудовото право е писано право. По правило негови основни източници са нормативни актове. Те се издават по специфичен за различните видове източници ред, установен в Конституцията на Република България (КРБ), Закона за нормативните актове и Кодекса на труда (КТ). Нормативните актове представляват съвкупност от общи правила за поведение, в които е изразена държавната воля или волята на оправомощени от държавата субекти относно необходимото и възможно поведение в трудовите отношения. Източниците на трудовото право имт свое дълбоко юридическо основание в Конституцията. Тя е негов върховен източник, всички останали източници се издават за да уредят, гарантират и защитят труда съгласно чл. 16, КРБ. Основните и определящи облика на източниците в съвременното бългаско трудово право са държавните нормативни актове от най-висок юридически ранг- кодекси и закони. Актовете на Международното трудово право са със значително присъствие сред източниците на трудовото право у нас. Това са международните пактове за правата на човека, конвенциите на МОТ, ЕСХ, правото на Европейския съюз. Динамиката на трудовите правоотношения обуславя и налага издаването на подзаконови нормативни актове и създава многостепенността и многобройността на източниците на трудовото право- от Кодекси до Инструкции. Източниците на ТП се характеризират с богатство и разнообразие- сред тях има както държавни, в които волята на държавата е пряко закрепена (Кодекси, Закони, Наредби ), така и недържавни, които се издават чрез предварителна държавна санкция за създаване на правила за поведение от органи и субекти извън законодателната и изпълнителна власт на държавата. В тези случаи правилата за поведение се изразяват във вътрешни актове на работодателя, на трудовия колектив или нормативни съглашения.

Недържавните източници на ТП са от групата на Вътрешните източници. Те се издават от образувания на гражданското общество- работодатели, общо събрание на работниците и служителите, синдикални и работодателски организации и др. и се утвържадават като перспективни източници в условията на демократично развитие на трудовото право и на пазарната икономика. Те успешно “съжителстват” с държавните източници, служат за техен “социален коректив” и са негова уникална особеност. Тяхното наличие бележи навлизането на гражданското общество в регулирането на трудовите правоотношения. Съществуването на недържавните източници на трудовото право е отдавна безспорно признато както в чуждестранната, така и в българската гражданскоправна, трудовопавна, осигурителноправна литература, както и в общата теория на правото. Те са проява на развитие на правото, което отразява нови обществени условия.

Недържавните източници се приемат от работодателя или други органи в предприятието. Това е и причината често да бъдат наричнани вътрешни източници. Те черпят своята нормативна сила от органа, който ги е приел- те са актове, приемани от определни от закона недържавни органи, по определен в закона ред, с които се установява нормативна уредба на трудовите отношения. Въпросите, по които може да се дава уредба чрез недържавни източници се обособяват в три групи:

1. Въпроси, изрично предвидени от законодателстовото за вътрешно уреждане. Пример за това е чл. 139, КТ.

2. Неуредени в законодателството въпроси. Например във вътрешните правила работодателят може да установи допълнителни плащания за работниците и служителите за определени празници, или други пдобни случаи. Могат да се предвидят допълнители обезщетения при безработица и други.

3. Неуредни от императивни разпоредби на закона въпроси. По силата на чл. 50, ал.2, КТ в колективния трудов договор може да се уреждат всякакви елемени на трудовите правоотношения, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона. Например, на това основание, може да бъде предвидена по-голяма продължителност на изплащане на обезщетение за оставане без работа след прекратяване на трудовото правоотношение, защото в чл. 222, ал.1, КТ е уреден единствено минималният размер на това обезщетение.

Недържавните източници на трудовото право безспорно имат нормативен характер и това се определя от две техни характеристики:

 1. Тези източници установяват задължения за персонално неопределен кръг от субекти. Например, правилникът за вътрешния трудов ред в предприятието се прилага към всеки, които има качеството работник или служител на съответния работодател.

2. Чрез тях се установяват задължения с периодично повтарящо се изпълнение. Например, всеки работник или служител е длъжен да се явява на работа всеки ден в определения, спред правлника за вътрешния трудов ред, за начало на работното време час.

Приложното поле на недържавните източници на трудовото право е ограничено. То се отнася до работодателите и работниците и служителите в съответната производствена единица- правилникът за вътрешния трудов ред се прилага в предприятието на работодателя, който го е издал, отрасловият колективен трудов договор се прилага в отрасъла, в който е сключен и т.н.

Съдържанието на недържавните източници на трудовото право може да включва две групи разпоредби- нормативни и облигационни. Нормативните съдържат общи правила за поведение, насочени към персонално неопределн кръг от субекти и предвидени за многократно, периодично повтарящо се изпълнение. Такива например са разпоредбите относно начлото и края на работното време в предприятието, установени в правилника за вътрешния трудов ред. От друга страна, облигационните разпоредби установяват конкретни права и задължения, които се погасяват с изпълнението им. Например в колективния трудов договор може да бъде установено задължение за работодателя да изгради работнически стол в предприятието. С изграждането на стола това задължение ще се погаси.

Недържавните източници могат да се създават посредством три вида актове:

1. Актове на работодателя. Той може да приема различни актове за уреждане на рзлични въпроси в предприятието. Някои от тях са изрично предвидени в законодателството- правилник за вътрешния трудов ред, вътрешни правила за работната заплата, правила за безопасността на труда и др., а други се основават на общото правомощие на работодателя да организира трудовия процес. Разпоредбата на чл. 37, КТ, предвижда едно задължение за работодателя. При приемане на вътрешен акт, той е длъжен да поиска мнението на синдикалните организации в предприятието. Работодателят не е длъжен да съобрази решението си с това мнение, но е длъжен да го поиска, да покани синдикалните организации да участват в обсъждането на съответния акт.

2. Нормативни съглашения. Това е колективният трудов договор, който се сключва между синдикалната (профсъюзна) организация и работодателя/работодателска организация. ( Чл. 51 а, КТ). Този договор може да се сключва в предприятие, община, отделен бранш или отрасъл. Съгласно разпредбата на чл. 50, КТ чрез колективния трудов договор може да се уреждат въпроси на трудовите отношения, които не са уредени от повелителните разпоредби на закона, и които установяват по- благоприятно полжение за работниците и служителите, от установеното в държавните източници на трудовото право. Колективният трудов договор има действие спрямо рботниците и служителите, които са членове на синдикалната организация- страна по договора( Чл. 57, ал.1, КТ).

3. Актове на общото събрание на работниците и служителите в предприятието. Тези актове са най-често решения, те имат действие в предприятието. Най-типичен пример за такъв акт е решението за разпределяне на средствата за социално-битово и културно обслужване на работниците и служителите ( чл. 293, ал.2, КТ).

Източниците на трудовото право са богати и разнообразни. Те са много на брой и многостепенни- с различна юридическа сила. Трудовоправният режим е еднакъв за всички работници и служители, независимо от основанието за възникаване на трудовото правоотношение и формата на собственост върху средствата за производсто, с които се осъществява трудовият процес. Политиката на държавата е единна в закрилата на труда на нейните граждани. Това единство се постига чрез минималните стандарти за закрилата на труда в издаваните нормативни актове. Въпреки това, в определни случаи, спецификата и динамиката на материята, предмет на трудовото право- а именно живият труд, в процеса на неговото осъществяване изискват гъвкавост на уредбата, нейната по-бърза промяна и допълване. Именно поради това би било невъзможно изчерпването на правната уредба с един единствен нормативен акт, а и той не би могъл да отрази и съобрази спецификите за всяко едно предприятие, всеки един конкретен житейски случай. Тук, на помощ идват недържавните източници. Законът е предвидил възможност за работодателя и синдикалните организации да преценят собствените си нужди, спрямо специфичните необходимости, във всеки един отделен производствен процес и да създадт собствени, вътрешни за самите тях нормативни правила. Разбира се, предвид ролята на трудовите правоотношения, тяхното значение за обществото и необходимостта от тяхната защита, възможността за приемане на вътрешни нормативни актове е ограничена, предвидена е при определни хипотези и условия- чрез недържавни източници се приемат единствено правила, които са по- благорпиятни за работника и служителя, от предвидените в законодателството. 





Използвана литература:



1.  Василев А., В.Мръчков, Кр.Средкова, „Коментар на Кодекса на труда”, единадесето преработено и допълнено издание, 2013 г, “Сиби”

2. Мръчков В., “Трудово право”, 2012 г, “Сиби”

3. Средкова Кр.”Трудово право Обща част”, лекции, 2010 г., Университет “Св. Климент Охридски””

4. Кодекс на труда, Обнародван в ДВ, бр.26 от 1 април 1986 г., с последни промени в сила от 1 януари 2014г.

0 Comments

Рубрика“Млади автори“

9/19/2014

0 Comments

 
Picture
              Основни видове субекти на правото

                                                                           Автор: Елена Воденска

Правото възниква и се развива като най-важният социален нормативен регулатор, уреждащ основните обществени отношения. Това неизбежно го поставя в основата на живота на обществото, определя ролята му като важен фактор за цивилизованост и култура, характеризира го като хуманитарно явление. В крайна сметка именно човешкият индивид е дълбокото основание на правото, негов критерий и негова цел. Тази същностна органическа връзка между човека и правото се проявява най-силно в проблематиката за субектите на правото.

Действието на правните норми и тяхното прилагане е безсмислено без субекти на правото. В правната действителност правоотношенията възникват между конкретни лица, които могат да възприемат правните предписания и да съобразят поведението си с тях. По такъв начин те се превръщат в действащи лица на правото, конституират се като правни личности.

Правото е дълбоко хуманитарно явление, ориентирано към човека. В хода на историческото развитие на правото като основни носители на права и задължения са били признавани отделният човек, обединения от хора, животни, неодушевени предмети или дори измислени дадености (например-богове) . Признаването на качеството субект на правото в различните исторически епохи и правни системи е повлияно от икономически, политически и културни фактори, както и от доминиращите религиозни и етични възгледи в съответната правна система. В процеса на своята хуманизация, правото достига до принципното решение, че всеки човешки индивид следва да се разглежда като субект на правото, но обвързва тази позиция с редица ограничения. Едва по-късно, под влияние на Великата френска революция и на християнското правно мислене се приема идеята, че всеки човешки индивид от момента на неговото раждане следва да се разглежда като субект на правото. От тук нататък тази идея несъмнено се превръща в постулат на цивилизованото правно мислене.

Субектът на правото представлява отделен човешки индивид или определена форма на социална колективност, които въз основа на действащото право могат да бъдат носители на юридически права и задължения.

Основно понятие в контекста на правните субекти е правосубектността. Но ако при понятието субект на правото се тръгва от носителя, то при правосубектността се тръгва от самото качество, осмислено и като правна възможност. Правосубектността представлява сложно социално юридическо качество, което се изгражда от три съставки, три качества – правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. Те в своята връзка, взаимодействие и взаимопреплитане изразяват правосубектността като цяло.
Правоспособността се изразява в абстрактната, принципната възможност лицето да

бъде носител на юридически права и задължения.

Дееспособността представлява възможността субектът на правото да формира правнорелевантна воля и да може сам със своите лични действия да реализира

принадлежащите му юридически права и задължения.

Деликтоспособността по своята същност представлява способността на лицето да носи юридическа отговорност за извършените от него правонарушения и да му се търси такава.
Правосубектността разкрива способността на индивида и неговите общности да бъде правен субект в системата на обществените отношения, регулирани от правото. От тази

гледна точка тя бива: обща, отраслова и специална.

Общата правосубектност е способността на лицата да бъдат изобщо правни субекти в рамките на организираното в държава общество. Отрасловата правосубектност разкрива характерните черти на лицата в рамките на определен правен отрасъл.

Специалната правосубектност е способността на лицата да участват в определен кръг регулирани от правото обществени отношения и обществени връзки.

За да възникне един субект на правото, необходимо е наличието на две условия. На първо място - обособяване на конкретно емпирично единство във фактическата действителност и посочване на фактически белези, чрез които то да бъде правно индивидуализирано. Този процес е фактически и може да бъде наречен „персонификация”. На второ място, необходимо е правно признаване на това вече фактически персонифицирано емпирично единство - което означава то да бъде обединителен център на конкретни субективни права и задължения.

Персонификацията протича по различен начин при различните правни субекти. Отделната човешка личност притежава собствено емпирично единство - физическо, интелектуално и волево. Тя има име, адрес, местожителство. Тези качества и белези на отделния човек са достатъчни за неговата персонификация - ясното му фактическо отделяне и обособяване от останалите хора. Персонификацията на група от хора изисква те да придобият емпирично единство, като бъдат оргазнизирани по траен начин. Това става чрез приемането на вътрешен правилник за организация, като бъдат избрани лица, които да управляват и представляват това ново образувание. Необходимо е също така да бъдат определени наименованието, адресът, седалището. В резултат на процеса на персонификация, групата хора ще придобие емпиричното единство, необходимо за признаването и като субект на правото. Възможно е създаването на субекти на правото, където човешката личност не присъства пряко, а опосредено. Правото има висока степен на абстрактност, поради което то може да регулира не само пряко, но и непряко поведението на хората. Това означава, че субект на правото може да бъде не само човешка личност, или група от хора, но и други социални дадености, които притежават собствено „емпирично единство” (например бизнес активност, имущество) . В тези случаи човешката личност и нейното поведение не е на преден план и не е определяща за емпиричното единство. Във всички случаи, за да възникне емпирично единство, необходима е организация на човешкото поведение по повод на него. Тази организация е емпирична, все още без връзка с правния ред, в рамките на който се търси правно признаване на единството.

Субектът на правото възниква когато бъде признат за такъв от правния ред. Всеки правен субект съществува определен период от време – той възниква и бива прекратен в точно определен момент

В зависимост от начина, по който правният ред обявява съществуването на субекта на правото, съществува изрично или подразбиращо се признаване. При изричното признаване правните норми дефинират условията за възникването и правните възможности на определен вид субекти на правото. По този начин законът обявява съществуването на основните правни субекти - физическите лица, юридическите лица. Възможно е обаче правните норми да признаят съществуването на субекта на правото подразбиращо се, като му създадат определени (по правило строго ограничени) абстрактни възможности да придобива права или да понася юридическа отговорност. Така например в наследственото право( чл.2, ал. 1, б. „а” от Закона за наследството) се допуска да бъде наследник по закон и по завещание този, който е заченат при откриване на наследството. На заченатите се признава абстрактната възможност да придобиват по наследство и завещание. Тези абстрактни качества са предпоставка за придобиване на конкретни субективни права по наследство и завещание. Изводът е, че подразбиращо се признава наследствена правосубектност на заченатите, които все още не притежават качествата на физически лица.  Правният резултат от признаването се изразява в това, че субектът на правото придобива възможност за участие в правния живот.

Въпросът тук е какво е това общо и основно извънправно качество, при наличието на което ние сме длъжни да приемем, а позитивното право - да обяви в своите норми една социална даденост за субект на правото. Теориите са многобройни и често се среща заимстване на елементи от една теория в друга, поради което класификациите също не са безспорни. Проф. Росен Ташев възприема установената класификация на пет основни групи теории: волеви, на интереса и целта, дуалистични, релационни и отрицателни. Отделно се разглеждат и тези български автори, които са обосновали свои становища, имащи характер на теория.

Волевите теории се развиват в рамките на волевата юриспруденция, доминираща през 19 век. Според тях съществуването на субекта на правото се обуславя от наличието на здрава, психологическа човешка воля, която прави възможни техните правни действия. В един по-късен вариант субекти на правото са не толкова човешките личности като носители на абстрактната воля, колкото отделните искания сами по себе си.

Теориите на интереса, повлияни преди всичко от Йеринг, обявяват за субекти на правото всички носители на правно значим интерес. Теориите за целта разглеждат действието на правото финалистично - като насочено в своята цялост към осъществяване на определни човешки цели. В съответствие с това субекти на правото са носителите на човешка цел, която обаче може да е изразена не пряко от правния субект, а в обективното право. По този начин към субектите на правото се включват и лицата, които не могат да формират зряла психологическа воля (малолетни, душевноболни) , както и други социални дадености.

Типично дуалстичен характер имат теориите на Бекер и Демог. Те разграничават в субективното право две страни - правото на ползване и правото на разпореждане, и на основата на това приемат съществуването на два вида субекти на правото: субекти на ползване и субекти на разпореждане. Правото на позлване е основно, а субектите на ползване не се нуждаят от психологическа воля, за да ползват своето право. Човешки индивиди, лишени от нормална психологическа воля, животни и неодушевени предмети могат да бъдат субекти на ползване. Интересът е съществен елемент и определя наличието на правото на ползване. Субектите на разпореждане се определят не от наличието на интерес, а от наличието на съзнателна човешка воля. Субекти на разпореждане могат да бъдат само дееспособни човешки личности.

Релационните теории (Биндер) приемат, че понятието правен субект е релационно, а не субстанциално. Правен субект сочи единствено на потенциални възможни и реално съществуващи отношения, а не на притежаващи собствена субстанция дадености (лица, същества или предмети) като носители на тези отношения. Самите правни отношения са също релационии, а не субстанциални понятия. Всъщност правните отношения и правните субекти като понятия изразяват едно и също явление, разгледано от два различни ъгъла: правното отношение от гледна точка на взаимнообвъразните поведения, а правния субект – от гледна точка на едното обвързано лице.

Отрицателните теории отхвърлят наличието на явлението правни субекти, а самото понятие приемат за остатък от схоластичното мислене, търсещо несъществуваща субстанция. Теориите на Л. Дюги и Х. Келзен поставят началото на този „антидогматичен” подход. Всъщност техните теории за правото нямат за специална цел отричането за съществуването на правните субекти. В рамките на техните теоретични конструкции обаче няма място за правните субекти (както и за други догматични правни понятия). В съвременната теория на правото съществуват множество други правни теории, които не използват теоретичния инструментариум на догматичната теория на правото и в този смисъл също могат да бъдат наречени отрицателни.

Л. Дюги приема, че в резултат на приложението на обективните правни норми възникват субективни правни положения. Последните нямат конкретни носители, а представляват ситуации, възникнали в резултат на обществената солидарност, взаимодействия между човешки личности, обединени в общество, а не между правни субекти, носители на субективни права и задължения.

Х. Келзен приема, че „правен субект” е помощно понятие, което не отразява някакво самостоятелно правно явление. То е създадено от правната наука за удобство при излагане на правната аргументация. Човешката мисъл се нуждае от предметност и конкретност, поради което възниква антропоморфното и персонифициращо понятие за индивидуалните норми, приложими към конкретното поведение на конкретна човешка личност. Не съществува разлика между правната персоналност на юридическото лице и човешката личност. И в двата случая става дума за техническа персонификация на комплекси от правни норми, за фокус, който обединява в единство определени комплекси от права и задължения.

Българската доктрина относно естеството на субектите на правото има знамчим принос в европейската правна теория. Редица автори внасят свой принос в научната дискусия. Нека се спрем на двама представители - В. Ганев и В. Таджер. Техните възгледи за естеството на субектите на правото не могат да бъдат ясно и безспорно отнесени към никоя от вече разгледаните теории. Самите те не заявяват априорно и изрично принадлежността си към определна теория. В същото време обаче техните възгледи са достатъчно последователно и обстойно развити, за да могат да бъдат наречени самостоятелни теории.

В. Ганев приема, че човешките личности и организации на човешки личности са единствено възможните субекти на правото. Причина за това е, че правните явления „биха загубили човешката опора, върху която се крепят, и човешкия субстрат, който определя цялата тяхна същност”. Човешката личност заема „централно и обединяващо положение” в правното явление, което трябва да бъде осъзнато психологически и да се осмисли етически. Фактическите етически, психологически и социологически дадености, обаче трябва да бъдат нормативно преработени, защото субектите на правото са нормативно понятие. Чрез „нормативната преработка” някои човешки личности (малолетни, слабоумни) получават законни представители и се превръщат в равностойни субекти на правото. Волевите теории и теориите на целта и интереса изхождат единствено от фактически дадености при обяснението на правните субекти и отричат, според В. Ганев, неправилно ролята на позитивното право при формирането им. Изводът е, че „правни субекти са всички човешки личности, които са носители на права и задължения”.

Теорията на В. Ганев за правото има две характерни черти, които силно повлияват на неговото разбиране за субектите на правото. Той априорно предпоставя и изгражда теорията си на основата на две понятия: правна реалност и правно явление. Субектите на правото са вид правно явление. На второ място теорията на В. Ганев (както и други български автори) е под силното влияние на психологическата теория на Л. Петражицки, поради което всяко едно от правните явления се интерпретира и на психологическо ниво. Това логично ограничава правните субекти до човешките личности. Без отговор остава въпросът за извънправните качества на личността, от които законодателят трябва да се ръководи, за да може да бъде тя нормативно преработена като субект на правото.

В. Таджер дефинира субекта на правото като „човек или социална даденост, които по силата на гражданскоправни норми имат граждански права и задължения”. В това определение акцентът е върху креативната сила на позитивното право – именно по неговата „сила” „човекът или социалните дадености се превръщат в субекти на правото”. В. Таджер изхожда от общото житейско разбиране относно „човек”, който може да бъде субект на правото. Това насочва по-скоро към неговите външни биологически белези, а не към качеството личност на човека или елементи от нея (воля, интерес). „Социална даденост” е израз, който също не е дефиниран. Можем да предположим, че обособената дейност може да представлява „социална даденост”, но не и обособеното имущество или животните като потенциални субекти на правото.

Субектът на правото се характеризира със своята правосубектност, която В. Таджер определя като „своеобразно субективно право”, което притежава няколко характеристики – то е първично, лично и трайно. Правосубектността и субективните права, чрез които субектите на правото се конструират, представляват форма на субективното право.

Много и най-различни класификации на правните субекти могат да бъдат направени. Според проф. Д. Милкова, най-трайно навлязлото в науката „Обща теория на правото” е подразделението им на индивидуални и колективни.

Като индивидуални субекти на правото се конституират човешките индивиди. Те придобиват това качество в момента на раждането (в някои правни отрасли този момент е изместен до момента на зачеването). Човешките индивиди загубват качеството субект на правото при две хипотези. Първата е смърт, а втората е т.нар. продължително безвестно отсъствие. Това обаче не става автоматически, а след извършването на предварително определена от закона процедура, с участието на компетентен държавен орган, който накрая се произнася със съответен юридически акт. Доколкото в основата на втората хипотеза стои предположението на законодателя за смъртта на лицето, то е възможно индивидът все пак да се появи и във връзка с това да възникне проблемът за възстановяването на неговото качество субект на правото. Това също не става автоматически, а въз основа на извършването на определена законова процедура и отново произнасянето на индивидуален юридически акт.

Важна особеност на индивидуалните правни субекти е, че само при тях може да се получи това относително разкъсване на правоспособността от дееспособонстта, тъй като дееспособността се обвързва с настъпването на съответната степен на духовна зрялост на човешкия индивид. Друга важна особеност е, че при индивидуалните субекти на правото се тръгва по принцип от идеята за общата правосубектност - на човешкия инидивид по принцип му се предоставя възможността да се конституира като субект на правото във всички посоки на правното пространство. Само по такъв начин правото ще може да обезпечи възможността човешката личност да осъществи заложените у нея уникални творчески потенции.

На свой ред индивидуалните субекти на правото също биват различни видове. Доколкото днес обществото продължава да функционира като държавно организирано общество, често на преден план излиза гражданството като основно политико-юридическо качество на човешкия индивид, изразяващо неговата политико-юридическа принадлежност към една или друга държава. И доколкото гражданството представлява правно основание за по-особен статут на индивидуалните правни субекти, те могат да се подразделят на а) граждани; б) лица с двойно гражданство (бипатриди) в) лица без гражданство (апатриди). Долкото възрастта има значение за придобиване на качеството дееспособност, индивидуалните субекти биват - а) малолетни (до 14 год.) - недееспособни; б) непълнолетни (от 14 до 18 год.) –ограничено дееспособни;  в) пълнолетни (над 18 год.) – напълно дееспособни.

Колективните правни субекти по принцип са онези форми на социална колективност, които действащото право признава за субекти на правото.

Тяхната правосубектност твърде съществено се отличава от тази на индивидуалните правни субекти.

За разлика от човешките индивиди не всички форми на социална колективност могат да се конституират като субекти на правото. На всеки етап от развитието на правната еволюция действащото право прави правно квалифицирана преценка кои са предпоставките и условията, за да може съответният колектив да се конституира като субект на правото.

Съществено условие в тази посока е съответната форма на социална колективност да може да се персонифицира, т.е. с правни средства и способи да може да формира правнорелевантна воля и да я манифестира навън.

Характерно за колективните субекти на правото (особено при корпоративните - там, където има човешки субстрат) е тяхната органна структура и това, че те са конституират като субекти на правото по изрично определен преди това в действащото право ред. Те винаги са праводееспособни. При тях е невъзможно разкъсването на правоспособността от дееспособността, тъй като няма смисъл колективът да се конституира като субект на правото, ако няма да действа активно в правното пространство. Те винаги имат специална правосубектност - на тях им се предоставят юридически права и задължения в точно определена сфера на правното пространство, предопределена преди всичко от целите и задачите, които стоят в тяхната основа. Колективните субекти на правото са по принцип правомерни, за това проблемът за юридическа отговорност при тях не стои (с изключение на гражданската отговорност при юридическите лица). Въпреки динамиката на човешкия субстрат, колективният субект на правото запазва своя идентитет.

Следва да се откроят два основни вида колективни правни субекти: корпорации (при които има човешки субстрат) и фондации -  човешкият субстрат липсва.

Особено място сред колективните правни субекти имат т. нар. Юридически лица. Тяхната най-важна характеристика е, че имат имущество, в резултат на което могат да се конституират като страни по имуществени правоотношения, да носят имуществена отговорност и т.н.

Основен колективен субект на правото е и държавата. Нейното особено място се предпоределя от това, че държавата е основна форма на организация на обществото и като такава притежава качеството суверенитет на държавната власт. Като носител на империума държавата има по-особена позиция по отношение на всички субекти на правото. Само държавата може по съответния правен ред да се включва в процеса на формирането на правото, извършвайки в лицето на свои компетентни органи т. нар. правотворческа дейност, само тя може да търси юридическа отговорност. С оглед на своята специфика държавата има по-широка правосубектност - тя може да се конституира като субект в гражданското, наказателнто, административното, международното право и т. н.

Професор  Росен  Ташев в своя труд Обща теория на правото разделя субектите на четири основни вида - физически лица, юридически лица, Държавата като особен правен субект и Международните организации. Нека се спрем по отделно на всеки един от тях.

Физическо лице е вид субект на правото, чрез който правният ред признава на всяка човешка личност правото за участие в правния живот и защита на характерните за нея неимуществени права.

Човешката личност е материалната предпоставка, на основата на която по силата на правните норми се обособява физическото лице. Разглежда се като единство от три елемента: човешко тяло, човешки живот и духовен живот.

Човешкото тяло е неразделна и съставна част на човешката личност, ползва се със защита, която е елемент от юридическата защита на човешката личност. Човешкото тяло и части от него не могат да бъдат предмет на сделки, не може да бъде подлагано

на мъчения или унижения. 

Физическото лице се поражда тогава, когато възникне животът на отделния човек, и се прекратява тогава, когато той свърши. От това правило съществуват определени изключения. Така например човешкият ембрион и нероденият плод не се считат за живи човешки същества и не подлежат на юридическа защита като такива (според българската правна система) . От гледна точка на правото личността е значима преди всичко като съставна част от обществото, като носител на духовни и социални качества. Човешката личност трябва да бъде призната от конкретен правен ред като вид субект на правото – физическо лице. Всяка човешка личност притежава емпирично единство – да действа съгласувано, разумно и последователно в правния живот. Ето защо правният ред не изисква от човешката личност други допълнителни условия, преди да я признае за субект на правото.

Правосубектността на физическото лице се определя от три качества - правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.

Правоспособността започва от възникването на физическото лице и се прекратява с неговото прекратяване. Тя не може да бъде прехвърляна и упражнявана като цяло от друго лице.

Дееспособността не възниква с раждането на човека, а когато той постигне определена физическа и духовна зрялост. В този смисъл, има различни степени на дееспособност.

Напълно недееспособни са лицата под 14-годишна възраст.

Ограничена дееспособност имат лицата между 14 и 18 години.

Над 18-годишна възраст, лицата вече притежават пълна дееспособност.

Дееспособността може да бъде ограничавана и отнемана само с решение на съда, което е възможно само по отношение на лица, които са непълнолетни или пълнолетни и притежават ограничена или пълна дееспособност.

Деликтоспособността при физическите лица бива четири вида: наказателна,

административна, гражданска, дисциплинарна. Съществуват степени на наказателната и административната деликтоспособност, а във всеки конкретен случай се извършва индивидуална преценка за способността за носене на отговорността от нарушителя.

Всяко човешко същество притежава редица белези, чрез които се индивидуализира в обществото.

Името е названието, което служи да се означи едно физическо лице в неговия социален и юридически живот, при упражняването на неговите права и задължения. В България то се състои от собствено, бащино и фамилно име. Псевдонимът може да се избере от самото лице, да се впише в неговия регистрационен картон, но не се записва в документите за самоличност.

Адресът е описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си. Постоянният адрес е този в населеното място, където лицето е вписано в регистрите на населението; може да бъде само един. Настоящият адрес е когато лицето пребивава на адрес,  различен от постоянния.

На базата на тези белези могат да се разграничат няколко вида индивидуални правни субекти:

Български гражданин е това физическо лице, на което поне единият родител е български гражданин/роден на територията на България. Те имат право на собственост на земя на територията й и могат да бъдат избирани в управлението, също така се ползват със закрилата на страната, когато са извън нея.

Граждани на Европейския съюз са физическите лица, които притежават гражданство на държава - членка на ЕС. Придобиването или изгубването на национално гражданство е единствената предпоставка за изгубване или придобиване на гражданството на Съюза. 

Чужденци са лицата, които имат гражданство на друга държава и пребивават на териотрията на Република България. Те са субекти на всички основни конституционни права и задължения, предвидени за българските граждани, с изключение на ограничен кръг, предвидени строго за български граждани.

Лицата с двойно гражданство (бипатриди) притежават заедно с българското гражданство и гражданство на друга държава. Лицата без гражданство (апатриди) са загубили или са били лишени от своето гражданство не по своя воля и не са придобили друго гражданство.

Съществуват две форми на особена закрила на чужденци на територията на Република България – статут на бежанец и предоставяне на убежище.

Второто основно разделение на субектите на правото според проф. Росен Ташев е на Юридически лица (ЮЛ) . Това е вид субект на правото, който има признати от правния ред персонализация и право за участие в правния живот на основата на обособеност на неговото имущество.

Като вид субект на правото ЮЛ притежава белезите на всички правни субекти. То е признато за субект на правото от конкретен правен ред. ЮЛ упражнява правата и задълженията и носи юридическата отговорност, предвидена в правния ред за всеки субект на правото. Белезите, които са характерни само за него са: персонализация и обособеност на имуществото.

Персонализацията е способността му да действа като едно цяло. Тя се изразява чрез неговата организация и постигане на организационно единство – управлението и представителството. Имуществото на ЮЛ е обособено и самостоятелно от имуществото на другите субекти на правото. То се състои от права и задължения, които имат имуществен характер – вещни, облигационни и други видове собственост. Имуществото обхваща както активите, така и пасивите на ЮЛ, а имуществената отговорност е ограничена.

В научното пространство съществуват различни теории за произхода на Юридическите лица. Нека се спрем на някои от тях:

Фикционната тероия има изцяло правен характер. Фикцията, че е налице абстрактно единство от хора, е на законодателя, който създава възможност за нейното използване от държавния орган, който признава качеството юридическо лице. Ролята на фикционната теория в по-ранните етапи на развитието на ЮЛ е безспорна: спомогнала да бъде установено и закрепено съществуването в правния живот на различни степени и видове юридическа правосубектност на ЮЛ. Тя утвърждава либералната и демократичната идея за вродената способност на човешката личност да притежава субективни права. Тя обаче не дава възможност на ЮЛ да носи отговорност за неправомерни действия на свои членове.

В основата на органичната теория е заложена историческата правна традиция като субект на правото да бъде възприемано семейството и неговия pater familias, различни средновековни коорпорации и др. Новото в органичната теория е допускането, че не само отделния човек може да бъде носител на права и задължения и да има интереси, които да са признати и защитени от правото. Органичните теории отричат необходимостта от законово представителство на ЮЛ. Наличието на обособен и самостоятелно съществуващ организъм, който изразява собствената воля на юридическото лице, логично води до извода за възможността то да носи отговорност за собственото си неправомерно поведение. Тази теория е единствената, която допуска наказателна отговорност на ЮЛ.

Безсубектната теория (ЮЛ като форма на собственост) приема, че могат да съществуват субективни права не само между хора, но и между вещи. Тя също приема, че само човешките същества могат да притежават и упражняват права и задължения, като същевременно отрича необходимостта правата, задълженията или цялостните патримониуми да принадлежат на конкретен субект. ЮЛ няма персоналност, то е безсубектно имущество, но има определеност – предназначение за определена цел. Безсубектната теория не изключва участието на човешките личности в дейността на ЮЛ. Като носители на права и задължения ЮЛ не се намират в зависимост от човешката дейност. ЮЛ е самостоятелен носител и съвкупност на права и задължения. Други теории са концесионна теория – ЮЛ се създават от държавата и релистична теория – социологическа теория. Според теорията на Г. Йеринг носители на права и задължения са членовете на ЮЛ.

Правосубектността на ЮЛ може да бъде уредена от правния ред по два начина: като обща или като специална. Общата (неограничена) означава, че

ЮЛ може да бъде носител на всякакви права и задължения и да извършва всякакви правни действия.

Специалната се изразява във възможността ЮЛ да бъдат носители и да  упражняват изчерпателно установени права и задължения. Предметът на дейност и целите на ЮЛ служат за очертаване на кръга на специалната правосубектност на ЮЛ.

При ЮЛ правоспособността и дееспособността не съществуват отделно и се наричат праводееспособност. Правосубектността на ЮЛ се осъществява представително.
Деликтоспособността на ЮЛ обхваща отговорността за престъпления, за административни правпнарушения и за граждански деликти.

Правната индивидуализация на юридическото лице обхваща само тези белези, които според правния ред са необходими, за да може ЮЛ да бъде различавано от другите субекти на правото, преди всичко от другите ЮЛ. Тази общи белези са наименование, седалище и адрес и националност.

Наименованието се определя от учредителите, а то се нарича фирма. Трябва да бъде уникално, не трябва да заблуждава относно естеството на дейността, трябва да бъде изписано на български език.

Седалището и адресът локализират териториално ЮЛ, в населеното място, където се намира управлението му.

Националността посочва приложимия по отношение на ЮЛ национален правен ред и се определя в зависимост от това къде се намира седалището на ЮЛ. В нарочни регистри за вписванията се отбелязват: създаването, прекратяването, правната индивидуализация, всякакви обстоятелства, засягащи ЮЛ. Вписването се извършва по решение на съда.

Съществувато определени критерии, според който можем да разграничим няколко вида ЮЛ. В зависимост от сферата си на действие разграничаваме:

ЮЛ на публичното право, които са създадени са с цел да стопанисват имуществото на държавен орган или недържавна организация при изпълнение на техните публични функции. Те от своя страна биват: ЮЛ на държавните органи - спомагат за осъществяването на държавната власт, която е основната публична власт и ЮЛ на недържавни публични организации - осъществяват публични функции, но извън държавата, а именно реализация на основни конституционни права и свободи, те се създават доброволно.

В зависиомост от критерия публично и частно право, разграничаваме:
ЮЛ,  които действат в сферата на частното право – гражданското (ЮЛ с нестопанска цел, които работят в частна полза, спортни клубове, ЖСК и др.) и търговското право (търговски дружества и кооперации).

Търговско дружество от своя страна е  обединяване на две или повече лица за извършване на търговска сделка с общи средства.

Кооперация е доброволно сдружаване на физически лица с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност.

В зависимост от своята цел, ЮЛ биват със стопанска или нестопанска цел.

Държавата като социална и политическа институция упражнява своята дейност в почти всички сфери на социалния живот. Нека се спрем по-подробно на нея, като субект на правото.  

Държавата представлява вид субект на правото, на който правният ред признава универсална и комплексна правосубектност, реализирана чрез система от държавни органи и правото да упражнява правна принуда и власт. Трябва да разграничим общото понятие за държавата от това като субект на правото. Чрез общото понятие можем да изясним какво представлява тя като социологичен, политически и властващ елемент.

Държавата като субект на правото може да се гледа в рамките на правната наука и на основата на определена цялостна юридическа теория за държавата. Единството на държавните органи по повод упражняването на държавната власт е най-важното емпирично единство и най-ясният материален белег на държавата като субект на правото. Тя трябва да бъде призната от правния ред, което предполага предварителното му съществуване. Персонализацията и индивидуализацията на държавата като субект на правото разкриват значими различия в сравнение с другите субекти на правото. Персонализацията на държавата е възможна и предполага създаването на организация за вземането на решения и за тяхното съобщаване на другите субекти на правото. Правната индивидуализация на държавата като субект на правото също разкрива известни особености – държавата се индивидуализира не само чрез своето име, територия, но и чрез начина на устройство на територията и държавните органи.

Правосубектността на държавата е обща и универсална (защото може да добива и упражнява всякакви субективни права и задължения, с изключението на тези, които са невъзможни за нейната емпирична природа) и има комплексен характер (проявява се в три различни правни сфери – на публичното право, на частното право, на международното право).

В сферата на публичното право държавата е властващ правен субект – система от държавни органи. Упражняването на държавната власт в съвременната демократична държава е процес, който е изцяло правно регламентиран. Участниците в него и процедурите са регламентирани в Конституцията и законите.

Държавният орган е обособена част от единна система от органи на държавната власт, който притежава собствена компетентност. Тя е правната персонификация на държавата като субект на правото. Отделните държавни органи са обединени в едно цяло в системата на държавните органи. Принципите, чрез които се постига единството в дейността на държавните органи са с политически и юридически характер. Актовете са материалният израз на дейността на държавните органи, чрез които системата от държавни органи съществува във времето.

В сферата на частното право държавата притежава изключителна правоспособност да придобива определени обекти и да упражнява определени дейности.

Деликтоспособността на държавата с оглед на властническите й функции, е засилена. Освен върху общите хипотези деликтоспособността се разпростира още върху случаите, в които държавни органи са причинили вреди на граждани.

В сферата на международното право правосубектността на държавата се изразява във възможностите, които тя притежава съгласно нормите на международното право. От теоритична гледна точка три са основните елементи на международната

правосубектност на държавата: 1) да участват в създаването на нормите на международното право; 2) да участват в създаването и работата на международни организации и на интеграционни общности; 3) да участват в прилагането на нормите на

международното право, включително и в прилагането на санкции индивидуално или като членове на международната общност.

Международните организации са вид субекти на международното право, създадени от суверенни държави по силата на международен договор, чиято дейност се регулира съобразно с нормите на международното право, и се управляват от органи, независими от отделните държави.

Те притежават общите черти на всеки субект на правото: самостоятелност, обособеност, признаване от правния ред на международното право. Те са вторични субекти на международното право, създавани по договорен път. За възникването на международна организация е необходимо наличието на поне две суверенни държави. Те се създават, за да регулират отношения между държавите, въпреки че в отделни случаи могат да засягат директно интересите на частни лица.

Юридически факт (основание) за възникване на международните организации е съгласието на държавите - учредителки, което трябва да бъде изразено в определена форма – международен договор. Дейността им трябва да бъде регулирана в правни норми на международното право.

Органите на международните организации също трябва да бъдат международни по начин на формиране и компетенции.

Правосубектността на международните организации се реализира в международното право и във вътрешното право на отделните държави. Изразява се в тяхната правоспособност да действат съгласно нормите на международното право и да носят отговорност съгласно частното право за вредите от своята дейност.

Правоспособността за правомерните юридически действия е абстрактна, всяка организация може да поражда правомерни последици съгласно международното право. Отговорността за неправомерните действия съгласно частното право произтича от общия правен принцип, че всяко лице отговаря за своите правни действия, включително и вредите, които причинява на другите. Вътрешноправната правосубектност на международните организации се определя от нормите на вътрешното право на отделните държави, които членуват или не в организацията. Межународните организации биват няколко вида:

·         Универсални – с глобални цели; отворени за участие за всички страни;

·         Затворени – специализирани цели; имат ограничения за членство;

·         Междудържавни – могат да действат само в рамките на изрично посоченото от страните-членки в учредителния договор;

·         Наднационални – форма на интеграция на страните-членки; техните решения са задължителни за гражданите на страните-членки.

Професор М. Михайлова се отграничава от  станалото класическо деление на „физически” и „юридически” лица, взимайки под внимание въпроса дали субектът важи като нещо индивидуално, взето като човешки индивид, или като надиндивидуално, дори когато зад юридическото лице стои едно единствено лице. Изхождайки от тази гледна точка, тя дели субекти на индивидуални и надиндивидуални.

На първо място тя поставя индивидуалните субекти, издигайки човека и неговата личност, без които са трудно обясними другите субекти. Проследявайки историческото развитие на идеята за свободата на човешкия индивид през робовладелческия и феодален строй на обществено - държавни отношения, достигаме до епохата на буржоазното право, предоставящо на всеки индивид равенство и свобода за участие в правния живот. То поставя знак за равенство между човек и субект на правото, тъй като търси същината на човека в свободата и приема, че всеки субект се ражда като свободна личност. Но съдържанието на правосубектността включва не само правните възможнсти, но и правния дълг. Нито една от трите „способности” (правоспособност, дееспособност и деликтоспособност) взета поотделно не е достатъчна да направи правата и задължеията функционални.

Освен отделния човешки идивид субект на правото са различни общности, организационни образувания, държавни учреждения, институти. Правото не може да бъде безразлично към тях, при условие, че участват в регулирана социална действителност. Поради това, правото ги признава за субекти в правото и по силата на правото. Като такива те имат съответните свойства и характеристики. За разлика от индивидуалните субекти, човекът се ражда като правен субект, надиндивидуалните субекти се създават като такива. Съществуват различни критерии за разделяне на надиндивидуалните субекти - в зависимост от предмета си на дейност и преследваните цели те биват икономически (стопански), политически, професионални, културни, спортни, екологични и пр. Съществено при надиндивидуалните субекти е, че при тях правоспособността, дееспособността и деликтоспособността са неотделими, дадени са едновременно като единно правно качество - праводееспособност.

Държавните органи от своя страна черпят своята правосубектност от предоставените им властни прерогативи, по силата на които всички са длъжни са се подчиняват на техните разпореждания.

Държавата може да бъде разглеждана като субект в по-общ план, единствено тя е носител на авторитет като държавна власт, действаща официално, и е способна да подчини всички на своите разпореждания.

Юридическото лице е особена проява на правосубектността и разновидност на правен субект. Проф. Михайлова отхвърля класификацията „физическо” – „юридическо” лице, изтъквайки, че тя е подходяща за гражданското право, но не и за други отрасли. Юридическото лице е проява на  усложнена правосубектност. То се прибавя, наслагва се към надиндивидуални субекти в случаите, когато законът предвижда това. Фигурата на Юридическото лице е създадена, за да обслужва определени отношения. Задължително условие за всеки, който играе ролята на Юридическо лице е да разполага с определено имущество и да бъде в състояние да носи отговорност.

В своя труд „ Въведение в правото” проф. Тенчо Колев дава определение за субект на правото като - Участниците в регулираните от правото обществени отношения, носители на юридически права и задължения. Той ги подразделя на индивидуални и колективни субекти.

Индивидуален субект на правото или т. нар. физическо лице е всяка човешка личност, определяна от три правно значими качества - правоспособност, настъпваща от момента на раждане, дееспособност и деликтоспособност, придобивани след придобиване на определена зрялост от индивида - физическа и умствена. Основен критерий за разграничение на индивидуалните субекти е гражданството - политико-правна принадлежност към една страна. Съответно чуждестранните граждани не могат да реализират политически права в държава, чиито граждани не са.

Колективни субекти на правото са образувания, създадени от даден колектив от индивиди, които притежават обши права и задължения. При тях правоспособността възниква заедно с дееспособността им и е неделима. Персонификацията им се извършва с организационно единство, присъщо и на вътрешната им структура. С оглед предмета си на дейност те се подразделят на стопанстки, политически, културни и др.

Юридическите лица имат усложнена правосубектност. Те участват в имуществени отношения на основата на икономическа самостоятелност. Притежават имущество и носят отговорност.

Държавата участва в правния живот чрез своите органи, а правосубектността й се изразява с помощта на категорията компетентност. Тя е носител на народния суверенитет и като такъв може да участва в международните отношения.

Проф. Венелин Ганев определя субектите на правото като лицата, които се обвързват в следствие на проявен юридически факт в едно правоотношение, и които чрез съответното проявление на своята воля осъществяват правните последици. Най-съществената функция на правните субекти от юридическа гледна точка е реалното осъществяване на правни последици чрез съответно проявлвние на тяхната воля. Вследствие различното им положение в правното явлвние се различават две категории правни субекти: активни и пасивни. Активен е правният субект, който се ползва от правните последици, и който очаква или изисква изпълнението им. Пасивен е правният субект, върху който лежи задължението да изпълни правните последици.

 В крайна сметка, основният фактор на правото като продукт на разума, е човекът. Позитивното право винаги се създава с оглед човешкото поведение, то е средство за моделиране на това поведение. Правните норми имат за свои адресати отделните индивиди или колективи от индивиди, чиято съвместна дейност е насочена към удовлетворяване на техни правомерни интереси.

Ако понятието “човек” е биологическата характеристика на индивида, а “личност” – социологическата, то “субект на правото” е юридическото явление. Човекът е естественото състояние на рода, а личността го характеризира като част от една съобщност, от един социално организиран колектив. Субектът на правото тук е завършекът на цялостното явление, правен израз на възможностите, които човек получава за участие в правно организирания живот на обществото. Понятието “субект на правото“ е и историческо, защото отразява еволюцията в развитието на отношението към човека от страна на държавата.

Всичко това идва да покаже, че въпросът за правните субекти заема централно място в общата теория на правото и в правопорядъка въобще.

Използвана литература

  1. Ганев В. Курс по обща теория на правото, С., 2003
  1. Колев Т. Въведение в правото,С.,2005
  1. Милкова Д. Обща теория на правото, С. 2009
  1. Михайлова, М. Теория на правото, С.,ВИздК
  1. Ташев Р. Обща теория на правото, С.,2010




0 Comments

Рубрика„Млади автори„

9/17/2014

0 Comments

 
Picture
Някои съпоставки между гражданския и трудовия договор. (Трудов) граждански договор със срок за изпитване.

                                                                                                                                     Автор: Яна Добрева

 

В условията на икономическа нестабилност и нарастваща безработица, каквато е настоящата действителност, е все по-често срещано явлението на сключване на граждански договори, вместо трудови. Причината за това е фактът, че работодателите целят да избегнат защитата, която се предоставя на работниците и служителите от трудовото законодателство, начело с Кодекса на труда. Защитата на труда е прогласена в чл. 16 КРБ „ Трудът се гарантира и защитава от закона” и доразвита в трудовото законодателство, като КТ „цели да осигури свободата и закрилата на труда, справедливи и достойни условия на труд”.  Каталогът от защита и права, които има едно лице, престиращо работната си сила по трудово правоотношение е богат, често прекомерен и поради тази причина работодателите, като икономически по-силна страна в съвременната действителност предлагат работа срещу сключване на граждански договор.

Законът, като предвижда тази „хватка” за заобикалянето му е създал механизъм, по който едно фактически трудово правоотношение, облечено в граждански договор, да бъде обявено за такова, но тази закрилна функция на трудовото законодателство често бива пренебрегвана от защитоимащите, поради страх от това да останат без средства за препитание.

Напоследък се забелязва зачестило сключване на граждански договори със срок за изпитване. Само по себе си, имайки предвид характера на гражданския договор и диференциращите му признаци с трудовия договор такъв правен институт звучи съмнително. Поради горното настоящото проучване цели и изследване на явлението „граждански трудов договор със срок за изпитване”.

По своята същност гражданският договор е двустранен, възмезден, консенсуален, комутативен и неформален. Той е модификация на договора за изработка, понякога и с елементи на договор за поръчка, уредени в Закона за задълженията и договорите, и е основан на принципът за свобода на договарянето. Съгласно гражданския договор, страните се уговарят, че едната възлага извършването на определена работа, а другата се задължава срещу възнаграждение (при изработката) или без уговорено такова, да постигне уговорения в договора резултат. Вторично осигурително правоотношение не възниква, както и липсва закрилата, която предоставя трудовото законодателство по един трудов договор.

Индивидуалното трудово правоотношение, облечено в трудов договор, от своя страна има за предмет престирането на работна сила от физическо лице – работник или служител, като насрещната страна – работодател, осигурява конкретните оръдия на труда и заплаща усилията на работника/служителя, независимо от постигнатите крайни резултати. Трудовият договор е двустранен, възмезден, консенсуален, комутативен и формален. Основният отличителен белег между гражданския и трудовия договор, е, че при първия се дължи резултат, докато по втория се дължи предоставяне на работна сила. От своя страна последното „означава отстъпването й за временно ползване от лице, различно от нейния носител, срещу определено възнаграждение.”(3). Проф. Средкова обяснява трудовите отношения като такива „при непосредствено осъществяване на трудовия процес чрез свързване на работната сила със средствата за производство за създаване на потребителски стойности – материални или духовни блага, необходими за съществуването на човека.”(3). Именно фактът, че става дума за  трудов процес е един от отличителните белези между трудовия и гражданския договор. Последният има спорадичен и/или еднократен характер, по-рядко се отличава с времева постоянност.

Основното, което следва да имат предвид лицата, сключващи договори е, че независимо как ще бъде наименован един договор, за решаващо значение кои законодателни разпоредби ще се прилагат за него, е не името му, а същината – предмет на договора, права и задължения на страните. Правилно е отбелязано, че „трудовият договор  има за предмет полагането на труда, прилагането на работната сила върху средствата за производство, изпълнението на конкретните трудови задължения от работника или служителя, а целта на договора за изработка е постигането на определен  трудов резултат.” (5).  Като „недостатък” на гражданския договор може да се посочи също, че по този договор не се зачита трудов стаж и лицето, което ще работи по него няма право на привилегии, произтичащи от трудовия стаж.

            Друга важна отлика между двата вида договори е това, че при трудовия договор е определено мястото на работа, трудовото възнаграждение на работника или служителя, характерът на работата, работното време, времетраенето. За разлика от трудовия договор, „При гражданските договори няма установено работно време и задължение за спазване на трудова дисциплина. Гражданските договори престират трудов  резултат. За установяване съществуването на трудово правоотношение, заинтересованият може да предявява установителен иск” (4).

            Като извод от горното следва, че гражданският и трудовият договор, макар и да си приличат по някои общи белези, не бива да се забравя, че преследват различни цели и имат съвършено различен предмет. Ето защо при наличие на фактическо индивидуално трудово отношение, това, че договорът е наименован като „граждански” не го променя от същността му на трудов. Поради горното „е недопустимо сключването на граждански договор, с който да се прикрива наличието на трудови правоотношения.” (1). Съдът е властен да санкционира подобно противозаконно поведение.

            Трудовият договор със срок за изпитване е вид трудов договор, уреден в чл. 70 от КТ. Смисълът на цитираната разпоредба е да даде възможност за страните да проверят в максимално установения 6-месечен срок (може и по-кратък) дали страните или изискваната работа са годни, за да могат да сключат трудов договор с постоянен характер. Срокът, който е модалитет на разглеждания договор е едно сигурно бъдещо събитие, а не условие, което е бъдещо несигурно събитие. С оглед закрилната функция на трудовото законодателство, е уредено, че такъв трудов договор се характеризира с изключителност и еднократност. Горното означава, че между същите страни, за една и съща работа в едно и също предприятие, такъв трудов договор може да се сключи само един път. „Подобно разрешение, което приема сключването на няколко последователни трудови договора за изпитване, създава правна несигурност. То не намира опора в закона и му противоречи.” (2).  Трудовият договор със срок за изпитване дава възможност да се уговори срокът в полза на някоя или на двете страни. Най-често в условията на икономическа криза, при завишена степен на безработица, работодателите уговаря този срок в своя полза, което им дава възможност да прекратят трудовото правоотношение без предизвестие.

Срещат се случаи в практиката, където трудови правоотношения се прикриват зад граждански договори, които, за да се защитят докрай работодателите, уговарят със срок за изпитване в тяхна полза. Такъв правен институт не съществува и сам по себе си е лишен от правна логика и смисъл. Зад такъв съмнителен граждански договор най-вероятно прозира трудово правоотношение, което следва да бъде прогласено от съда или Инспекция по труда, когато са сезирани с искане за горното, за да се установи действителното правно състояние. Редът за контрол за спазване на трудовото законодателство и административнонаказателна отговорност за неговото нарушаване е уреден в глава деветнадесета  на Кодекса на труда, но тази проблематика не е предмет на настоящото изследване. Като извод от проведеното проучване може да се направи заключението, че трудовият и гражданският договор са два различни правни института, които преследват различни цели, и имат за предмет различни блага. Безспорен е фактът на приликата между двата вида договори и това, че трудовият произтича от гражданския договор за изработка. Въпреки горното, трудовият договор е еволюцията на договорът за изработка с оглед престирането на работна сила и закрилата, която се дава на работникът или служителят. И въпреки опитите за заобикаляне на законодателството, предвидената защита на трудовото законодателство ги закриля, дори когато договорът е привидно граждански, а фактически е налице трудово правоотношение. Ето защо е необходимо работодателите да си дават сметка за механизмите за защита на икономически по-слабата страна, а последната да ги използва правилно и в духа на закона. Литература: 1.      Вестник "Труд", бр. 215 от 15.09.1993 г., стр. 9; 2.      Мръчков, В., Средкова, К., Василев А. Коментар на кодекса на труда. С:Сиби, София. 2013 г.; 3.      Средкова, К. Трудово право – обща част, лекции. С: универитетско издателсво „Св. Климент Охридски”. 2009 г.; 4.      Списание "Консултант", кн. 5 от 1993 г., стр. 22; 5.      Томов, Т. сп. „Труд и право, бр. 6, юни 2008 г., 5 стр.;    
0 Comments

Рубрика„Млади автори“

9/16/2014

0 Comments

 
Picture
      
Aнализ на понятието „общи условия“ по ЗЗД и ТЗ

 

                                                                                                                                                                                                                                       Автор: Николай Павлевчев



               Общите условия (ОУ) са широко разпространени в търговската практика. Основната уредба се съдържа в Закона за задълженията и договорите и Търговския закон. Специална уредба има в Кодекса за застраховането, в Закона за кредитните институции, Закона за енергетиката, Закона за защита на потребителите и др. Налице е богата съдебна практика и обширно теоретично изследване.

 В правната литература съществуват различни становища относно правната характеристика на общите условия. Според по-изолирано становище общите условия са подзаконов нормативен акт. Преобладаващо се приема, че те са абстрактно формулирани клаузи, изразяващи типичното по отношение на определен вид търговска сделка. Те се формулират от лицето, което предоставя съответен вид стока, респективно услуга. Приема се, че по принцип ОУ имат по-голямо приложение между търговци и нетърговци. Чрез ОУ-я могат да бъдат формулирани всички правни положения и отношения по конкретна сделка; могат да бъдат формулирани и само отделни уговорки, свързани с местоизпълнение или с подсъдност на бъдещи спорове[1]. Сделките при ОУ трябва да се различават от хипотезите, при които законодателят в правни норми определя съдържанието на конкретна сделка, като се предвижда, че липсата на съответен реквизит води до недействителност на сделката (напр. при менителница, запис на заповед, чек – се казва какво трябва да е съдържанието). При сделките при ОУ законодателят в определени хипотези ограничава свободата на договаряне, като в тази насока има две ограничения – 1) когато съществува законово задължение за сключване на съответен договор при общи условия. Напр. задължителните застраховки – по отношение на определени категории правни субекти – застрахователите, които са предлагат такива, не могат да откажат сключването на такъв договор). 2) Свободният избор на контрахент по договора – напр. ЗЕнергетиката – по принцип потребител на топлоенергия следва да сключи договора – 2/3 от собствениците, за останалата 1/3 няма свобода.

Преди всичко, кога човек се сблъсква с общи условия? Отговорът на този въпрос е елементарен –когато се сключва договор. Например, нуждая се от интернет. Избирам си интернет доставчик и сключвам с него договор за услуга. Но това не означава, че винаги, когато сключвам договор, има общи условия. Когато се споразумея със съседа си да ми прехвърли колата си, не съм обвързан от общи условия. Това е така, защото съседът ми не си е създал общи условия, а и не се нуждае от тях.

За да бъде някой обвързан от общите условия, е необходимо насрещната му страна да е създала общи условия. За да е създала общи условия, тя трябва да е почувствала необходимост от това. Необходимостта произтича от сключването на множество еднотипни договори при масово предоставяне на услуги. Общи условия създават обикновено търговците.

Общите условия представляват част от съдържанието на договора. Всичко, което е записано в тях, обвързва, както ако беше написано в договора. Разликата е, че това е универсално съдържание и се прилага към всички, които са сключили договор с този търговец. Той има интерес от общите условия първо, защото не трябва да възпроизвежда съдържанието на общите условия във всеки договор. Така ще си спести време и хартия. Второ, защото по този начин той отнапред установява съдържанието на договорите и така отделните клаузи не подлежат на договаряне. По този начин отново се пести време и не се спъва търговската дейност.  Обикновено, ако получаващия непаричната престация не е съгласен с нещо в общите условия, въобще не сключва договор.  От това произтича и негативния аспект на общите условия. Те са основно средство за  създаване на неравноправност между търговеца и мен.

За да бъде субектът обвързан от общите условия не е достатъчно простото им установяване от другата страна. Необходимо е писмено приемане. (чл. 16, ал. 1 ЗЗД и чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ) В противен случай приемането е недействително, което означава, че няма да е обвързано от съответните общи условия и няма никакво значение какво е записано в тях. Обикновено писменото потвърждаване е интегрирано в самия договор, където е записано нещо от сорта: “Прочетох общите условия и съм съгласен с тях”. Когато подписващият също е търговец и сключва търговска сделка с друг търговец, който работи при общи условия, последните стават задължителни за първия, ако ги е знаел (това е така когато например и преди съм сключвал сделки при общи условия с това лице и знам, че то е установило такива) или е трябвало да ги знам (не съм положил необходимото усилие да се запозная с тях) и незабавно не съм възразил срещу тях. (чл. 298, ал. 1, т.2 ТЗ) Оспорването може да бъде и устно. Това изключение е предвидено с оглед по-голямата бързина на търговските отношения. Друго изключение е, че когато съгласно Търговския закон за дадена търговска сделка не е задължително тя да се сключи в писмена форма, не е необходимо писмено приемане на общите условия (чл. 298, ал. 2 ТЗ).

Установяването на общи условия не означава, че не може да се уговори нещо, което да се различава от тях. В този случай уговорката в отклонение от общите условия ще има сила и ще се прилага вместо тези уговорки от общите условия, които й противоречат.(чл. 16, ал. 2 ЗЗД и чл. 298, ал. 3 ТЗ)

Когато е сключен договор с продължително изпълнение, например договор за предоставяне на интернет, и докато договорът е в сила, интернет доставчикът измени общите условия, изменението има сила за другата страна само ако й е било съобщено и тя не е заявила в дадения й писмено срок, че отхвърля изменението. (чл. 16, ал. 3 ЗЗД).


[1]В литературата се приема че е налице  разграничение между договори при общи условия и т.нар. типови договори. При типовия договор следва да бъде цялостно определено съдържанието на определената сделка. Няма типов договор, ако са определени само определени клаузи на договора. Но това е пресилена разлика.

0 Comments

Рубрика“Млади автори“

9/11/2014

0 Comments

 
Picture
За същината на двуседмичния срок за доброволно изпълнение, даден с Покана за доброволно изпълнение в изпълнителния процес

                                                                             Автор: Яна Добрева

 

До изпълнителен процес се стига, когато длъжникът не изпълни дължимата престация и за последното има влязло в сила съдебно решение или е издаден друг акт, подлежащ на изпълнение, например изпълнителен лист, като успешен резултат от водено заповедно производство. По молба на кредиторът, който в изпълнителния процес придобива качеството на взискател се образува изпълнително дело. Към молбата си взискателят прилага изпълнителния титул, както и посочва желаните способи за извършване на изпълнението, като може да овласти и частния съдебен изпълнител по силата на чл. 18 ЗЧСИ да определи начина на изпълнение. Тази възможност е предвидена само за частните съдебни изпълнители, което от своя страна е неоправдано законодателно решение.

След като провери редовността на молбата съдебният изпълнител образува изпълнително дело срещу надлежния длъжник. Уведомяването на длъжника за образуваното срещу него изпълнително дело става с Покана за доброволно изпълнение (ПДИ), като с последната се дава двуседмичен срок за доброволно изпълнение, с изключение на хипотезата, в която заповед за изпълнение е била връчена на длъжника в заповедното производство (арг. от чл. 428, ал. 1 от ГПК). В този случай нов срок за доброволно изпълнение не се дава, тъй като се счита, че длъжникът вече е имал възможност да изпълни доброволно своето задължение, но не е сторил последното.

Обект на разглеждана проблематика в настоящият труд е същината на срока за доброволно изпълнение и действията, които съдебният изпълнител може да извършва законно в посочения период от време. За прецизността на разглеждания проблем е необходимо да бъде направена диференциация между същинско принудително изпълнение и несъщинско принудително изпълнение. Дефинирането и разграничението на горното е ключът към разбирането на законността на изпълнителните действия в двуседмичния срок за доброволно изпълнение. Като акцесорни въпроси към горния са от значение още проблемите за началото и краят на посочения срок, а също и способите за защита на засегнатите права на страните в процеса.

В разглеждания срок „трябва да се подчертае обаче, че не могат да се извършват действия на същинско принудително изпълнение”(сталев). За да се разбере възможността за несъщинско принудително изпълнение в двуседмичния срок за доброволно изпълнение, който се дава с ПДИ, е необходимо да се има предвид елементът на изненадата, който е необходима съставка от успешното започване на изпълнение срещу длъжник. Именно необходимостта от изненада е мотивиращ фактор и от ключово значение, за да бъде позволено извършването на действия по несъщинско принудително изпълнение. Извод за горното правим от правната възможност, която предоставя закона в разпоредбата на чл. 428, ал. 2, изр. 2 от ГПК, а именно, че в ПДИ се съобщават наложените запори и възбрани. Тези изпълнителни действия по своята съшност са несъщински принудителни действия в този етап на изпълнителния процес.

Необходимо е да бъдат разграничение същинското и несъщинско принудително изпълнение. Последното е характерно най-вече за периода за доброволно изпълнение, който се дава с ПДИ. Несъщинско принудително изпълнение е това, при което съдебният изпълнител извършва легитимно изпълнителни действия, с които цели запазване на имуществото на длъжника в патримониума на последния, без да го отделя от него, но като препятства възможността на длъжника да се разпореди с цитираното имущество с цел обезпечаване на предстоящото принудително изпълнение. Като пример могат да бъдат дадени налаганите запори и възбрани.

Обратно, същинското принудително изпълнение е такова, при което имуществото на длъжника бива принудително отделено от патримониума на последния, за да се удовлетвори вземането на взискателя, чрез извършване на принудителни действия, годни да удовлетворят кредитора, напр. изкарване на публична продан на имущество, превеждане на суми от запорирани сметки на длъжника по сметката на взискателя.

Връчването на ПДИ се извършва по правилата, предвидени в чл. 37 и сл. от ГПК, както е уредено връчването на призовки и съобщения. Двуседмичният срок за доброволно изпълнение започва да тече от връчването на ПДИ, като този срок „не може да бъде продължаван от съдебния изпълнител” и „преди той да изтече, съдебният изпълнител не може да пристъпи към действия на принудително изпълнение” (сталев). Имат се предвид действия на същинско принудително изпълнение.

Ето защо в срока за доброволно изпълнение съдебният изпълнител може да извършва само действия на несъщинско принудително изпълнение, като последното дори е желателно с оглед обезпечаване интереса на неудовлетворения взискател.

Така при запорът на банкови сметки, трудово възнаграждение или други вземания на длъжника срещу трети лица с налагането на тези несъщински принудителни изпълнителни действия, съдебният изпълнител забранява разпореждането със сумите, които длъжникът има в имуществото си по последните. Посоченото имущество в действителност все още е в патримониума на длъжника, но последният е препятстван да оперира с него. Сумите стоят висящи по сметките на длъжника или ако са преведени по сметка на съдебния изпълнител, но не са послужили все още за удовлетворяване на дълга, който взискателя има да събира.

По аналогичен начин наложените възбрани на недвижими имоти препятстват разпореждането с последните от длъжника, но те все още са част от неговото имущество, като съдебният изпълнител не може да извършва същинско принудително изпълнение по отношение на тях докато тече срокът за доброволно изпълнение. На практика съдебният изпълнител не може да изкара възбранените недвижими имоти на публична продан преди да е изтекъл срокът за доброволно изпълнение.

Ако в срокът за доброволно изпълнение длъжникът изпълни и удовлетвори взискателя, както и дължимите такси и разноски, заедно с лихвите, течащи върху главницата, изпълнителното дело следва да бъде прекратено и разбира се, да бъдат вдигнати наложените обезпечителни мерки, които са взети под формата на несъщинско принудително изпълнение. В противен случай, при неизпълнение в цитирания двуседмичен срок, който се дава с ПДИ, несъщинското принудително изпълнение прераства в същинско и съдебният изпълнител е свободен да извършва активни действия по осребряване на имуществото на длъжника за погасяване на изпълнителното дело.

С оглед на горното, правилно и СГС в свое решение е приел, че „Запорът върху вземания е разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване от взискателя, което забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице – да плаща на длъжника. Следователно запорът върху вземане обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към имуществото на длъжника, осуетява погасяването на вземането чрез плащане, извършено в полза на длъжника и насочва третото задължено лице да предаде дължимата престация на съдебния изпълнител, за да може той да удовлетвори с нея взискателя.” - Решение № 16294 от 13.08.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 6854/2013 г.

Отстъпката, която законодателят ни е дал в полза на длъжника с института на двуседмични срок за доброволно изпълнение е прекомерна защита на правоимащите, поради което се оправдава и разрешението на несъщинско принудително изпълнение. В противен случай интересите на взискателите биха били сериозно застрашени и обратното би дало възможност за много злоупотреби от страна на длъжниците, ако можеха да се разпореждат свободно с имуществото си в този двуседмичен срок, без да е дадена възможност за обепечаване на вземанията на кредиторите чрез действия по несъщинско принудително изпълнение.

Именно разграничаването на несъщинско принудително изпълнение – като действие, при което без да бъде изваждано имуществото на длъжника от патримониума му, но със налаганата забрана за разпореждане с това имущество, се цели защита на взискателя и същинското принудително изпълнение, което удовлетворява вземанията на взискателя чрез осребряване имуществото на длъжника, е ключът към разграничаването на двуседмичния срок за доброволно изпълнение, даван с ПДИ и другите фази на принудително изпълнение в изпълнителния процес.

 

 

Използвани материали:

1. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012.

2. Решение № 16294 от 13.08.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 6854/2013 г.

септември 2014 г., гр. София

0 Comments

Рубрика“Млади автори“

9/3/2014

0 Comments

 
Picture
Рекламация, търговска гаранция и защита на потребителите при покупка на стоки

                                                                                                                               Автор: Яна Добрева

 

            Всеки ден милиарди потребители закупуват потребителски стоки от продавачи-търговци, за да удовлетворяват своите потребности. В света на конкуренция на пазара, където изобилието от стоки се увеличава, се поставят въпросите за защита на потребителите във връзка със закупуваните от тях потребителски стоки, които често не отговарят на договореното качество. Настоящата статия има за цел да внесе яснота по отношение на защитата правата на потребителите във връзка с  потребителски стоки, дали дефекти, оказали се несполучливи покупки или стоки, които лицето желае да върне на продавача.

            Уредбата на дискутирания проблем е поместена в Закона за защита на потребителите (ЗЗП), като нормативният акт дава и дефиниция на основни понятия. По смисъла на ЗЗП "Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. От другата страна на правоотношението стои продавач или производител, като с цел опростяване и достъпност, ще бъде разгледано отношението потребител-продавач при наличие на проблеми със закупените потребителски стоки. Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗЗП „Продавач” е всяко физическо или юридическо лице, което в рамките на своята професионална или търговска дейност и въз основа на договор за продажба продава потребителски стоки. Договорът за покупко-продажба между потребителят и продавачът има за свой предмет „потребителска стока”, която съгласно закона (чл. 104, ал. 3) е всяка движима материална вещ, с изключение на вещите втора употреба - обект на публична продажба, когато потребителят е имал възможност да участва в продажбата.

            Съгласно сключения договор за продажба, търговецът е длъжен да предостави потребителска стока, която отговаря на този договор. Такава стока е тази, която е годна за обичайната употреба, за която служи, отговаря на описанието, дадено от продавача под формата на мостра или образец, притежава обичайните качества и характеристики на стоките от същия вид, които потребителят може разумно да очаква, като се имат предвид естеството на потребителската стока или е годна за специалната употреба, желана от потребителя, при условие че той е уведомил продавача за своето изискване при сключването на договора и то е прието от продавача.

            Когато обаче стоката не отговаря на договореното с продавача и законово установеното за нея, потребителят може да защити правата си. Изключение от това е налице само когато потребителят при сключването на договора е знаел или не е могъл да не знае за несъответствието ИЛИ несъответствието се дължи на материали, предоставени от потребителя. Извън горепосочената хипотеза, потребителят може да защити правата си, а Продавачът отговаря за всяка липса на съответствие на потребителската стока с договора за продажба, която съществува при доставянето на стоката и се прояви до две години след доставянето й, дори и да не е знаел за несъответствието. Когато стоката изисква монтиране (например на газова уредба на автомобил или мебели на части, които следва да бъдат сглобени), продавачът отговаря за несъответствието, дължащо се на неправилно монтиране или инсталиране на стоката, когато договорът предвижда монтирането или инсталирането й да бъде извършено от продавача или на негова отговорност, или когато стоката е монтирана или инсталирана от потребителя, но несъответствието се дължи на неправилни указания за монтиране или инсталиране.

            Във всички тези случаи рискът е за сметка на продавача. Това, което потребителят следва да предприеме е изложено по-долу.

            Потребителят има право на рекламация, което право възниква по силата на закона и във фактическият му състав, за да бъде упражнено това право, се включва кумулативно наличието на несъответствие на стоката с договора за продажба и да не е изтекъл двугодишния срок от доставянето на стоката, но не по-късно от два месеца от установяване на несъответствието с договореното. По своята същност правото на рекламация е потестативно, като в негов отговор продавачът има задължението да приведе стоката в съответствие с  договора за продажба. Това право не зависи от наличието или липсата на търговска гаранция, която може да бъде дадена в допълнение от продавача и която ще бъде разгледана по-долу. Правото на рекламация може да бъде упражнено устно или писмено, във всеки от търговските обекти на търговеца на територията на страната, в които се осъществява подобна търговска дейност като тази в обекта, откъдето е закупена стоката. Така например, ако са закупени обувки от магазин в гр. Варна, при несъответствие с договореното, потребителят може да предяви рекламация в магазин за обувки на същия търговец в град София. Правото на избор на място за предявяване на рекламацията принадлежи изцяло на потребителя. В отговор на предявеното право на рекламация, продавачът е длъжен да я приеме, когато последната е редовна, като за удостоверяване на горното на потребителя се издава документ, съдържащ датата, номера, под който рекламацията е вписана в регистъра на рекламациите, който търговецът е длъжен да води, а също и вида на стоката и подпис на лицето, приело рекламацията.

            При предявяване на рекламацията потребителят има право на избор между:

·         да се поправи стоката в рамките на един месец от предявяване на рекламацията ИЛИ

·         да бъде извършена замяна на потребителската стока с нова.

 

Когато в рамките на две години от закупуване на стоката и наличие на три рекламации чрез извършване на ремонт на една и съща стока, е налице следваща поява на несъответствие на стоката с договора за продажба, потребителят има право, а търговецът е длъжен да удовлетвори искане за разваляне на договора и да възстанови заплатената от потребителя сума. Или иначе казано, след три неуспешни ремонта (поправки на стоката), когато последната не е заменена с нова, потребителят може да иска:

·         възстановяване на заплатената сума ИЛИ

·         отбив от цената.

При замяна на стоката с нова, за новата важат правилата описани по-горе за първоначално закупената потребителска стока.

             Както беше казано по-горе, правото на рекламация следва от самия закон и не е необходим допълнителен акт на търговеца, за да има тази защита потребителят.

За разлика от рекламацията, търговската гаранция по своята същност е всяко задължение, поето от търговеца или производителя към потребителя в допълнение към неговото задължение по този закон да осигури съответствие на стоката с договора за продажба, да възстанови заплатената сума или да замени или поправи стоката, или да предостави друг вид обслужване, свързано със стоката, когато тя не отговаря на спецификациите или евентуално на други изисквания, несвързани със съответствието на стоката с договора за продажба, посочени в заявлението за предоставяне на търговска гаранция или в съответната реклама, направена в момента на сключване или преди сключване на договора. Така например при покупка на компютър, търговецът може да даде гаранция от 5 години, която надхвърля двугодишната гаранция по закон. Независимо от търговската гаранция продавачът отговаря за липсата на съответствие на потребителската стока с договора за продажба съгласно гаранцията по закон. Смисълът и идеята на търговската гаранция е да дава защита на потребителя, която е по-голяма по обхват от тази, която законът гарантира. Практически търговците често „дават гаранция” за срок от една година, което е по-малко от предвиденото в закона (две години от доставката на стоката, както беше описано по-горе) или просто преписват законовите разпоредби, което по своята същност не представлява търговска гаранция.

            От горепосочения анализ на изследваната проблематиката следва да се направят някои важни практически изводи. На първо място потребителите следва да имат предвид закрилата, която законът им дава и по какъв начин да упражнят правото си на рекламация при наличие на необходимите законови предпоставки. В продължение на две години от получаване на потребителската стока, но не по-късно от два месеца от установяване на несъответствието с договореното, потребителят може да иска поправка на стоката или замяната й с нова. След три удовлетворени рекламации за същата стока, при поява на четвърти „проблем” със закупеното, потребителят може да развали договора с търговеца, като последният му върне сумата, която потребителят е платил. Всички ремонтни дейности, които обслужват рекламацията на стоки са безплатни за потребителя, като разходите по последните са изцяло за сметка на търговеца и/или производителя. За да могат да упражняват годно правата си на потребители, последните следва пазят документите, удостоверяващи закупуването на съответната стока, като това е най-често касовият бон, издаван от търговеца.

 

 

 

0 Comments

Рубрика“Млади автори“

8/10/2014

0 Comments

 
Picture
Наемно правоотношение при прехвърляне на недвижимия имот. Правни последици при публична продан (чл. 237 ЗЗД)

 

.

                                                                                                               Автор: Николай Павлевчев

 

Договорът за наем е широко разпространена сделка поради типичността на основанието за нейното сключване. Наемателят е мотивиран да осигури ползването на недвижим имот за задоволяване на своя жилищна, търговска или друга цел. Наемодателят цели икономическа изгода чрез предоставяне на вещ, от чието ползване не се нуждае. Интересите на двете страни са по повод вещта. 

Особена е хипотезата, при която настъпва промяна в собствеността на имота, принадлежал на наемодателя. Тогава по повод имота интересите на страните се преплитат с интереса на приобретателя. Под съмнение бих могъл да поставя виждането за заместване в облигационното отношение на наемодателя от приобретателя. 

 

 

1. Исторически преглед и сравнителен анализ

 

Пълнотата на излаганата аргументация би била нарушена при отсъствието на коментар относно историческите корени на регламентацията на разглежданата хипотеза. Преди всичко римското частно право познавало три вида договори за наем ­ на вещ, на работа и на трудов резултат. Интерес представлява римскоправното разрешение относно съдбата на наемното правоотношение при прехвърляне на вещта. Спрямо купувача на имота договорът за наем е непротивопоставим. Той можел да иска от наемателя да напусне наетия имот. В действие е бил принципът emptiotollitlocatum.[1] Облигационното отношение се запазвало и имало действие само между първоначалните страни. Поради това наемателят можел да търси обезщетение от лицето, с което е сключило договора за наем.[2]

Имайки предвид факта, че наемателят предполагаемо е икономически най­ слабата страна сред трите лица, позитивноправната уредба еволюционно установява обратния принцип ­ еmptionontollitlocatum. В ЗЗД (отм.) този принцип е установен в разпоредбата на чл. 363[3]. Когато договорът не отговаря на предвидените в хипотезата на нормата предпоставки, той е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок. След изтичането на тези срокове купувачът може да извади наемателя с предизвестие (чл. 364). Допустимо е уговарянето на право в полза на бъдещия приобретател да извади наемателя, като в този случай последният няма иск нито срещу наемодателя, нито срещу приобретателя. В останалите случаи претенциите на наемателя могат да се предявят срещу наемодателя.

При това състояние на отменената уредба би могъл да се направи извода, че облигационното отношение също се запазва между първоначалните страни. Правото на приобретателя да извади наемателя е потестативно и в първия случай произтича от закона, а във втория е могло да се уговори от първоначалните страни[4]. По съществото си то е представлявало уговорка в полза на трето лице.

Третата стъпка в историческото развитие на уредбата на разглежданата хипотеза е предвиждането на заместване в наемното правоотношение на наемателя от приобретателя. Подобно разрешение е известно в сравнителноправен аспект, а у нас е предвидено в чл. 17, ал. 2 от Закона за арендата в земеделието.

Уредбата в Италия е най­близка до нашата[5]. Тя се характеризира с две основни опорни точки. На първо място съгласно art. 1602 CCI третото лице приобретател става страна в правоотношението с наемателя, като встъпва в правата и задълженията, произтичащи от договора за наем, в случаите, в които последният може да му се противопостави. Според art. 1601 CCI в случаите на непротивопоставимост, когато наемателят бъде изваден, последният ще търси претърпените вреди от наемодателя отчуждител. Систематичното тълкуване на двете разпоредби насочва към идеята за промяна на страна в облигационното отношение само при наличието на противопоставимост. В тази хипотеза наемателят е защитен и за него договорът остава в сила с промяна в насрещната страна. В случаите, в които той не може да се ползва от тази защита, той може да бъде изваден от имота. Интересът му в този случай е гарантиран чрез отговорността на неговия наемодател.

 

II.      Позицията на правната доктрина и съдебната практика.

При действието на чл. 237 от Закона за задълженията и договорите тезата, която изгражда правната доктрина се съсредоточава около виждането, че приобретателят на имота става страна в наемното правоотношение[6]. Подобно гледище застъпва и съдебната практика.

 

III.   Анализ на разпоредбата 

 

В съгласие с принципа, че договорът за наем не се прекратява при продажба на вещта, разпоредбата на чл. 237 урежда противопоставимост на договора спрямо приобретателя. Противопоставимостта е свързана с неговото задължение да се съобрази с този договор в рамките на различни срокове в зависимост от различни предпоставки:

1.                  Вписване. В този случай срочният договор за наем не може да се прекрати преди уговорения в него срок

2.                  Достоверна дата преди сключването на прехвърлителната сделка. Договорът за наем е в действие в рамките на предвидения в него срок, но ако той надхвърля една година, може да бъде прекратен с изтичането й.

3.                  Държане на имота и договор без определен срок. В този случай съобразяването на приобретателя е в рамките на сроковете на предизвестието по чл. 238 ЗЗД.

Предвиждането на нормата е с оглед преодоляването на неустановеността в положението на наемателите, особено на тези с жилищна нужда[7]. Неустановеността се дължи на неяснотата относно намерението на новия собственик за съдбата на наемното правоотношение, доколкото на вещноправно основание той би могъл да изключи въздействието на всяко трето лице (било то наемател) върху неговата вещ.[8] Разликата в дължината на сроковете е оправдана. В първия случай вписването в Имотния регистър предоставя достатъчна степен на информираност на приобретателя и след като обстоятелството е било вписано се счита, че приобретателят е наясно и е съгласен с наемното правоотношение и въпреки него изявява желание за настъпване на транслативния ефект. Във втория случай достоверността на датата свидетелства за това, че договорът е сключен преди прехвърлянето на имота. Поради това никакво съмнение за шикана не може да стои и затова трябва да се съхрани в известна степен интереса на наемателя. От друга страна този договор поради неговото невписване може да не достигне до знанието на приобретателя. Неговият интерес също следва да бъде отчетен, поради което законодателят е избрал компромисен вариант. В третия случай не може да има свидетелство нито за добросъвестността на страните, нито възможност за узнаване за съществуващата договорна връзка. Поради това е налице превес в защитата на интереса на приобретателя.

Изразената теза9, че договорът за наем е задължителен за приобретателя и когато не е вписан и няма достоверна дата, ако приобретателят е знаел за него, не мога да споделя, защото противоречи на принципа за релативност на облигацията, изключение от който може да се предвиди само със закон ­ чл. 21, ал. 1 ЗЗД.

 

Правната последица от настъпването на предвидените юридически факти е противопоставимост на договора за наем. Противопоставимостта може да се схване като качество[9] на определени юридически факти, наличието на което води до пораждане на правни последици за лице, по отношение на което фактът поначало няма действие. Същността на противпопоставимостта лесно може да се изясни от гледна точка на отрицателния й аспект. Непротивопоставими юридически факти са тези, които макар да са се осъществили нямат значение за съответния субект. Противопоставимостта може да бъде обща и конкретна.[10] Наличието й като качество на договора води до релевантност на последния за третото лице. Това не означава, че третите лица трябва да се подчинят на облигацонните му последици, които са част от неговото вътрешно действие[11].

Противопоставимостта на договора за наем, уредена в чл. 237 е специфична. От една страна тя е обща, доколкото наемът е договор, с който приобретателят като всяко друго трето лице, се съобразява. От друга, е конкретна, защото е уредена по отношение на приобретателя в конкретно определени срокове. Общата противопоставимост обаче не е достатъчна да гарантира интереса на наемателя. Ако конкретната не е уредена, то договорът съществува за приобретателя, но няма пречка да изключи на вещноправно основание въздействието на наемателя върху вещта. При наличието на разпоредбата на чл.

237, приобретателят няма такава възможност.

Въпросът за правните последици от конкретната противопоставимост на договора за наем е разрешен еднозначно в правната теория и съдебната практика. Както посочих по­горе, приема се, че приобретателят встъпва в наемното правоотношение, като замества купувача. Наемателят бива уведомяван за прехвърлителната сделка, с което настъпва ефектът на заместване в отношението.

Срещу това разрешение могат да бъдат приведени различни аргументи:

1.                  произтичащи от езиковото тълкуване на разпоредбата. Формулировката на закона не предполага конституирането на приобретателя като страна. За него е задължителен договорът, а няма задълженията и правата на страна по договора. Ако законодателят би имал противната цел то би използвал израз, който ясно да означава встъпването в правата на някоя от страните (вж. чл. 99, ал. 2, чл. 101, чл.102 ЗЗД, чл. 17, ал. 2 ЗАЗ). Нещо повече, след като договорът е задължителен, то той е задължителен и във връзка с това, че приобретателят трябва да се съобрази с правата на наемодателя и по­точно получаването на наемната цена.

2.                  произтичащи от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 17, ал. 2 ЗАЗ. Преди всичко договорът за аренда е специална хипотеза. Като такава тя има специална уредба, към която общата се прилага субсидиарно. Но уредбата на специалната хипотеза не може да се приложи спрямо общата. Липсва подобие, което да обоснове прилагането по аналогия. Липсата на израз, който да обоснове заместването по чл. 237 за разлика от 17, ал. 2 насочва към извода за наличието на изключение. Възникването на заместване по ЗАЗ е изключение от положението, че такова в общия случай по 237 ЗЗД не възниква. Поради това и не можем да приложим по аналогия чл. 17, ал. 4 ЗАЗ[12] .

3.                  произтичащи от някои принципни положения. На първо място, относно въпроса за източниците на облигационни задължения. За приобретателя освен отношението, породено от прехвърлителната сделка се поражда и второ по договора за наем. Не подкрепям виждането, че правна норма може да създаде облигационно отношение, поради което отхвърлям възможността нормата в чл. 237 да създава такова. Неправилно е да се приема, че законът е източник на задължения. В крайна сметка всички задължения произтичат от закона, защото тъкмо той или по­общо казано позитивното право е, което постановява, че от дадени юридически факти трябва да произтекат задължения. Така че законът е общ източник, а не отделна категория. [13][14]Затова можем да кажем, че отношение на основание чл. 237 не може да възникне. Тогава остава да търсим пораждането на отношението от сключената прехвърлителна сделка. 

4.                  подобно твърдение обаче влиза в противоречие с принципа на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Прехвърлителната сделка е resinteraliosacta за наемателя. Тя няма прехвърлителен ефект по отношение на облигационните права. Възникване на цесия по закон е недопустимо, тъй като последната е договор[15]. Нещо повече, наемателят е също кредитор, поради което наемодателят, респ. приобретателят следва да се конституира и като длъжник спрямо наемателя, а настъпването на подобен ефект без неговото съгласие противоречи на чл. 102 ЗЗД. Липсва яснота относно съдбата на възраженията и дадените обезпечения. Те не могат да преминат към друго лице без изрична уредба. Такова е положението и на договора за наем спрямо приобретателя. Другото принципно положение, с което заместването на наемодателят влиза в противоречие е принципът на договорната свобода, заложен в чл. 9. Наемното правоотношение възниква за задоволяване на позитивния интерес на страните, който включва желанието им за целяна от тях промяна. Натрапването на облигационно отношение на лице, което може да не го желае означава вменяването му на цел, която не преследва. Освен това означава незачитане на принципа, че всеки сам определя лицето, с което да сключва сделка, както и съдържанието на последната. Аргументирането на заместването на страната се реализира на положението, че нормата на чл. 237 е в порядъка на изключенията по чл. 21, ал. 1. Поради това договорът поражда действие за трето лице. А действието на договора представлява възникването на права и задължения. Този довод може да бъде отхвърлен с оглед историческото тълкуване на принципа за релативност на облигационните права. В отменения ЗЗД редакцията на разпоредбата е по­пълна : ”те нито вредят, нито ползуватъ третите лица, освенъвъ определените отъ закона случаи”. Считам, че изключението по чл. 237 позволява да заключим че то е в полза на наемателя и вреди на приобретателя.

 

Идеята, че това положение е вредоносно не може също да се абсолютизира. В хода на договарянето между приобретателя и наемодателя за прехвърлянето на имота това може да бъде избегнато. Така например лицата могат да уговорят, че поради наличието на наемател в имота продажната цена ще бъде по­ниска, като намаляването и ще е съобразено с периодичните вземания за наем. Ако пък приобретателят открие след сключването на сделката наличието на наемател ще може да се защити по чл.188 ЗЗД.

 

                Какво    обаче     е    положението,    ако    придобиването    на    имота    не    е    на

материалноправно основание, а титулът е постановление за възлагане? Това, което следва да се има предвид, е съотношението между разпоредбите на чл. 175 ЗЗД и чл. 237 ЗЗД. Погасяването на ипотеките и вещните права, учредени след първата ипотека при извършване на публична продан е правна последица, която очевидно не кореспондира с характера на правото на наемателя, което е облигационно. И въпреки това би могъл да се приложи логичния аргумент per argumentum a fortiori – това, което важи за по-малкото, важи и за по-голямото. Щом се погасяват вещните права, логично е да се погасят и облигационните. Така бих могъл да отчета следните правила, к
[1]Aндреев, М. Римско частно право, С. Софи ­ Р, 1993, стр. 365.

[2]Talamanca, M. Istituzioni di dirittoromano, M. 

[3]Ако наемодавецътъ продаде наетия имотъ, купувачътъ е длъженъ да съблюдава договора за наемъ, когато този договоръ е сключенъ преди продажбата и е констатиранъсънотариаленъактъ или съдомашенъактъ, който има заверена дата, освенъ ако наемодавецътъ си е запазилъ правото да развали договора въ случай на продажба.

[4]При действието на отменения ЗЗД спор относно възможността за уговаряне на потестативни права няма. Това следва от уредбата на договора за наем. Допусимостта на тази възможност приема и Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С. 1990 Издателство на БАН, стр. 290.

[5]Регламентацията на хипотезата, съдържаща се в art. 261, 262 от Швейцарския кодекс на облигациите пък не поставя въпроса за противпоставимостта. При прехвърляне на имота (включително и като следствие от публична продан) наемното правоотношение преминава към приобретателя. Вредите обаче, произтичащи от изваждането на наемателя преди срока, са за наемодателя. В Испания пък въпросът не е предмет на изрична уредба.

[6]Кожухаров, А. Облигационно право. Отделни видове облигацонни отношения. Нова редакция и допълнения­Петко Попов. С.: УИ “Св. Климент Охридски” 2002 г., стр. 254. Йосифова, Т. За противопоставимостта на договора и отговорността по чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Юридически свят 1/2014,С:

Сиби. Ставру, С. Противопоставимост на договора за аренда. Собственост и право 8/12.

[7]Кожухаров, А. Цит. съч., стр. 253.

[8] А не на факта, че несобственик не може да отдава под наем, както твърди Кожухаров на същото място. След като е възможно да се продаде чужда вещ, на още по­голямо основание можем да приемем, че е възможно да се отдаде под наем чужда вещ. 9 Пак там.

[9] Доц. д­р Т. Йосифова приема, че противопоставимостта на договора представлява задължение на третите лица да зачитат съдържанието на договорната връзка и да не пречат на страните по нея ­ цит. съч. ­ стр. 51­ 52. По мое мнение тя не представлява задължение, защото едно лице може да не се съобрази с един договор, който въпреки това му е противопоставим по силата на общата противопоставимост. Например, когато прехвърлям вещ, за което съм упълномощен от собственика й, след като той вече я прехвърлил, за което ме е уведомил, този договор, по силата на който той е отчуждил, има значение за мен, но не може да ме задължи да не прехвърля вещта. Отговорността ми е функция от неизпълнението на моето задължение да прехвърля вещта. Задължението ми да не преча на страните пък е функция на общия принцип “не вреди другиму”, чиято конкретизация е отговорността по чл. 21, ал. 2. Това лесно може да се обясни с факта, че може да се “пречи” и на непротивооставим договор. Ако един договор ми е непротивопоставим ще излезе, че нямам задължението да не му преча. 

[10] Пак там.

[11] Пак там, стр. 55.

[12] Обратно Ставру, С. Цитсъч.

[13] Вж. Апостолов, И. Цитсъч. стр. 25. Такъв източник не посочва и Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, С.: Сиби 2012, стр., нито Кожухаров, А. Облигацинно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения­Петко Попов С.: УИ “Св. Климент Охридски”

[14] г., стр. 47 ­ 49.

[15] Така Калайджиев, А. Цитсъч. стр. 307.

0 Comments

Рубрика“Млади автори“

8/6/2014

0 Comments

 
Picture
                                                  За понятието „смесен ДИГ“

           .

                                                                                                                Автор: Николай Павлевчев

Възмездните операции с обектите от гражданския оборот се отличават с необозримо разнообразие. Нещо повече, креативността в разпореждането, основана на чл. 9 ЗЗД пронизва установени вече от практиката сделки като договора за издръжка и гледане, за да даде живот на договорите за издръжка и гледане за минало време (ДИГМВ) и смесените договори за издръжка и гледане (ДИГ).

Както проф. Венедиков отбелязва, ДИГМВ рядко се практикува като самостоятелен договор[1]. Често той е в съчетание с класическия договор за издръжка и гледане за бъдещи грижи. Обективно погледнато резултатът от обединяването на миналите и бъдещите грижи изглежда един. От правна гледна точка обаче са налице две хипотези. В единия случай се сключват два договора, които могат да бъдат обединени или не в рамките на един документ – ДИГМВ и класически ДИГ. В другия случай  се сключва ДИГ за минали и бъдещи грижи. И двата варианта се означават като смесени ДИГ[2].

Сключването на смесен договор черпи своето правно основание от принципа на свобода на договарянето. По своето същество той представлява съглашение, което съчетава в себе си характерни елементи от уредени в законодателството договори[3]. Обединяването на клаузите в общ договор насочва към волята на страните уговорките да съставляват неделимо цяло, което да доведе до единно действие на неблагоприятните за съществуването на договора факти – напр. развалянето, обявяването му за недействителен и т.н. Необходимо e да се отбележи, че според едното виждане ще се прилагат правилата за съответния договор към конкретното задължение[4]. Според друго виждане ще се прилагат правилата за този договор, който съгласно принципа за тълкуване на договора има преимуществено значение[5]. Нито едно от становищата не е относимо към случая, защото двете хипотези, които посочих по-горе, не представляват смесени договори. В първия случай са налице два договора, а смесеният договор е само един. Във втория случай също няма смесен договор, защото темпоралното разграничение на грижите на минали и бъдещи не обособява два престативни резултата. Касае се за обикновен договор за гледане и издръжка, който не е смесен, а е договор, по който удовлетворяването на легитимния кредиторов интерес е към момента на сключване на договора до известна степен извършено. Не е уместно в посочените хипотези да се говори за смесени договори.

Практическото значение на делението – ДИГМВ, сключен заедно с ДИГ, съответно ДИГ за минали и бъдещи грижи, се проявява при института на развалянето на договора. По въпроса е налице обстойно теоретично изследване[6], а също и богата съдебна практика.

Практиката не споделя единна теза. Според едното становище, когато договорът е и за минали гледане и издръжка, положени до деня на нотариалния акт, пълното разваляне на договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е изключено, тъй като в тази си част сделката е идентична с продажбата (Решение № 674/06.03.80 г., по гр.д. № 2776/ 150 79 г., на II г.о.). В тези случаи съдът е длъжен в производството по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД да изследва и съпостави паричния еквивалент на грижите в минало време с цената на имота към датата на сделката и съобразно това да прецени каква е частта от алеаторния договор, която подлежи на разваляне (Решение № 103/02.02.97 г., по гр.д. № 1029/96 г., на II г.о.; Решение № 500/23.08.2010 г., по гр.д. № 1702/2009 г., на IV г.о.; Решение № 11/25.02.2011 г., по гр.д. № 1510/2009 г., на IV г.о., последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК). Налице е  и практика в противния смисъл, съгласно която фактът, че част от престацията вече е положена в натура не е основание, за да се приеме, че е придобита собственост. Поради това неизпълнение на задълженията след сключване на договора повлича цялостното му разваляне, а положените от приобретателя грижи и издръжка до сключването на договора са основание за тяхното обезщетяване чрез паричната им равностойност по реда на чл. 55 ЗЗД (Решение № 827/ 03.12.2009 г., по гр.д. № 1328/2008 г., на III г.о.).

Правната доктрина подкрепя второто виждане. Не може да се приеме, че клаузата за минали грижи изключва пълното разваляне на договора поради факта, че в тази си част договорът е идентичен с продажба, защото това противоречи на принципа, заложен в чл. 20 ЗЗД – при тълкуване на договора да се търси действителната обща воля на страните[7]. Установявайки отнапред едно такова правило, ще нарушим общия принцип. Освен това, ако страните са целяли такъв резултат, биха могли да го предвидят изрично.[8] Смесените договори освен това са единни и винаги подлежат на разваляне, унищожаване или прогласяване на нищожността им в цялост.[9] Спори се по отношение на уеднаквяването на положените в миналото грижи с продажбата, като се приема че прехвърлянето на собственост е в изпълнение на дълг или дарение. Аргумент срещу частичното разваляне на договора е и неделимостта, която винаги е налице при ДИГ и тя следва от намерението на страните. Съмнително изглежда и определянето от съда на равностойността на положените грижи. Това би довело до противоречие с алеаторния характер на договора.[10]

Налице са две диаметрално противоположни тези, които водят да съвсем различни правни последици, като и двете не провеждат изрично разликата в хипотезите, което би могло да доведе до объркване. Действителната последица от прилагането на задължителната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК представлява частично разваляне на договора. При това ще видим, че ако към момента на разваляне са положени грижи на стойност 20 000 лв, а имотът, който е получил преиобретателят е на стойност 120 000 лв, договорът следва да бъде развален за 5/6 ид. ч., а 1/6 част да остане в собственост на приобретателя. Аргументите в полза на подобен резултат, макар да изглеждат справедливи спрямо интереса на длъжника, delegelata не могат да бъдат приети.

Поради това задължителната практика (без аргументите й) е вярна, когато страните сключват ДИГМВ заедно с ДИГ, а тезата на правната теория ще е вярна по отношение на ДИГ за минали и бъдещи грижи.

Във втория  случай обаче е налице нюанс, който позволява критика. Погрешността на установяване на правило при тълкуване на договорите е аргумент и против твърдението, че уговорката за минали грижи никога не води до създаването на два договора. Изричното предвиждане на минали грижи също не е необходимо, поради наличието на правило за тълкуване на договора, така и поради факта, че при сключването на тези договори обикновено не се стига до дълбочинно разсъждаване за правните последици от смисъла на отделните уговорки. Не е задължително договорът винаги да се схваща като единен именно поради неяснотата относно каква е волята на страните.[11] Не съществува аргумент в полза на факта, че непременно положените в миналото грижи ще са datioinsolutum или donatio.  Неделимостта на задължението също не може да бъде безспорен аргумент. На първо място, тя няма никакво значение в отношение, чийто страни са един кредитор и един длъжник– арг. от чл. 66 ЗЗД. Perargumentum a contrario кредиторът винаги ще може да приеме по свое усмотрение частично изпълнение. Необяснимо е защо се приема, че задължението за издръжка и гледане е непременно неделимо по намерението на страните, което било имплицитно заложено. Съгласно чл. 129, ал. 2 ЗЗД за всичко, което не е изрично уредено от закона за неделимостта се прилагат правилата на солидарността. А съгласно чл. 121 солидарност е налице, когато е изрично предвидена в договора или когато закон я предвижда. Тъй като договорът е ненаименован, няма как закон да предвижда неделимост. А страните изрично трябва да я предвидят. По никакъв начин не може да се каже, че е съмнително определянето от съда на стойността на миналите грижи при разваляне на договора. Това е така поради простия факт, че алеаторност трябва да е налице към момента на сключване на договора. А когато договорът е развален, последният (по общо правило) вече не съществува extunc. Определянето е необходимо с оглед двустранното реституционно отношение по чл. 55 ЗЗД. А то не е отношението, породено от договора. Ще рече, че няма как да определим стойността на подлежащите на връщане престации, ако възприемем обратното. Не е ясно и как един договор може да има преддоговорно изпълнение. Изпълнението предполага задължение. Задължението възниква от договора, а договорът е сключен по-късно. Налице е  противоречие, защото правилно се определя, че не може да има обратно действие договорът, но определянето на едно действие като преддоговорно изпълнение означава именно да преуредим това действие като юридическо. Накрая аргументи в полза на частичното разваляне има и от историческо естество. При договора за рента, който е в основата на ДИГ, е възможна хипотеза, при която престацията на приобретателя започва преди изпълнението на задължението на рентиера. Но конфликтността тук е също силно редуцирана с оглед нормата на чл. 523 ЗЗД (отм.), съгласно която „връщането на които (имот или капитал - бел. моя - Н.П.) отстъпвачътъ няма право да иска”. Нещо повече, изкупуването на вечната рента, установена срещу отстъпване недвижим имот, става със заплащането на една сума пари, която съответства на годишната рента, капитализирана върху основата на законна лихва. Незаплащането само на изтеклите платежи на рентата не дава право на този, в полза на когото пожизнената рента е установена, да иска връщането на капитала или на отстъпеното от него недвижимо имущество. Той има само право да секвестира и да иска да се продадат имотите на своя длъжник и от стойността им да се употреби една сума, достатъчна за обезпечение изплащането на рентата. Не е съществувало правило, което да позволява връщането на имота изцяло.

Въпреки това тезата за частично разваляне на договора пречи. Проблемът с частичното разваляне на договора е именно в „частичността”. Развалянето на договора може да бъде само изцяло. Правото е потестативно. Никъде не е уредено потестативно право на частично разваляне на договора. А потестативни права не могат да се уговарят, камо ли съдът да ги измисли при приложението на нормата на чл. 87 ЗЗД[12]. Допълнителен аргумент в полза на това виждане е, че конститутивни искове съгласно чл. 124, ал. 3 ГПК могат да се предявяват само в предвидените от закон случаи. Невъзможността за частично разваляне на договора е действителният аргумент против задължителната практика на ВКС.

Не бива да се пропуска и факта, че съсобствеността е конфликтна правна фигура и законът се стреми да я избегне чрез различни правила[13]. Допускането й просто така противоречи на целта на законодателя, заложена в Закона за собствеността.

В сравнителноправен аспект също ще видим, че такъв резултат не се допуска. Швейцарския Федерален облигационен кодекс, който предлага хармонична уредба на договора, в чл. 527, ал. 2 изрично предвижда цялостно раваляне на договора и връщане на получените престации, а към тях и обезщетение, дължимо от виновната страна.

Подобно е положението и в ГКРФ, като хипотезата е уредена в чл. 605.

И въпреки това чисто житейски може да се мисли в насока дали положението delegelata е справедливо и отчита в достатъчна степен интереса на приобретателя. Защото възрастния и болен човек, за да сключи именно този договор не разполага с пари. А по реституционното отношение ще дължи пари и то в повечето случаи на не малка стойност. Така ще се види, че в голям брой случаи вземането по това отношение, породено от неоснователно обогатяване, няма да бъде удовлетворено или ще се налага достигането до един нежелан резултат, какъвто би бил публичната продан на имота.

                В заключение може да се каже, че постигането на възмездност в отношенията между страните е резултат, който лежи в позитивния им кредиторов интерес. Страните могат да предвиждат грижи и за бъдеще и за минало, наред с ДИГМВ. Проблемите в практиката са още по-голям аргумент в полза на необходимостта от регламентация на ДИГ, включително и на хипотезите на съчетания на минали и бъдещи грижи.


[1]. Венедиков, П. Цит. съч. стр. 7.

[2]. „процесният договор е смесен:в едната част договор за прехвърляне право на собственост за вече престирани грижи, т.е. за покупко-продажба и в другата -договор за прехвърляне право на собственост срещу насрещното задължение - гледане и издръжка за в бъдеще” – в Решение № 510 17.12.2012. Другият вариант също се означава като смесен договор – така Младенов, Н. Цитсъч.

[3]Марков, М. Облигационно право, Мodusstudendi, С.: Сиби, 2011 г. стр. 65. Този автор ги нарича комбинирани договори.

[4]Пак там. Също и Rossano, C. Icontrattimisti. http://www.nuovaquasco.it/archivio/489Rossano.pdf.

[5]Въпросът за приложимите правила у нас не се поставя толкова ожесточено, колкото в Италия. Втората теза

се подкрепя от италианската съдебна практика – Lanzieri, M.Contrattimisti: applicabileladisciplinadelcontrattoprevalente. Cassazionecivile , sez. II, sentenza 12.12.2012 n° 22828 in:www.altalex.com/

[6]. Пак там. Също и Венедиков, П, Цит. съч., стр. 17; Ставру, Ст. Договорът за издръжка и гледане като неименуван алеаторен договор. В: Ставру, Ст., Д. Недев, М. Димитров „Алеаторността на договорите в българското гражданско право” С.: Фенея, 2013, стр. 216.; Младенов, Н. Разваляне на смесени договори за гледане и издръжка, Соб.пр., кн. 8, 1999.

[7]. Младенов, Н. Цитсъч., стр. 2.

[8]. Пак там. Също и Ставру, Ст., Цит. съч., стр.220.

[9]. Венедиков, П., Цит. съч., стр. 18.

[10]. Тези твърдения са на Младенов, Н. Цит. съч.

[11]. А доста спорен е въпросът за дарение и продажба, които са част от един смесен договор. Може ли този договор да бъде развален? Повечето ще се съгласят. А да бъде отменен? Но можем ли да развалим дарение и да отменим продажба? Поради това мисля, че тук ще са налице два договора, тъй като прилагането на институтите на развалянето и отмяната ще важи за съответната част-възмездна или безвъзмездна.

[12]. Решение № 173 от 19.02.2013 г. на РС - Велико Търново по гр. д. № 2040/2012 г.

13. Чл. 33 и 34 ЗС, също и чл. 36 ЗН и т.н.

0 Comments

Рубрика“Млади автори“

7/31/2014

0 Comments

 
Picture


Има ли място защитната разпоредба на чл. 237 от Закона за задълженията и договорите при принудително изпълнение върху недвижим имот?


                                                                                                                  Автор: Николай Павлевчев

 

Съгласно чл. 237 от Закона за задълженията и договорите при прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър.

Договорът за наем,сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.

Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползването на наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота.

В съгласие с принципа, че договорът за наем не се прекратява при продажба на вещта, разпоредбата на чл. 237 урежда противопоставимост на договора спрямо приобретателя. Противопоставимостта е свързана с неговото задължение да се съобрази с този договор в рамките на различни срокове в зависимост от различни предпоставки:

1.                  Вписване. В този случай срочният договор за наем не може да се прекрати преди уговорения в него срок

2.                  Достоверна дата преди сключването на прехвърлителната сделка. Договорът за наем е в действие в рамките на предвидения в него срок, но ако той надхвърля една година, може да бъде прекратен с изтичането й.

3.                  Държане на имота и договор без определен срок. В този случай съобразяването на приобретателя е в рамките на сроковете на предизвестието по чл. 238 ЗЗД.

При действието на чл. 237 от Закона за задълженията и договорите тезата, която изгражда правната доктрина се съсредоточава около виждането, че приобретателят на имота става страна в наемното правоотношение[1]. Подобно гледище застъпва и съдебната практика. Всъщност обаче са налице достатъчно аргументи в обратен смисъл – че нормите на чл. 237 ЗЗД уреждат само едно материалноправно възражение срещу претенцията на купувача.

Какво е положението в изпълнителния процес?

Постановлението за възлагане, като титул за собственост, е властнически акт на съдебния изпълнител, с който имотът се възлага на купувач, който е предложил най­висока цена и я е внесъл. Постановлението за възлагане е резултат от публичната продан като вид изпълнителен способ. Изпълнението върху недвижими вещи включва налагане на възбрана върху недвижимия имот, опис на имота, насрочване на публична продан и при наличието на редовни наддавателни предложения и внасяне на продажната цена постановление за възлагане. Публичната продан не е договор за продажба, а едностранен акт на принудително изъплнение на съдебния изпълнител[2]. Правото на собственост се придобива само след плащане на цената и не може да бъде развалена поради евикция или скрити недостатъци, а може само да бъде обжалвана и евенуално отменена. 

Основателен е въпросът дали разпоредбата на чл. 237 се отнася до придобиването по начин, различен от прехвърлителното правоприемство, реализирано по договорен път. На първо място, значението, което тълковния речник дава на думата прехвърлям, е “давам собствеността си на друго лице; приписвам”. Това значение предполага активно и доброволно действие от страна на прехвърлителя.

На второ място, законодателят използва термина “прехвърляне” само във връзка с договори (а съответно на основание чл. 44 ЗЗД и едностранни сделки). В процесуалния закон “прехвърляне” се използва също само в словосъчетание с договор. В главата, регламентираща изпълнителния процес, прехвърляне въобще не се използва. От момента на влизане на постановлението за възлагане купувачът “придобива” права върху имота съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК. Купувачът на вещта “става неин собственик” съгласно чл. 482 ГПК, уреждащ правоприемството при продан на движима вещ. Купувачът “придобива” права съгласно чл. 717 з, ал . 2, когато съдът издаде възлагателно постановление при продан на вещ от синдика. Тоест законодателят също изхожда от идеята, че прехвърлянето е волеви акт на притежателя на правото.

Според мен чл. 237 ЗЗД защитава наемателя срещу разпореждания, направени от самия наемодател, и с това се изчерпва неговата цел, а на тази основа – и приложното му поле, и затова чл. 237 ЗЗД не бива да се намесва и да се прилага, когато става дума за принудително отчуждаване на наетия имот от кредиторите на наемодателя. Чл. 237 ЗЗД няма за цел да „преодолее“ правата на кредиторите на наемодателя или да направи имота „неотчуждаем“ (като понижи пазарния интерес към него), нито пък да служи като защита на наемодателя срещу неговите кредитори. Чисто формално – чл. 237 ЗЗД говори за прехвърляне, а не за принудителна продан, а терминът „публична продан“ е познат на ЗЗД и законодателят не се притеснява да го използва в други разпоредби – чл. 135, ал. посл., чл. 175, чл. 176, чл. 185, чл. 199, чл. 210, чл. 255.

На следващо място отмененият ЗЗД, като урежда разглежданата хипотеза, също изхожда от позицията, че прехврлянето е добороволно, говори за “продаване”. Никой не може да продаде против волята си. 

Освен това, такава е идеята и в сравнителен аспект. Когато нормата разпростира приложението си към придобиването чрез постановление за възлагане, това е изрично предвидено ­ така е в Швейцария.

Така използвайки термина прехвърляне в чл. 237 ЗЗД, законодателят има предвид доброволното прехвърляне и дефинитивно изключва придобиването чрез продан.

От друга страна, при публична продан имотът се придобива и облигационните отношения не обвързват приобретателите, защото и след публичната продан тези облигационни отношения продължават да съществуват между същите страни. Публичната продан е предназначена да смени принудително титуляра на правото на собственост, но не и да направи принудително новия собственик, купил на публична продан, страна по различни облигационни отношения. Това е вярно според мен и в хипотезите по чл. 237 ЗЗД, които не защитават наемателя срещу публична продан.

Тези изводи са в съгласие и с процесуалната уредба. От деня на влизане на постановлението за възлагане купувачът придобива права върху имота. Правото на наемодателя за наемната цена не е право върху имота, а вземане за парична сума. Възлагането има вещноправно действие[3]. Съгласно чл. 498 ГПК въвод се прави срещу всяко трето лице. То може да се брани само с иск за собственост.

Чл. 237  ЗЗД не се прилага в изпълнителния процес. De legeferenda би могло да се обоснове разширяване на приложното му поле чрез въвеждане на изрична разпоредба в процесуалния закон.


[1]Кожухаров, А. Облигационно право. Отделни видове облигацонни отношения. Нова редакция и допълнения­Петко Попов. С.: УИ “Св. Климент Охридски” 2002 г., стр. 254. Йосифова, Т. За противопоставимостта на договора и отговорността по чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Юридически свят 1/2014,С:

Сиби. Ставру, С. Противопоставимост на договора за аренда. Собственост и право 8/12.

[2] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, девето допълнено и преработено от колектив издание. С., Сиела, 2012, с. стр. 1068.

[3] Пак там,  стр. 1066.

0 Comments
<<Previous
    .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове
Powered by Create your own unique website with customizable templates.