Основни видове субекти на правото
Автор: Елена Воденска
Правото възниква и се развива като най-важният социален нормативен регулатор, уреждащ основните обществени отношения. Това неизбежно го поставя в основата на живота на обществото, определя ролята му като важен фактор за цивилизованост и култура, характеризира го като хуманитарно явление. В крайна сметка именно човешкият индивид е дълбокото основание на правото, негов критерий и негова цел. Тази същностна органическа връзка между човека и правото се проявява най-силно в проблематиката за субектите на правото.
Действието на правните норми и тяхното прилагане е безсмислено без субекти на правото. В правната действителност правоотношенията възникват между конкретни лица, които могат да възприемат правните предписания и да съобразят поведението си с тях. По такъв начин те се превръщат в действащи лица на правото, конституират се като правни личности.
Правото е дълбоко хуманитарно явление, ориентирано към човека. В хода на историческото развитие на правото като основни носители на права и задължения са били признавани отделният човек, обединения от хора, животни, неодушевени предмети или дори измислени дадености (например-богове) . Признаването на качеството субект на правото в различните исторически епохи и правни системи е повлияно от икономически, политически и културни фактори, както и от доминиращите религиозни и етични възгледи в съответната правна система. В процеса на своята хуманизация, правото достига до принципното решение, че всеки човешки индивид следва да се разглежда като субект на правото, но обвързва тази позиция с редица ограничения. Едва по-късно, под влияние на Великата френска революция и на християнското правно мислене се приема идеята, че всеки човешки индивид от момента на неговото раждане следва да се разглежда като субект на правото. От тук нататък тази идея несъмнено се превръща в постулат на цивилизованото правно мислене.
Субектът на правото представлява отделен човешки индивид или определена форма на социална колективност, които въз основа на действащото право могат да бъдат носители на юридически права и задължения.
Основно понятие в контекста на правните субекти е правосубектността. Но ако при понятието субект на правото се тръгва от носителя, то при правосубектността се тръгва от самото качество, осмислено и като правна възможност. Правосубектността представлява сложно социално юридическо качество, което се изгражда от три съставки, три качества – правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. Те в своята връзка, взаимодействие и взаимопреплитане изразяват правосубектността като цяло.
Правоспособността се изразява в абстрактната, принципната възможност лицето да
бъде носител на юридически права и задължения.
Дееспособността представлява възможността субектът на правото да формира правнорелевантна воля и да може сам със своите лични действия да реализира
принадлежащите му юридически права и задължения.
Деликтоспособността по своята същност представлява способността на лицето да носи юридическа отговорност за извършените от него правонарушения и да му се търси такава.
Правосубектността разкрива способността на индивида и неговите общности да бъде правен субект в системата на обществените отношения, регулирани от правото. От тази
гледна точка тя бива: обща, отраслова и специална.
Общата правосубектност е способността на лицата да бъдат изобщо правни субекти в рамките на организираното в държава общество. Отрасловата правосубектност разкрива характерните черти на лицата в рамките на определен правен отрасъл.
Специалната правосубектност е способността на лицата да участват в определен кръг регулирани от правото обществени отношения и обществени връзки.
За да възникне един субект на правото, необходимо е наличието на две условия. На първо място - обособяване на конкретно емпирично единство във фактическата действителност и посочване на фактически белези, чрез които то да бъде правно индивидуализирано. Този процес е фактически и може да бъде наречен „персонификация”. На второ място, необходимо е правно признаване на това вече фактически персонифицирано емпирично единство - което означава то да бъде обединителен център на конкретни субективни права и задължения.
Персонификацията протича по различен начин при различните правни субекти. Отделната човешка личност притежава собствено емпирично единство - физическо, интелектуално и волево. Тя има име, адрес, местожителство. Тези качества и белези на отделния човек са достатъчни за неговата персонификация - ясното му фактическо отделяне и обособяване от останалите хора. Персонификацията на група от хора изисква те да придобият емпирично единство, като бъдат оргазнизирани по траен начин. Това става чрез приемането на вътрешен правилник за организация, като бъдат избрани лица, които да управляват и представляват това ново образувание. Необходимо е също така да бъдат определени наименованието, адресът, седалището. В резултат на процеса на персонификация, групата хора ще придобие емпиричното единство, необходимо за признаването и като субект на правото. Възможно е създаването на субекти на правото, където човешката личност не присъства пряко, а опосредено. Правото има висока степен на абстрактност, поради което то може да регулира не само пряко, но и непряко поведението на хората. Това означава, че субект на правото може да бъде не само човешка личност, или група от хора, но и други социални дадености, които притежават собствено „емпирично единство” (например бизнес активност, имущество) . В тези случаи човешката личност и нейното поведение не е на преден план и не е определяща за емпиричното единство. Във всички случаи, за да възникне емпирично единство, необходима е организация на човешкото поведение по повод на него. Тази организация е емпирична, все още без връзка с правния ред, в рамките на който се търси правно признаване на единството.
Субектът на правото възниква когато бъде признат за такъв от правния ред. Всеки правен субект съществува определен период от време – той възниква и бива прекратен в точно определен момент
В зависимост от начина, по който правният ред обявява съществуването на субекта на правото, съществува изрично или подразбиращо се признаване. При изричното признаване правните норми дефинират условията за възникването и правните възможности на определен вид субекти на правото. По този начин законът обявява съществуването на основните правни субекти - физическите лица, юридическите лица. Възможно е обаче правните норми да признаят съществуването на субекта на правото подразбиращо се, като му създадат определени (по правило строго ограничени) абстрактни възможности да придобива права или да понася юридическа отговорност. Така например в наследственото право( чл.2, ал. 1, б. „а” от Закона за наследството) се допуска да бъде наследник по закон и по завещание този, който е заченат при откриване на наследството. На заченатите се признава абстрактната възможност да придобиват по наследство и завещание. Тези абстрактни качества са предпоставка за придобиване на конкретни субективни права по наследство и завещание. Изводът е, че подразбиращо се признава наследствена правосубектност на заченатите, които все още не притежават качествата на физически лица. Правният резултат от признаването се изразява в това, че субектът на правото придобива възможност за участие в правния живот.
Въпросът тук е какво е това общо и основно извънправно качество, при наличието на което ние сме длъжни да приемем, а позитивното право - да обяви в своите норми една социална даденост за субект на правото. Теориите са многобройни и често се среща заимстване на елементи от една теория в друга, поради което класификациите също не са безспорни. Проф. Росен Ташев възприема установената класификация на пет основни групи теории: волеви, на интереса и целта, дуалистични, релационни и отрицателни. Отделно се разглеждат и тези български автори, които са обосновали свои становища, имащи характер на теория.
Волевите теории се развиват в рамките на волевата юриспруденция, доминираща през 19 век. Според тях съществуването на субекта на правото се обуславя от наличието на здрава, психологическа човешка воля, която прави възможни техните правни действия. В един по-късен вариант субекти на правото са не толкова човешките личности като носители на абстрактната воля, колкото отделните искания сами по себе си.
Теориите на интереса, повлияни преди всичко от Йеринг, обявяват за субекти на правото всички носители на правно значим интерес. Теориите за целта разглеждат действието на правото финалистично - като насочено в своята цялост към осъществяване на определни човешки цели. В съответствие с това субекти на правото са носителите на човешка цел, която обаче може да е изразена не пряко от правния субект, а в обективното право. По този начин към субектите на правото се включват и лицата, които не могат да формират зряла психологическа воля (малолетни, душевноболни) , както и други социални дадености.
Типично дуалстичен характер имат теориите на Бекер и Демог. Те разграничават в субективното право две страни - правото на ползване и правото на разпореждане, и на основата на това приемат съществуването на два вида субекти на правото: субекти на ползване и субекти на разпореждане. Правото на позлване е основно, а субектите на ползване не се нуждаят от психологическа воля, за да ползват своето право. Човешки индивиди, лишени от нормална психологическа воля, животни и неодушевени предмети могат да бъдат субекти на ползване. Интересът е съществен елемент и определя наличието на правото на ползване. Субектите на разпореждане се определят не от наличието на интерес, а от наличието на съзнателна човешка воля. Субекти на разпореждане могат да бъдат само дееспособни човешки личности.
Релационните теории (Биндер) приемат, че понятието правен субект е релационно, а не субстанциално. Правен субект сочи единствено на потенциални възможни и реално съществуващи отношения, а не на притежаващи собствена субстанция дадености (лица, същества или предмети) като носители на тези отношения. Самите правни отношения са също релационии, а не субстанциални понятия. Всъщност правните отношения и правните субекти като понятия изразяват едно и също явление, разгледано от два различни ъгъла: правното отношение от гледна точка на взаимнообвъразните поведения, а правния субект – от гледна точка на едното обвързано лице.
Отрицателните теории отхвърлят наличието на явлението правни субекти, а самото понятие приемат за остатък от схоластичното мислене, търсещо несъществуваща субстанция. Теориите на Л. Дюги и Х. Келзен поставят началото на този „антидогматичен” подход. Всъщност техните теории за правото нямат за специална цел отричането за съществуването на правните субекти. В рамките на техните теоретични конструкции обаче няма място за правните субекти (както и за други догматични правни понятия). В съвременната теория на правото съществуват множество други правни теории, които не използват теоретичния инструментариум на догматичната теория на правото и в този смисъл също могат да бъдат наречени отрицателни.
Л. Дюги приема, че в резултат на приложението на обективните правни норми възникват субективни правни положения. Последните нямат конкретни носители, а представляват ситуации, възникнали в резултат на обществената солидарност, взаимодействия между човешки личности, обединени в общество, а не между правни субекти, носители на субективни права и задължения.
Х. Келзен приема, че „правен субект” е помощно понятие, което не отразява някакво самостоятелно правно явление. То е създадено от правната наука за удобство при излагане на правната аргументация. Човешката мисъл се нуждае от предметност и конкретност, поради което възниква антропоморфното и персонифициращо понятие за индивидуалните норми, приложими към конкретното поведение на конкретна човешка личност. Не съществува разлика между правната персоналност на юридическото лице и човешката личност. И в двата случая става дума за техническа персонификация на комплекси от правни норми, за фокус, който обединява в единство определени комплекси от права и задължения.
Българската доктрина относно естеството на субектите на правото има знамчим принос в европейската правна теория. Редица автори внасят свой принос в научната дискусия. Нека се спрем на двама представители - В. Ганев и В. Таджер. Техните възгледи за естеството на субектите на правото не могат да бъдат ясно и безспорно отнесени към никоя от вече разгледаните теории. Самите те не заявяват априорно и изрично принадлежността си към определна теория. В същото време обаче техните възгледи са достатъчно последователно и обстойно развити, за да могат да бъдат наречени самостоятелни теории.
В. Ганев приема, че човешките личности и организации на човешки личности са единствено възможните субекти на правото. Причина за това е, че правните явления „биха загубили човешката опора, върху която се крепят, и човешкия субстрат, който определя цялата тяхна същност”. Човешката личност заема „централно и обединяващо положение” в правното явление, което трябва да бъде осъзнато психологически и да се осмисли етически. Фактическите етически, психологически и социологически дадености, обаче трябва да бъдат нормативно преработени, защото субектите на правото са нормативно понятие. Чрез „нормативната преработка” някои човешки личности (малолетни, слабоумни) получават законни представители и се превръщат в равностойни субекти на правото. Волевите теории и теориите на целта и интереса изхождат единствено от фактически дадености при обяснението на правните субекти и отричат, според В. Ганев, неправилно ролята на позитивното право при формирането им. Изводът е, че „правни субекти са всички човешки личности, които са носители на права и задължения”.
Теорията на В. Ганев за правото има две характерни черти, които силно повлияват на неговото разбиране за субектите на правото. Той априорно предпоставя и изгражда теорията си на основата на две понятия: правна реалност и правно явление. Субектите на правото са вид правно явление. На второ място теорията на В. Ганев (както и други български автори) е под силното влияние на психологическата теория на Л. Петражицки, поради което всяко едно от правните явления се интерпретира и на психологическо ниво. Това логично ограничава правните субекти до човешките личности. Без отговор остава въпросът за извънправните качества на личността, от които законодателят трябва да се ръководи, за да може да бъде тя нормативно преработена като субект на правото.
В. Таджер дефинира субекта на правото като „човек или социална даденост, които по силата на гражданскоправни норми имат граждански права и задължения”. В това определение акцентът е върху креативната сила на позитивното право – именно по неговата „сила” „човекът или социалните дадености се превръщат в субекти на правото”. В. Таджер изхожда от общото житейско разбиране относно „човек”, който може да бъде субект на правото. Това насочва по-скоро към неговите външни биологически белези, а не към качеството личност на човека или елементи от нея (воля, интерес). „Социална даденост” е израз, който също не е дефиниран. Можем да предположим, че обособената дейност може да представлява „социална даденост”, но не и обособеното имущество или животните като потенциални субекти на правото.
Субектът на правото се характеризира със своята правосубектност, която В. Таджер определя като „своеобразно субективно право”, което притежава няколко характеристики – то е първично, лично и трайно. Правосубектността и субективните права, чрез които субектите на правото се конструират, представляват форма на субективното право.
Много и най-различни класификации на правните субекти могат да бъдат направени. Според проф. Д. Милкова, най-трайно навлязлото в науката „Обща теория на правото” е подразделението им на индивидуални и колективни.
Като индивидуални субекти на правото се конституират човешките индивиди. Те придобиват това качество в момента на раждането (в някои правни отрасли този момент е изместен до момента на зачеването). Човешките индивиди загубват качеството субект на правото при две хипотези. Първата е смърт, а втората е т.нар. продължително безвестно отсъствие. Това обаче не става автоматически, а след извършването на предварително определена от закона процедура, с участието на компетентен държавен орган, който накрая се произнася със съответен юридически акт. Доколкото в основата на втората хипотеза стои предположението на законодателя за смъртта на лицето, то е възможно индивидът все пак да се появи и във връзка с това да възникне проблемът за възстановяването на неговото качество субект на правото. Това също не става автоматически, а въз основа на извършването на определена законова процедура и отново произнасянето на индивидуален юридически акт.
Важна особеност на индивидуалните правни субекти е, че само при тях може да се получи това относително разкъсване на правоспособността от дееспособонстта, тъй като дееспособността се обвързва с настъпването на съответната степен на духовна зрялост на човешкия индивид. Друга важна особеност е, че при индивидуалните субекти на правото се тръгва по принцип от идеята за общата правосубектност - на човешкия инидивид по принцип му се предоставя възможността да се конституира като субект на правото във всички посоки на правното пространство. Само по такъв начин правото ще може да обезпечи възможността човешката личност да осъществи заложените у нея уникални творчески потенции.
На свой ред индивидуалните субекти на правото също биват различни видове. Доколкото днес обществото продължава да функционира като държавно организирано общество, често на преден план излиза гражданството като основно политико-юридическо качество на човешкия индивид, изразяващо неговата политико-юридическа принадлежност към една или друга държава. И доколкото гражданството представлява правно основание за по-особен статут на индивидуалните правни субекти, те могат да се подразделят на а) граждани; б) лица с двойно гражданство (бипатриди) в) лица без гражданство (апатриди). Долкото възрастта има значение за придобиване на качеството дееспособност, индивидуалните субекти биват - а) малолетни (до 14 год.) - недееспособни; б) непълнолетни (от 14 до 18 год.) –ограничено дееспособни; в) пълнолетни (над 18 год.) – напълно дееспособни.
Колективните правни субекти по принцип са онези форми на социална колективност, които действащото право признава за субекти на правото.
Тяхната правосубектност твърде съществено се отличава от тази на индивидуалните правни субекти.
За разлика от човешките индивиди не всички форми на социална колективност могат да се конституират като субекти на правото. На всеки етап от развитието на правната еволюция действащото право прави правно квалифицирана преценка кои са предпоставките и условията, за да може съответният колектив да се конституира като субект на правото.
Съществено условие в тази посока е съответната форма на социална колективност да може да се персонифицира, т.е. с правни средства и способи да може да формира правнорелевантна воля и да я манифестира навън.
Характерно за колективните субекти на правото (особено при корпоративните - там, където има човешки субстрат) е тяхната органна структура и това, че те са конституират като субекти на правото по изрично определен преди това в действащото право ред. Те винаги са праводееспособни. При тях е невъзможно разкъсването на правоспособността от дееспособността, тъй като няма смисъл колективът да се конституира като субект на правото, ако няма да действа активно в правното пространство. Те винаги имат специална правосубектност - на тях им се предоставят юридически права и задължения в точно определена сфера на правното пространство, предопределена преди всичко от целите и задачите, които стоят в тяхната основа. Колективните субекти на правото са по принцип правомерни, за това проблемът за юридическа отговорност при тях не стои (с изключение на гражданската отговорност при юридическите лица). Въпреки динамиката на човешкия субстрат, колективният субект на правото запазва своя идентитет.
Следва да се откроят два основни вида колективни правни субекти: корпорации (при които има човешки субстрат) и фондации - човешкият субстрат липсва.
Особено място сред колективните правни субекти имат т. нар. Юридически лица. Тяхната най-важна характеристика е, че имат имущество, в резултат на което могат да се конституират като страни по имуществени правоотношения, да носят имуществена отговорност и т.н.
Основен колективен субект на правото е и държавата. Нейното особено място се предпоределя от това, че държавата е основна форма на организация на обществото и като такава притежава качеството суверенитет на държавната власт. Като носител на империума държавата има по-особена позиция по отношение на всички субекти на правото. Само държавата може по съответния правен ред да се включва в процеса на формирането на правото, извършвайки в лицето на свои компетентни органи т. нар. правотворческа дейност, само тя може да търси юридическа отговорност. С оглед на своята специфика държавата има по-широка правосубектност - тя може да се конституира като субект в гражданското, наказателнто, административното, международното право и т. н.
Професор Росен Ташев в своя труд Обща теория на правото разделя субектите на четири основни вида - физически лица, юридически лица, Държавата като особен правен субект и Международните организации. Нека се спрем по отделно на всеки един от тях.
Физическо лице е вид субект на правото, чрез който правният ред признава на всяка човешка личност правото за участие в правния живот и защита на характерните за нея неимуществени права.
Човешката личност е материалната предпоставка, на основата на която по силата на правните норми се обособява физическото лице. Разглежда се като единство от три елемента: човешко тяло, човешки живот и духовен живот.
Човешкото тяло е неразделна и съставна част на човешката личност, ползва се със защита, която е елемент от юридическата защита на човешката личност. Човешкото тяло и части от него не могат да бъдат предмет на сделки, не може да бъде подлагано
на мъчения или унижения.
Физическото лице се поражда тогава, когато възникне животът на отделния човек, и се прекратява тогава, когато той свърши. От това правило съществуват определени изключения. Така например човешкият ембрион и нероденият плод не се считат за живи човешки същества и не подлежат на юридическа защита като такива (според българската правна система) . От гледна точка на правото личността е значима преди всичко като съставна част от обществото, като носител на духовни и социални качества. Човешката личност трябва да бъде призната от конкретен правен ред като вид субект на правото – физическо лице. Всяка човешка личност притежава емпирично единство – да действа съгласувано, разумно и последователно в правния живот. Ето защо правният ред не изисква от човешката личност други допълнителни условия, преди да я признае за субект на правото.
Правосубектността на физическото лице се определя от три качества - правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.
Правоспособността започва от възникването на физическото лице и се прекратява с неговото прекратяване. Тя не може да бъде прехвърляна и упражнявана като цяло от друго лице.
Дееспособността не възниква с раждането на човека, а когато той постигне определена физическа и духовна зрялост. В този смисъл, има различни степени на дееспособност.
Напълно недееспособни са лицата под 14-годишна възраст.
Ограничена дееспособност имат лицата между 14 и 18 години.
Над 18-годишна възраст, лицата вече притежават пълна дееспособност.
Дееспособността може да бъде ограничавана и отнемана само с решение на съда, което е възможно само по отношение на лица, които са непълнолетни или пълнолетни и притежават ограничена или пълна дееспособност.
Деликтоспособността при физическите лица бива четири вида: наказателна,
административна, гражданска, дисциплинарна. Съществуват степени на наказателната и административната деликтоспособност, а във всеки конкретен случай се извършва индивидуална преценка за способността за носене на отговорността от нарушителя.
Всяко човешко същество притежава редица белези, чрез които се индивидуализира в обществото.
Името е названието, което служи да се означи едно физическо лице в неговия социален и юридически живот, при упражняването на неговите права и задължения. В България то се състои от собствено, бащино и фамилно име. Псевдонимът може да се избере от самото лице, да се впише в неговия регистрационен картон, но не се записва в документите за самоличност.
Адресът е описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си. Постоянният адрес е този в населеното място, където лицето е вписано в регистрите на населението; може да бъде само един. Настоящият адрес е когато лицето пребивава на адрес, различен от постоянния.
На базата на тези белези могат да се разграничат няколко вида индивидуални правни субекти:
Български гражданин е това физическо лице, на което поне единият родител е български гражданин/роден на територията на България. Те имат право на собственост на земя на територията й и могат да бъдат избирани в управлението, също така се ползват със закрилата на страната, когато са извън нея.
Граждани на Европейския съюз са физическите лица, които притежават гражданство на държава - членка на ЕС. Придобиването или изгубването на национално гражданство е единствената предпоставка за изгубване или придобиване на гражданството на Съюза.
Чужденци са лицата, които имат гражданство на друга държава и пребивават на териотрията на Република България. Те са субекти на всички основни конституционни права и задължения, предвидени за българските граждани, с изключение на ограничен кръг, предвидени строго за български граждани.
Лицата с двойно гражданство (бипатриди) притежават заедно с българското гражданство и гражданство на друга държава. Лицата без гражданство (апатриди) са загубили или са били лишени от своето гражданство не по своя воля и не са придобили друго гражданство.
Съществуват две форми на особена закрила на чужденци на територията на Република България – статут на бежанец и предоставяне на убежище.
Второто основно разделение на субектите на правото според проф. Росен Ташев е на Юридически лица (ЮЛ) . Това е вид субект на правото, който има признати от правния ред персонализация и право за участие в правния живот на основата на обособеност на неговото имущество.
Като вид субект на правото ЮЛ притежава белезите на всички правни субекти. То е признато за субект на правото от конкретен правен ред. ЮЛ упражнява правата и задълженията и носи юридическата отговорност, предвидена в правния ред за всеки субект на правото. Белезите, които са характерни само за него са: персонализация и обособеност на имуществото.
Персонализацията е способността му да действа като едно цяло. Тя се изразява чрез неговата организация и постигане на организационно единство – управлението и представителството. Имуществото на ЮЛ е обособено и самостоятелно от имуществото на другите субекти на правото. То се състои от права и задължения, които имат имуществен характер – вещни, облигационни и други видове собственост. Имуществото обхваща както активите, така и пасивите на ЮЛ, а имуществената отговорност е ограничена.
В научното пространство съществуват различни теории за произхода на Юридическите лица. Нека се спрем на някои от тях:
Фикционната тероия има изцяло правен характер. Фикцията, че е налице абстрактно единство от хора, е на законодателя, който създава възможност за нейното използване от държавния орган, който признава качеството юридическо лице. Ролята на фикционната теория в по-ранните етапи на развитието на ЮЛ е безспорна: спомогнала да бъде установено и закрепено съществуването в правния живот на различни степени и видове юридическа правосубектност на ЮЛ. Тя утвърждава либералната и демократичната идея за вродената способност на човешката личност да притежава субективни права. Тя обаче не дава възможност на ЮЛ да носи отговорност за неправомерни действия на свои членове.
В основата на органичната теория е заложена историческата правна традиция като субект на правото да бъде възприемано семейството и неговия pater familias, различни средновековни коорпорации и др. Новото в органичната теория е допускането, че не само отделния човек може да бъде носител на права и задължения и да има интереси, които да са признати и защитени от правото. Органичните теории отричат необходимостта от законово представителство на ЮЛ. Наличието на обособен и самостоятелно съществуващ организъм, който изразява собствената воля на юридическото лице, логично води до извода за възможността то да носи отговорност за собственото си неправомерно поведение. Тази теория е единствената, която допуска наказателна отговорност на ЮЛ.
Безсубектната теория (ЮЛ като форма на собственост) приема, че могат да съществуват субективни права не само между хора, но и между вещи. Тя също приема, че само човешките същества могат да притежават и упражняват права и задължения, като същевременно отрича необходимостта правата, задълженията или цялостните патримониуми да принадлежат на конкретен субект. ЮЛ няма персоналност, то е безсубектно имущество, но има определеност – предназначение за определена цел. Безсубектната теория не изключва участието на човешките личности в дейността на ЮЛ. Като носители на права и задължения ЮЛ не се намират в зависимост от човешката дейност. ЮЛ е самостоятелен носител и съвкупност на права и задължения. Други теории са концесионна теория – ЮЛ се създават от държавата и релистична теория – социологическа теория. Според теорията на Г. Йеринг носители на права и задължения са членовете на ЮЛ.
Правосубектността на ЮЛ може да бъде уредена от правния ред по два начина: като обща или като специална. Общата (неограничена) означава, че
ЮЛ може да бъде носител на всякакви права и задължения и да извършва всякакви правни действия.
Специалната се изразява във възможността ЮЛ да бъдат носители и да упражняват изчерпателно установени права и задължения. Предметът на дейност и целите на ЮЛ служат за очертаване на кръга на специалната правосубектност на ЮЛ.
При ЮЛ правоспособността и дееспособността не съществуват отделно и се наричат праводееспособност. Правосубектността на ЮЛ се осъществява представително.
Деликтоспособността на ЮЛ обхваща отговорността за престъпления, за административни правпнарушения и за граждански деликти.
Правната индивидуализация на юридическото лице обхваща само тези белези, които според правния ред са необходими, за да може ЮЛ да бъде различавано от другите субекти на правото, преди всичко от другите ЮЛ. Тази общи белези са наименование, седалище и адрес и националност.
Наименованието се определя от учредителите, а то се нарича фирма. Трябва да бъде уникално, не трябва да заблуждава относно естеството на дейността, трябва да бъде изписано на български език.
Седалището и адресът локализират териториално ЮЛ, в населеното място, където се намира управлението му.
Националността посочва приложимия по отношение на ЮЛ национален правен ред и се определя в зависимост от това къде се намира седалището на ЮЛ. В нарочни регистри за вписванията се отбелязват: създаването, прекратяването, правната индивидуализация, всякакви обстоятелства, засягащи ЮЛ. Вписването се извършва по решение на съда.
Съществувато определени критерии, според който можем да разграничим няколко вида ЮЛ. В зависимост от сферата си на действие разграничаваме:
ЮЛ на публичното право, които са създадени са с цел да стопанисват имуществото на държавен орган или недържавна организация при изпълнение на техните публични функции. Те от своя страна биват: ЮЛ на държавните органи - спомагат за осъществяването на държавната власт, която е основната публична власт и ЮЛ на недържавни публични организации - осъществяват публични функции, но извън държавата, а именно реализация на основни конституционни права и свободи, те се създават доброволно.
В зависиомост от критерия публично и частно право, разграничаваме:
ЮЛ, които действат в сферата на частното право – гражданското (ЮЛ с нестопанска цел, които работят в частна полза, спортни клубове, ЖСК и др.) и търговското право (търговски дружества и кооперации).
Търговско дружество от своя страна е обединяване на две или повече лица за извършване на търговска сделка с общи средства.
Кооперация е доброволно сдружаване на физически лица с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност.
В зависимост от своята цел, ЮЛ биват със стопанска или нестопанска цел.
Държавата като социална и политическа институция упражнява своята дейност в почти всички сфери на социалния живот. Нека се спрем по-подробно на нея, като субект на правото.
Държавата представлява вид субект на правото, на който правният ред признава универсална и комплексна правосубектност, реализирана чрез система от държавни органи и правото да упражнява правна принуда и власт. Трябва да разграничим общото понятие за държавата от това като субект на правото. Чрез общото понятие можем да изясним какво представлява тя като социологичен, политически и властващ елемент.
Държавата като субект на правото може да се гледа в рамките на правната наука и на основата на определена цялостна юридическа теория за държавата. Единството на държавните органи по повод упражняването на държавната власт е най-важното емпирично единство и най-ясният материален белег на държавата като субект на правото. Тя трябва да бъде призната от правния ред, което предполага предварителното му съществуване. Персонализацията и индивидуализацията на държавата като субект на правото разкриват значими различия в сравнение с другите субекти на правото. Персонализацията на държавата е възможна и предполага създаването на организация за вземането на решения и за тяхното съобщаване на другите субекти на правото. Правната индивидуализация на държавата като субект на правото също разкрива известни особености – държавата се индивидуализира не само чрез своето име, територия, но и чрез начина на устройство на територията и държавните органи.
Правосубектността на държавата е обща и универсална (защото може да добива и упражнява всякакви субективни права и задължения, с изключението на тези, които са невъзможни за нейната емпирична природа) и има комплексен характер (проявява се в три различни правни сфери – на публичното право, на частното право, на международното право).
В сферата на публичното право държавата е властващ правен субект – система от държавни органи. Упражняването на държавната власт в съвременната демократична държава е процес, който е изцяло правно регламентиран. Участниците в него и процедурите са регламентирани в Конституцията и законите.
Държавният орган е обособена част от единна система от органи на държавната власт, който притежава собствена компетентност. Тя е правната персонификация на държавата като субект на правото. Отделните държавни органи са обединени в едно цяло в системата на държавните органи. Принципите, чрез които се постига единството в дейността на държавните органи са с политически и юридически характер. Актовете са материалният израз на дейността на държавните органи, чрез които системата от държавни органи съществува във времето.
В сферата на частното право държавата притежава изключителна правоспособност да придобива определени обекти и да упражнява определени дейности.
Деликтоспособността на държавата с оглед на властническите й функции, е засилена. Освен върху общите хипотези деликтоспособността се разпростира още върху случаите, в които държавни органи са причинили вреди на граждани.
В сферата на международното право правосубектността на държавата се изразява във възможностите, които тя притежава съгласно нормите на международното право. От теоритична гледна точка три са основните елементи на международната
правосубектност на държавата: 1) да участват в създаването на нормите на международното право; 2) да участват в създаването и работата на международни организации и на интеграционни общности; 3) да участват в прилагането на нормите на
международното право, включително и в прилагането на санкции индивидуално или като членове на международната общност.
Международните организации са вид субекти на международното право, създадени от суверенни държави по силата на международен договор, чиято дейност се регулира съобразно с нормите на международното право, и се управляват от органи, независими от отделните държави.
Те притежават общите черти на всеки субект на правото: самостоятелност, обособеност, признаване от правния ред на международното право. Те са вторични субекти на международното право, създавани по договорен път. За възникването на международна организация е необходимо наличието на поне две суверенни държави. Те се създават, за да регулират отношения между държавите, въпреки че в отделни случаи могат да засягат директно интересите на частни лица.
Юридически факт (основание) за възникване на международните организации е съгласието на държавите - учредителки, което трябва да бъде изразено в определена форма – международен договор. Дейността им трябва да бъде регулирана в правни норми на международното право.
Органите на международните организации също трябва да бъдат международни по начин на формиране и компетенции.
Правосубектността на международните организации се реализира в международното право и във вътрешното право на отделните държави. Изразява се в тяхната правоспособност да действат съгласно нормите на международното право и да носят отговорност съгласно частното право за вредите от своята дейност.
Правоспособността за правомерните юридически действия е абстрактна, всяка организация може да поражда правомерни последици съгласно международното право. Отговорността за неправомерните действия съгласно частното право произтича от общия правен принцип, че всяко лице отговаря за своите правни действия, включително и вредите, които причинява на другите. Вътрешноправната правосубектност на международните организации се определя от нормите на вътрешното право на отделните държави, които членуват или не в организацията. Межународните организации биват няколко вида:
· Универсални – с глобални цели; отворени за участие за всички страни;
· Затворени – специализирани цели; имат ограничения за членство;
· Междудържавни – могат да действат само в рамките на изрично посоченото от страните-членки в учредителния договор;
· Наднационални – форма на интеграция на страните-членки; техните решения са задължителни за гражданите на страните-членки.
Професор М. Михайлова се отграничава от станалото класическо деление на „физически” и „юридически” лица, взимайки под внимание въпроса дали субектът важи като нещо индивидуално, взето като човешки индивид, или като надиндивидуално, дори когато зад юридическото лице стои едно единствено лице. Изхождайки от тази гледна точка, тя дели субекти на индивидуални и надиндивидуални.
На първо място тя поставя индивидуалните субекти, издигайки човека и неговата личност, без които са трудно обясними другите субекти. Проследявайки историческото развитие на идеята за свободата на човешкия индивид през робовладелческия и феодален строй на обществено - държавни отношения, достигаме до епохата на буржоазното право, предоставящо на всеки индивид равенство и свобода за участие в правния живот. То поставя знак за равенство между човек и субект на правото, тъй като търси същината на човека в свободата и приема, че всеки субект се ражда като свободна личност. Но съдържанието на правосубектността включва не само правните възможнсти, но и правния дълг. Нито една от трите „способности” (правоспособност, дееспособност и деликтоспособност) взета поотделно не е достатъчна да направи правата и задължеията функционални.
Освен отделния човешки идивид субект на правото са различни общности, организационни образувания, държавни учреждения, институти. Правото не може да бъде безразлично към тях, при условие, че участват в регулирана социална действителност. Поради това, правото ги признава за субекти в правото и по силата на правото. Като такива те имат съответните свойства и характеристики. За разлика от индивидуалните субекти, човекът се ражда като правен субект, надиндивидуалните субекти се създават като такива. Съществуват различни критерии за разделяне на надиндивидуалните субекти - в зависимост от предмета си на дейност и преследваните цели те биват икономически (стопански), политически, професионални, културни, спортни, екологични и пр. Съществено при надиндивидуалните субекти е, че при тях правоспособността, дееспособността и деликтоспособността са неотделими, дадени са едновременно като единно правно качество - праводееспособност.
Държавните органи от своя страна черпят своята правосубектност от предоставените им властни прерогативи, по силата на които всички са длъжни са се подчиняват на техните разпореждания.
Държавата може да бъде разглеждана като субект в по-общ план, единствено тя е носител на авторитет като държавна власт, действаща официално, и е способна да подчини всички на своите разпореждания.
Юридическото лице е особена проява на правосубектността и разновидност на правен субект. Проф. Михайлова отхвърля класификацията „физическо” – „юридическо” лице, изтъквайки, че тя е подходяща за гражданското право, но не и за други отрасли. Юридическото лице е проява на усложнена правосубектност. То се прибавя, наслагва се към надиндивидуални субекти в случаите, когато законът предвижда това. Фигурата на Юридическото лице е създадена, за да обслужва определени отношения. Задължително условие за всеки, който играе ролята на Юридическо лице е да разполага с определено имущество и да бъде в състояние да носи отговорност.
В своя труд „ Въведение в правото” проф. Тенчо Колев дава определение за субект на правото като - Участниците в регулираните от правото обществени отношения, носители на юридически права и задължения. Той ги подразделя на индивидуални и колективни субекти.
Индивидуален субект на правото или т. нар. физическо лице е всяка човешка личност, определяна от три правно значими качества - правоспособност, настъпваща от момента на раждане, дееспособност и деликтоспособност, придобивани след придобиване на определена зрялост от индивида - физическа и умствена. Основен критерий за разграничение на индивидуалните субекти е гражданството - политико-правна принадлежност към една страна. Съответно чуждестранните граждани не могат да реализират политически права в държава, чиито граждани не са.
Колективни субекти на правото са образувания, създадени от даден колектив от индивиди, които притежават обши права и задължения. При тях правоспособността възниква заедно с дееспособността им и е неделима. Персонификацията им се извършва с организационно единство, присъщо и на вътрешната им структура. С оглед предмета си на дейност те се подразделят на стопанстки, политически, културни и др.
Юридическите лица имат усложнена правосубектност. Те участват в имуществени отношения на основата на икономическа самостоятелност. Притежават имущество и носят отговорност.
Държавата участва в правния живот чрез своите органи, а правосубектността й се изразява с помощта на категорията компетентност. Тя е носител на народния суверенитет и като такъв може да участва в международните отношения.
Проф. Венелин Ганев определя субектите на правото като лицата, които се обвързват в следствие на проявен юридически факт в едно правоотношение, и които чрез съответното проявление на своята воля осъществяват правните последици. Най-съществената функция на правните субекти от юридическа гледна точка е реалното осъществяване на правни последици чрез съответно проявлвние на тяхната воля. Вследствие различното им положение в правното явлвние се различават две категории правни субекти: активни и пасивни. Активен е правният субект, който се ползва от правните последици, и който очаква или изисква изпълнението им. Пасивен е правният субект, върху който лежи задължението да изпълни правните последици.
В крайна сметка, основният фактор на правото като продукт на разума, е човекът. Позитивното право винаги се създава с оглед човешкото поведение, то е средство за моделиране на това поведение. Правните норми имат за свои адресати отделните индивиди или колективи от индивиди, чиято съвместна дейност е насочена към удовлетворяване на техни правомерни интереси.
Ако понятието “човек” е биологическата характеристика на индивида, а “личност” – социологическата, то “субект на правото” е юридическото явление. Човекът е естественото състояние на рода, а личността го характеризира като част от една съобщност, от един социално организиран колектив. Субектът на правото тук е завършекът на цялостното явление, правен израз на възможностите, които човек получава за участие в правно организирания живот на обществото. Понятието “субект на правото“ е и историческо, защото отразява еволюцията в развитието на отношението към човека от страна на държавата.
Всичко това идва да покаже, че въпросът за правните субекти заема централно място в общата теория на правото и в правопорядъка въобще.
Използвана литература
Автор: Елена Воденска
Правото възниква и се развива като най-важният социален нормативен регулатор, уреждащ основните обществени отношения. Това неизбежно го поставя в основата на живота на обществото, определя ролята му като важен фактор за цивилизованост и култура, характеризира го като хуманитарно явление. В крайна сметка именно човешкият индивид е дълбокото основание на правото, негов критерий и негова цел. Тази същностна органическа връзка между човека и правото се проявява най-силно в проблематиката за субектите на правото.
Действието на правните норми и тяхното прилагане е безсмислено без субекти на правото. В правната действителност правоотношенията възникват между конкретни лица, които могат да възприемат правните предписания и да съобразят поведението си с тях. По такъв начин те се превръщат в действащи лица на правото, конституират се като правни личности.
Правото е дълбоко хуманитарно явление, ориентирано към човека. В хода на историческото развитие на правото като основни носители на права и задължения са били признавани отделният човек, обединения от хора, животни, неодушевени предмети или дори измислени дадености (например-богове) . Признаването на качеството субект на правото в различните исторически епохи и правни системи е повлияно от икономически, политически и културни фактори, както и от доминиращите религиозни и етични възгледи в съответната правна система. В процеса на своята хуманизация, правото достига до принципното решение, че всеки човешки индивид следва да се разглежда като субект на правото, но обвързва тази позиция с редица ограничения. Едва по-късно, под влияние на Великата френска революция и на християнското правно мислене се приема идеята, че всеки човешки индивид от момента на неговото раждане следва да се разглежда като субект на правото. От тук нататък тази идея несъмнено се превръща в постулат на цивилизованото правно мислене.
Субектът на правото представлява отделен човешки индивид или определена форма на социална колективност, които въз основа на действащото право могат да бъдат носители на юридически права и задължения.
Основно понятие в контекста на правните субекти е правосубектността. Но ако при понятието субект на правото се тръгва от носителя, то при правосубектността се тръгва от самото качество, осмислено и като правна възможност. Правосубектността представлява сложно социално юридическо качество, което се изгражда от три съставки, три качества – правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. Те в своята връзка, взаимодействие и взаимопреплитане изразяват правосубектността като цяло.
Правоспособността се изразява в абстрактната, принципната възможност лицето да
бъде носител на юридически права и задължения.
Дееспособността представлява възможността субектът на правото да формира правнорелевантна воля и да може сам със своите лични действия да реализира
принадлежащите му юридически права и задължения.
Деликтоспособността по своята същност представлява способността на лицето да носи юридическа отговорност за извършените от него правонарушения и да му се търси такава.
Правосубектността разкрива способността на индивида и неговите общности да бъде правен субект в системата на обществените отношения, регулирани от правото. От тази
гледна точка тя бива: обща, отраслова и специална.
Общата правосубектност е способността на лицата да бъдат изобщо правни субекти в рамките на организираното в държава общество. Отрасловата правосубектност разкрива характерните черти на лицата в рамките на определен правен отрасъл.
Специалната правосубектност е способността на лицата да участват в определен кръг регулирани от правото обществени отношения и обществени връзки.
За да възникне един субект на правото, необходимо е наличието на две условия. На първо място - обособяване на конкретно емпирично единство във фактическата действителност и посочване на фактически белези, чрез които то да бъде правно индивидуализирано. Този процес е фактически и може да бъде наречен „персонификация”. На второ място, необходимо е правно признаване на това вече фактически персонифицирано емпирично единство - което означава то да бъде обединителен център на конкретни субективни права и задължения.
Персонификацията протича по различен начин при различните правни субекти. Отделната човешка личност притежава собствено емпирично единство - физическо, интелектуално и волево. Тя има име, адрес, местожителство. Тези качества и белези на отделния човек са достатъчни за неговата персонификация - ясното му фактическо отделяне и обособяване от останалите хора. Персонификацията на група от хора изисква те да придобият емпирично единство, като бъдат оргазнизирани по траен начин. Това става чрез приемането на вътрешен правилник за организация, като бъдат избрани лица, които да управляват и представляват това ново образувание. Необходимо е също така да бъдат определени наименованието, адресът, седалището. В резултат на процеса на персонификация, групата хора ще придобие емпиричното единство, необходимо за признаването и като субект на правото. Възможно е създаването на субекти на правото, където човешката личност не присъства пряко, а опосредено. Правото има висока степен на абстрактност, поради което то може да регулира не само пряко, но и непряко поведението на хората. Това означава, че субект на правото може да бъде не само човешка личност, или група от хора, но и други социални дадености, които притежават собствено „емпирично единство” (например бизнес активност, имущество) . В тези случаи човешката личност и нейното поведение не е на преден план и не е определяща за емпиричното единство. Във всички случаи, за да възникне емпирично единство, необходима е организация на човешкото поведение по повод на него. Тази организация е емпирична, все още без връзка с правния ред, в рамките на който се търси правно признаване на единството.
Субектът на правото възниква когато бъде признат за такъв от правния ред. Всеки правен субект съществува определен период от време – той възниква и бива прекратен в точно определен момент
В зависимост от начина, по който правният ред обявява съществуването на субекта на правото, съществува изрично или подразбиращо се признаване. При изричното признаване правните норми дефинират условията за възникването и правните възможности на определен вид субекти на правото. По този начин законът обявява съществуването на основните правни субекти - физическите лица, юридическите лица. Възможно е обаче правните норми да признаят съществуването на субекта на правото подразбиращо се, като му създадат определени (по правило строго ограничени) абстрактни възможности да придобива права или да понася юридическа отговорност. Така например в наследственото право( чл.2, ал. 1, б. „а” от Закона за наследството) се допуска да бъде наследник по закон и по завещание този, който е заченат при откриване на наследството. На заченатите се признава абстрактната възможност да придобиват по наследство и завещание. Тези абстрактни качества са предпоставка за придобиване на конкретни субективни права по наследство и завещание. Изводът е, че подразбиращо се признава наследствена правосубектност на заченатите, които все още не притежават качествата на физически лица. Правният резултат от признаването се изразява в това, че субектът на правото придобива възможност за участие в правния живот.
Въпросът тук е какво е това общо и основно извънправно качество, при наличието на което ние сме длъжни да приемем, а позитивното право - да обяви в своите норми една социална даденост за субект на правото. Теориите са многобройни и често се среща заимстване на елементи от една теория в друга, поради което класификациите също не са безспорни. Проф. Росен Ташев възприема установената класификация на пет основни групи теории: волеви, на интереса и целта, дуалистични, релационни и отрицателни. Отделно се разглеждат и тези български автори, които са обосновали свои становища, имащи характер на теория.
Волевите теории се развиват в рамките на волевата юриспруденция, доминираща през 19 век. Според тях съществуването на субекта на правото се обуславя от наличието на здрава, психологическа човешка воля, която прави възможни техните правни действия. В един по-късен вариант субекти на правото са не толкова човешките личности като носители на абстрактната воля, колкото отделните искания сами по себе си.
Теориите на интереса, повлияни преди всичко от Йеринг, обявяват за субекти на правото всички носители на правно значим интерес. Теориите за целта разглеждат действието на правото финалистично - като насочено в своята цялост към осъществяване на определни човешки цели. В съответствие с това субекти на правото са носителите на човешка цел, която обаче може да е изразена не пряко от правния субект, а в обективното право. По този начин към субектите на правото се включват и лицата, които не могат да формират зряла психологическа воля (малолетни, душевноболни) , както и други социални дадености.
Типично дуалстичен характер имат теориите на Бекер и Демог. Те разграничават в субективното право две страни - правото на ползване и правото на разпореждане, и на основата на това приемат съществуването на два вида субекти на правото: субекти на ползване и субекти на разпореждане. Правото на позлване е основно, а субектите на ползване не се нуждаят от психологическа воля, за да ползват своето право. Човешки индивиди, лишени от нормална психологическа воля, животни и неодушевени предмети могат да бъдат субекти на ползване. Интересът е съществен елемент и определя наличието на правото на ползване. Субектите на разпореждане се определят не от наличието на интерес, а от наличието на съзнателна човешка воля. Субекти на разпореждане могат да бъдат само дееспособни човешки личности.
Релационните теории (Биндер) приемат, че понятието правен субект е релационно, а не субстанциално. Правен субект сочи единствено на потенциални възможни и реално съществуващи отношения, а не на притежаващи собствена субстанция дадености (лица, същества или предмети) като носители на тези отношения. Самите правни отношения са също релационии, а не субстанциални понятия. Всъщност правните отношения и правните субекти като понятия изразяват едно и също явление, разгледано от два различни ъгъла: правното отношение от гледна точка на взаимнообвъразните поведения, а правния субект – от гледна точка на едното обвързано лице.
Отрицателните теории отхвърлят наличието на явлението правни субекти, а самото понятие приемат за остатък от схоластичното мислене, търсещо несъществуваща субстанция. Теориите на Л. Дюги и Х. Келзен поставят началото на този „антидогматичен” подход. Всъщност техните теории за правото нямат за специална цел отричането за съществуването на правните субекти. В рамките на техните теоретични конструкции обаче няма място за правните субекти (както и за други догматични правни понятия). В съвременната теория на правото съществуват множество други правни теории, които не използват теоретичния инструментариум на догматичната теория на правото и в този смисъл също могат да бъдат наречени отрицателни.
Л. Дюги приема, че в резултат на приложението на обективните правни норми възникват субективни правни положения. Последните нямат конкретни носители, а представляват ситуации, възникнали в резултат на обществената солидарност, взаимодействия между човешки личности, обединени в общество, а не между правни субекти, носители на субективни права и задължения.
Х. Келзен приема, че „правен субект” е помощно понятие, което не отразява някакво самостоятелно правно явление. То е създадено от правната наука за удобство при излагане на правната аргументация. Човешката мисъл се нуждае от предметност и конкретност, поради което възниква антропоморфното и персонифициращо понятие за индивидуалните норми, приложими към конкретното поведение на конкретна човешка личност. Не съществува разлика между правната персоналност на юридическото лице и човешката личност. И в двата случая става дума за техническа персонификация на комплекси от правни норми, за фокус, който обединява в единство определени комплекси от права и задължения.
Българската доктрина относно естеството на субектите на правото има знамчим принос в европейската правна теория. Редица автори внасят свой принос в научната дискусия. Нека се спрем на двама представители - В. Ганев и В. Таджер. Техните възгледи за естеството на субектите на правото не могат да бъдат ясно и безспорно отнесени към никоя от вече разгледаните теории. Самите те не заявяват априорно и изрично принадлежността си към определна теория. В същото време обаче техните възгледи са достатъчно последователно и обстойно развити, за да могат да бъдат наречени самостоятелни теории.
В. Ганев приема, че човешките личности и организации на човешки личности са единствено възможните субекти на правото. Причина за това е, че правните явления „биха загубили човешката опора, върху която се крепят, и човешкия субстрат, който определя цялата тяхна същност”. Човешката личност заема „централно и обединяващо положение” в правното явление, което трябва да бъде осъзнато психологически и да се осмисли етически. Фактическите етически, психологически и социологически дадености, обаче трябва да бъдат нормативно преработени, защото субектите на правото са нормативно понятие. Чрез „нормативната преработка” някои човешки личности (малолетни, слабоумни) получават законни представители и се превръщат в равностойни субекти на правото. Волевите теории и теориите на целта и интереса изхождат единствено от фактически дадености при обяснението на правните субекти и отричат, според В. Ганев, неправилно ролята на позитивното право при формирането им. Изводът е, че „правни субекти са всички човешки личности, които са носители на права и задължения”.
Теорията на В. Ганев за правото има две характерни черти, които силно повлияват на неговото разбиране за субектите на правото. Той априорно предпоставя и изгражда теорията си на основата на две понятия: правна реалност и правно явление. Субектите на правото са вид правно явление. На второ място теорията на В. Ганев (както и други български автори) е под силното влияние на психологическата теория на Л. Петражицки, поради което всяко едно от правните явления се интерпретира и на психологическо ниво. Това логично ограничава правните субекти до човешките личности. Без отговор остава въпросът за извънправните качества на личността, от които законодателят трябва да се ръководи, за да може да бъде тя нормативно преработена като субект на правото.
В. Таджер дефинира субекта на правото като „човек или социална даденост, които по силата на гражданскоправни норми имат граждански права и задължения”. В това определение акцентът е върху креативната сила на позитивното право – именно по неговата „сила” „човекът или социалните дадености се превръщат в субекти на правото”. В. Таджер изхожда от общото житейско разбиране относно „човек”, който може да бъде субект на правото. Това насочва по-скоро към неговите външни биологически белези, а не към качеството личност на човека или елементи от нея (воля, интерес). „Социална даденост” е израз, който също не е дефиниран. Можем да предположим, че обособената дейност може да представлява „социална даденост”, но не и обособеното имущество или животните като потенциални субекти на правото.
Субектът на правото се характеризира със своята правосубектност, която В. Таджер определя като „своеобразно субективно право”, което притежава няколко характеристики – то е първично, лично и трайно. Правосубектността и субективните права, чрез които субектите на правото се конструират, представляват форма на субективното право.
Много и най-различни класификации на правните субекти могат да бъдат направени. Според проф. Д. Милкова, най-трайно навлязлото в науката „Обща теория на правото” е подразделението им на индивидуални и колективни.
Като индивидуални субекти на правото се конституират човешките индивиди. Те придобиват това качество в момента на раждането (в някои правни отрасли този момент е изместен до момента на зачеването). Човешките индивиди загубват качеството субект на правото при две хипотези. Първата е смърт, а втората е т.нар. продължително безвестно отсъствие. Това обаче не става автоматически, а след извършването на предварително определена от закона процедура, с участието на компетентен държавен орган, който накрая се произнася със съответен юридически акт. Доколкото в основата на втората хипотеза стои предположението на законодателя за смъртта на лицето, то е възможно индивидът все пак да се появи и във връзка с това да възникне проблемът за възстановяването на неговото качество субект на правото. Това също не става автоматически, а въз основа на извършването на определена законова процедура и отново произнасянето на индивидуален юридически акт.
Важна особеност на индивидуалните правни субекти е, че само при тях може да се получи това относително разкъсване на правоспособността от дееспособонстта, тъй като дееспособността се обвързва с настъпването на съответната степен на духовна зрялост на човешкия индивид. Друга важна особеност е, че при индивидуалните субекти на правото се тръгва по принцип от идеята за общата правосубектност - на човешкия инидивид по принцип му се предоставя възможността да се конституира като субект на правото във всички посоки на правното пространство. Само по такъв начин правото ще може да обезпечи възможността човешката личност да осъществи заложените у нея уникални творчески потенции.
На свой ред индивидуалните субекти на правото също биват различни видове. Доколкото днес обществото продължава да функционира като държавно организирано общество, често на преден план излиза гражданството като основно политико-юридическо качество на човешкия индивид, изразяващо неговата политико-юридическа принадлежност към една или друга държава. И доколкото гражданството представлява правно основание за по-особен статут на индивидуалните правни субекти, те могат да се подразделят на а) граждани; б) лица с двойно гражданство (бипатриди) в) лица без гражданство (апатриди). Долкото възрастта има значение за придобиване на качеството дееспособност, индивидуалните субекти биват - а) малолетни (до 14 год.) - недееспособни; б) непълнолетни (от 14 до 18 год.) –ограничено дееспособни; в) пълнолетни (над 18 год.) – напълно дееспособни.
Колективните правни субекти по принцип са онези форми на социална колективност, които действащото право признава за субекти на правото.
Тяхната правосубектност твърде съществено се отличава от тази на индивидуалните правни субекти.
За разлика от човешките индивиди не всички форми на социална колективност могат да се конституират като субекти на правото. На всеки етап от развитието на правната еволюция действащото право прави правно квалифицирана преценка кои са предпоставките и условията, за да може съответният колектив да се конституира като субект на правото.
Съществено условие в тази посока е съответната форма на социална колективност да може да се персонифицира, т.е. с правни средства и способи да може да формира правнорелевантна воля и да я манифестира навън.
Характерно за колективните субекти на правото (особено при корпоративните - там, където има човешки субстрат) е тяхната органна структура и това, че те са конституират като субекти на правото по изрично определен преди това в действащото право ред. Те винаги са праводееспособни. При тях е невъзможно разкъсването на правоспособността от дееспособността, тъй като няма смисъл колективът да се конституира като субект на правото, ако няма да действа активно в правното пространство. Те винаги имат специална правосубектност - на тях им се предоставят юридически права и задължения в точно определена сфера на правното пространство, предопределена преди всичко от целите и задачите, които стоят в тяхната основа. Колективните субекти на правото са по принцип правомерни, за това проблемът за юридическа отговорност при тях не стои (с изключение на гражданската отговорност при юридическите лица). Въпреки динамиката на човешкия субстрат, колективният субект на правото запазва своя идентитет.
Следва да се откроят два основни вида колективни правни субекти: корпорации (при които има човешки субстрат) и фондации - човешкият субстрат липсва.
Особено място сред колективните правни субекти имат т. нар. Юридически лица. Тяхната най-важна характеристика е, че имат имущество, в резултат на което могат да се конституират като страни по имуществени правоотношения, да носят имуществена отговорност и т.н.
Основен колективен субект на правото е и държавата. Нейното особено място се предпоределя от това, че държавата е основна форма на организация на обществото и като такава притежава качеството суверенитет на държавната власт. Като носител на империума държавата има по-особена позиция по отношение на всички субекти на правото. Само държавата може по съответния правен ред да се включва в процеса на формирането на правото, извършвайки в лицето на свои компетентни органи т. нар. правотворческа дейност, само тя може да търси юридическа отговорност. С оглед на своята специфика държавата има по-широка правосубектност - тя може да се конституира като субект в гражданското, наказателнто, административното, международното право и т. н.
Професор Росен Ташев в своя труд Обща теория на правото разделя субектите на четири основни вида - физически лица, юридически лица, Държавата като особен правен субект и Международните организации. Нека се спрем по отделно на всеки един от тях.
Физическо лице е вид субект на правото, чрез който правният ред признава на всяка човешка личност правото за участие в правния живот и защита на характерните за нея неимуществени права.
Човешката личност е материалната предпоставка, на основата на която по силата на правните норми се обособява физическото лице. Разглежда се като единство от три елемента: човешко тяло, човешки живот и духовен живот.
Човешкото тяло е неразделна и съставна част на човешката личност, ползва се със защита, която е елемент от юридическата защита на човешката личност. Човешкото тяло и части от него не могат да бъдат предмет на сделки, не може да бъде подлагано
на мъчения или унижения.
Физическото лице се поражда тогава, когато възникне животът на отделния човек, и се прекратява тогава, когато той свърши. От това правило съществуват определени изключения. Така например човешкият ембрион и нероденият плод не се считат за живи човешки същества и не подлежат на юридическа защита като такива (според българската правна система) . От гледна точка на правото личността е значима преди всичко като съставна част от обществото, като носител на духовни и социални качества. Човешката личност трябва да бъде призната от конкретен правен ред като вид субект на правото – физическо лице. Всяка човешка личност притежава емпирично единство – да действа съгласувано, разумно и последователно в правния живот. Ето защо правният ред не изисква от човешката личност други допълнителни условия, преди да я признае за субект на правото.
Правосубектността на физическото лице се определя от три качества - правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.
Правоспособността започва от възникването на физическото лице и се прекратява с неговото прекратяване. Тя не може да бъде прехвърляна и упражнявана като цяло от друго лице.
Дееспособността не възниква с раждането на човека, а когато той постигне определена физическа и духовна зрялост. В този смисъл, има различни степени на дееспособност.
Напълно недееспособни са лицата под 14-годишна възраст.
Ограничена дееспособност имат лицата между 14 и 18 години.
Над 18-годишна възраст, лицата вече притежават пълна дееспособност.
Дееспособността може да бъде ограничавана и отнемана само с решение на съда, което е възможно само по отношение на лица, които са непълнолетни или пълнолетни и притежават ограничена или пълна дееспособност.
Деликтоспособността при физическите лица бива четири вида: наказателна,
административна, гражданска, дисциплинарна. Съществуват степени на наказателната и административната деликтоспособност, а във всеки конкретен случай се извършва индивидуална преценка за способността за носене на отговорността от нарушителя.
Всяко човешко същество притежава редица белези, чрез които се индивидуализира в обществото.
Името е названието, което служи да се означи едно физическо лице в неговия социален и юридически живот, при упражняването на неговите права и задължения. В България то се състои от собствено, бащино и фамилно име. Псевдонимът може да се избере от самото лице, да се впише в неговия регистрационен картон, но не се записва в документите за самоличност.
Адресът е описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си. Постоянният адрес е този в населеното място, където лицето е вписано в регистрите на населението; може да бъде само един. Настоящият адрес е когато лицето пребивава на адрес, различен от постоянния.
На базата на тези белези могат да се разграничат няколко вида индивидуални правни субекти:
Български гражданин е това физическо лице, на което поне единият родител е български гражданин/роден на територията на България. Те имат право на собственост на земя на територията й и могат да бъдат избирани в управлението, също така се ползват със закрилата на страната, когато са извън нея.
Граждани на Европейския съюз са физическите лица, които притежават гражданство на държава - членка на ЕС. Придобиването или изгубването на национално гражданство е единствената предпоставка за изгубване или придобиване на гражданството на Съюза.
Чужденци са лицата, които имат гражданство на друга държава и пребивават на териотрията на Република България. Те са субекти на всички основни конституционни права и задължения, предвидени за българските граждани, с изключение на ограничен кръг, предвидени строго за български граждани.
Лицата с двойно гражданство (бипатриди) притежават заедно с българското гражданство и гражданство на друга държава. Лицата без гражданство (апатриди) са загубили или са били лишени от своето гражданство не по своя воля и не са придобили друго гражданство.
Съществуват две форми на особена закрила на чужденци на територията на Република България – статут на бежанец и предоставяне на убежище.
Второто основно разделение на субектите на правото според проф. Росен Ташев е на Юридически лица (ЮЛ) . Това е вид субект на правото, който има признати от правния ред персонализация и право за участие в правния живот на основата на обособеност на неговото имущество.
Като вид субект на правото ЮЛ притежава белезите на всички правни субекти. То е признато за субект на правото от конкретен правен ред. ЮЛ упражнява правата и задълженията и носи юридическата отговорност, предвидена в правния ред за всеки субект на правото. Белезите, които са характерни само за него са: персонализация и обособеност на имуществото.
Персонализацията е способността му да действа като едно цяло. Тя се изразява чрез неговата организация и постигане на организационно единство – управлението и представителството. Имуществото на ЮЛ е обособено и самостоятелно от имуществото на другите субекти на правото. То се състои от права и задължения, които имат имуществен характер – вещни, облигационни и други видове собственост. Имуществото обхваща както активите, така и пасивите на ЮЛ, а имуществената отговорност е ограничена.
В научното пространство съществуват различни теории за произхода на Юридическите лица. Нека се спрем на някои от тях:
Фикционната тероия има изцяло правен характер. Фикцията, че е налице абстрактно единство от хора, е на законодателя, който създава възможност за нейното използване от държавния орган, който признава качеството юридическо лице. Ролята на фикционната теория в по-ранните етапи на развитието на ЮЛ е безспорна: спомогнала да бъде установено и закрепено съществуването в правния живот на различни степени и видове юридическа правосубектност на ЮЛ. Тя утвърждава либералната и демократичната идея за вродената способност на човешката личност да притежава субективни права. Тя обаче не дава възможност на ЮЛ да носи отговорност за неправомерни действия на свои членове.
В основата на органичната теория е заложена историческата правна традиция като субект на правото да бъде възприемано семейството и неговия pater familias, различни средновековни коорпорации и др. Новото в органичната теория е допускането, че не само отделния човек може да бъде носител на права и задължения и да има интереси, които да са признати и защитени от правото. Органичните теории отричат необходимостта от законово представителство на ЮЛ. Наличието на обособен и самостоятелно съществуващ организъм, който изразява собствената воля на юридическото лице, логично води до извода за възможността то да носи отговорност за собственото си неправомерно поведение. Тази теория е единствената, която допуска наказателна отговорност на ЮЛ.
Безсубектната теория (ЮЛ като форма на собственост) приема, че могат да съществуват субективни права не само между хора, но и между вещи. Тя също приема, че само човешките същества могат да притежават и упражняват права и задължения, като същевременно отрича необходимостта правата, задълженията или цялостните патримониуми да принадлежат на конкретен субект. ЮЛ няма персоналност, то е безсубектно имущество, но има определеност – предназначение за определена цел. Безсубектната теория не изключва участието на човешките личности в дейността на ЮЛ. Като носители на права и задължения ЮЛ не се намират в зависимост от човешката дейност. ЮЛ е самостоятелен носител и съвкупност на права и задължения. Други теории са концесионна теория – ЮЛ се създават от държавата и релистична теория – социологическа теория. Според теорията на Г. Йеринг носители на права и задължения са членовете на ЮЛ.
Правосубектността на ЮЛ може да бъде уредена от правния ред по два начина: като обща или като специална. Общата (неограничена) означава, че
ЮЛ може да бъде носител на всякакви права и задължения и да извършва всякакви правни действия.
Специалната се изразява във възможността ЮЛ да бъдат носители и да упражняват изчерпателно установени права и задължения. Предметът на дейност и целите на ЮЛ служат за очертаване на кръга на специалната правосубектност на ЮЛ.
При ЮЛ правоспособността и дееспособността не съществуват отделно и се наричат праводееспособност. Правосубектността на ЮЛ се осъществява представително.
Деликтоспособността на ЮЛ обхваща отговорността за престъпления, за административни правпнарушения и за граждански деликти.
Правната индивидуализация на юридическото лице обхваща само тези белези, които според правния ред са необходими, за да може ЮЛ да бъде различавано от другите субекти на правото, преди всичко от другите ЮЛ. Тази общи белези са наименование, седалище и адрес и националност.
Наименованието се определя от учредителите, а то се нарича фирма. Трябва да бъде уникално, не трябва да заблуждава относно естеството на дейността, трябва да бъде изписано на български език.
Седалището и адресът локализират териториално ЮЛ, в населеното място, където се намира управлението му.
Националността посочва приложимия по отношение на ЮЛ национален правен ред и се определя в зависимост от това къде се намира седалището на ЮЛ. В нарочни регистри за вписванията се отбелязват: създаването, прекратяването, правната индивидуализация, всякакви обстоятелства, засягащи ЮЛ. Вписването се извършва по решение на съда.
Съществувато определени критерии, според който можем да разграничим няколко вида ЮЛ. В зависимост от сферата си на действие разграничаваме:
ЮЛ на публичното право, които са създадени са с цел да стопанисват имуществото на държавен орган или недържавна организация при изпълнение на техните публични функции. Те от своя страна биват: ЮЛ на държавните органи - спомагат за осъществяването на държавната власт, която е основната публична власт и ЮЛ на недържавни публични организации - осъществяват публични функции, но извън държавата, а именно реализация на основни конституционни права и свободи, те се създават доброволно.
В зависиомост от критерия публично и частно право, разграничаваме:
ЮЛ, които действат в сферата на частното право – гражданското (ЮЛ с нестопанска цел, които работят в частна полза, спортни клубове, ЖСК и др.) и търговското право (търговски дружества и кооперации).
Търговско дружество от своя страна е обединяване на две или повече лица за извършване на търговска сделка с общи средства.
Кооперация е доброволно сдружаване на физически лица с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност.
В зависимост от своята цел, ЮЛ биват със стопанска или нестопанска цел.
Държавата като социална и политическа институция упражнява своята дейност в почти всички сфери на социалния живот. Нека се спрем по-подробно на нея, като субект на правото.
Държавата представлява вид субект на правото, на който правният ред признава универсална и комплексна правосубектност, реализирана чрез система от държавни органи и правото да упражнява правна принуда и власт. Трябва да разграничим общото понятие за държавата от това като субект на правото. Чрез общото понятие можем да изясним какво представлява тя като социологичен, политически и властващ елемент.
Държавата като субект на правото може да се гледа в рамките на правната наука и на основата на определена цялостна юридическа теория за държавата. Единството на държавните органи по повод упражняването на държавната власт е най-важното емпирично единство и най-ясният материален белег на държавата като субект на правото. Тя трябва да бъде призната от правния ред, което предполага предварителното му съществуване. Персонализацията и индивидуализацията на държавата като субект на правото разкриват значими различия в сравнение с другите субекти на правото. Персонализацията на държавата е възможна и предполага създаването на организация за вземането на решения и за тяхното съобщаване на другите субекти на правото. Правната индивидуализация на държавата като субект на правото също разкрива известни особености – държавата се индивидуализира не само чрез своето име, територия, но и чрез начина на устройство на територията и държавните органи.
Правосубектността на държавата е обща и универсална (защото може да добива и упражнява всякакви субективни права и задължения, с изключението на тези, които са невъзможни за нейната емпирична природа) и има комплексен характер (проявява се в три различни правни сфери – на публичното право, на частното право, на международното право).
В сферата на публичното право държавата е властващ правен субект – система от държавни органи. Упражняването на държавната власт в съвременната демократична държава е процес, който е изцяло правно регламентиран. Участниците в него и процедурите са регламентирани в Конституцията и законите.
Държавният орган е обособена част от единна система от органи на държавната власт, който притежава собствена компетентност. Тя е правната персонификация на държавата като субект на правото. Отделните държавни органи са обединени в едно цяло в системата на държавните органи. Принципите, чрез които се постига единството в дейността на държавните органи са с политически и юридически характер. Актовете са материалният израз на дейността на държавните органи, чрез които системата от държавни органи съществува във времето.
В сферата на частното право държавата притежава изключителна правоспособност да придобива определени обекти и да упражнява определени дейности.
Деликтоспособността на държавата с оглед на властническите й функции, е засилена. Освен върху общите хипотези деликтоспособността се разпростира още върху случаите, в които държавни органи са причинили вреди на граждани.
В сферата на международното право правосубектността на държавата се изразява във възможностите, които тя притежава съгласно нормите на международното право. От теоритична гледна точка три са основните елементи на международната
правосубектност на държавата: 1) да участват в създаването на нормите на международното право; 2) да участват в създаването и работата на международни организации и на интеграционни общности; 3) да участват в прилагането на нормите на
международното право, включително и в прилагането на санкции индивидуално или като членове на международната общност.
Международните организации са вид субекти на международното право, създадени от суверенни държави по силата на международен договор, чиято дейност се регулира съобразно с нормите на международното право, и се управляват от органи, независими от отделните държави.
Те притежават общите черти на всеки субект на правото: самостоятелност, обособеност, признаване от правния ред на международното право. Те са вторични субекти на международното право, създавани по договорен път. За възникването на международна организация е необходимо наличието на поне две суверенни държави. Те се създават, за да регулират отношения между държавите, въпреки че в отделни случаи могат да засягат директно интересите на частни лица.
Юридически факт (основание) за възникване на международните организации е съгласието на държавите - учредителки, което трябва да бъде изразено в определена форма – международен договор. Дейността им трябва да бъде регулирана в правни норми на международното право.
Органите на международните организации също трябва да бъдат международни по начин на формиране и компетенции.
Правосубектността на международните организации се реализира в международното право и във вътрешното право на отделните държави. Изразява се в тяхната правоспособност да действат съгласно нормите на международното право и да носят отговорност съгласно частното право за вредите от своята дейност.
Правоспособността за правомерните юридически действия е абстрактна, всяка организация може да поражда правомерни последици съгласно международното право. Отговорността за неправомерните действия съгласно частното право произтича от общия правен принцип, че всяко лице отговаря за своите правни действия, включително и вредите, които причинява на другите. Вътрешноправната правосубектност на международните организации се определя от нормите на вътрешното право на отделните държави, които членуват или не в организацията. Межународните организации биват няколко вида:
· Универсални – с глобални цели; отворени за участие за всички страни;
· Затворени – специализирани цели; имат ограничения за членство;
· Междудържавни – могат да действат само в рамките на изрично посоченото от страните-членки в учредителния договор;
· Наднационални – форма на интеграция на страните-членки; техните решения са задължителни за гражданите на страните-членки.
Професор М. Михайлова се отграничава от станалото класическо деление на „физически” и „юридически” лица, взимайки под внимание въпроса дали субектът важи като нещо индивидуално, взето като човешки индивид, или като надиндивидуално, дори когато зад юридическото лице стои едно единствено лице. Изхождайки от тази гледна точка, тя дели субекти на индивидуални и надиндивидуални.
На първо място тя поставя индивидуалните субекти, издигайки човека и неговата личност, без които са трудно обясними другите субекти. Проследявайки историческото развитие на идеята за свободата на човешкия индивид през робовладелческия и феодален строй на обществено - държавни отношения, достигаме до епохата на буржоазното право, предоставящо на всеки индивид равенство и свобода за участие в правния живот. То поставя знак за равенство между човек и субект на правото, тъй като търси същината на човека в свободата и приема, че всеки субект се ражда като свободна личност. Но съдържанието на правосубектността включва не само правните възможнсти, но и правния дълг. Нито една от трите „способности” (правоспособност, дееспособност и деликтоспособност) взета поотделно не е достатъчна да направи правата и задължеията функционални.
Освен отделния човешки идивид субект на правото са различни общности, организационни образувания, държавни учреждения, институти. Правото не може да бъде безразлично към тях, при условие, че участват в регулирана социална действителност. Поради това, правото ги признава за субекти в правото и по силата на правото. Като такива те имат съответните свойства и характеристики. За разлика от индивидуалните субекти, човекът се ражда като правен субект, надиндивидуалните субекти се създават като такива. Съществуват различни критерии за разделяне на надиндивидуалните субекти - в зависимост от предмета си на дейност и преследваните цели те биват икономически (стопански), политически, професионални, културни, спортни, екологични и пр. Съществено при надиндивидуалните субекти е, че при тях правоспособността, дееспособността и деликтоспособността са неотделими, дадени са едновременно като единно правно качество - праводееспособност.
Държавните органи от своя страна черпят своята правосубектност от предоставените им властни прерогативи, по силата на които всички са длъжни са се подчиняват на техните разпореждания.
Държавата може да бъде разглеждана като субект в по-общ план, единствено тя е носител на авторитет като държавна власт, действаща официално, и е способна да подчини всички на своите разпореждания.
Юридическото лице е особена проява на правосубектността и разновидност на правен субект. Проф. Михайлова отхвърля класификацията „физическо” – „юридическо” лице, изтъквайки, че тя е подходяща за гражданското право, но не и за други отрасли. Юридическото лице е проява на усложнена правосубектност. То се прибавя, наслагва се към надиндивидуални субекти в случаите, когато законът предвижда това. Фигурата на Юридическото лице е създадена, за да обслужва определени отношения. Задължително условие за всеки, който играе ролята на Юридическо лице е да разполага с определено имущество и да бъде в състояние да носи отговорност.
В своя труд „ Въведение в правото” проф. Тенчо Колев дава определение за субект на правото като - Участниците в регулираните от правото обществени отношения, носители на юридически права и задължения. Той ги подразделя на индивидуални и колективни субекти.
Индивидуален субект на правото или т. нар. физическо лице е всяка човешка личност, определяна от три правно значими качества - правоспособност, настъпваща от момента на раждане, дееспособност и деликтоспособност, придобивани след придобиване на определена зрялост от индивида - физическа и умствена. Основен критерий за разграничение на индивидуалните субекти е гражданството - политико-правна принадлежност към една страна. Съответно чуждестранните граждани не могат да реализират политически права в държава, чиито граждани не са.
Колективни субекти на правото са образувания, създадени от даден колектив от индивиди, които притежават обши права и задължения. При тях правоспособността възниква заедно с дееспособността им и е неделима. Персонификацията им се извършва с организационно единство, присъщо и на вътрешната им структура. С оглед предмета си на дейност те се подразделят на стопанстки, политически, културни и др.
Юридическите лица имат усложнена правосубектност. Те участват в имуществени отношения на основата на икономическа самостоятелност. Притежават имущество и носят отговорност.
Държавата участва в правния живот чрез своите органи, а правосубектността й се изразява с помощта на категорията компетентност. Тя е носител на народния суверенитет и като такъв може да участва в международните отношения.
Проф. Венелин Ганев определя субектите на правото като лицата, които се обвързват в следствие на проявен юридически факт в едно правоотношение, и които чрез съответното проявление на своята воля осъществяват правните последици. Най-съществената функция на правните субекти от юридическа гледна точка е реалното осъществяване на правни последици чрез съответно проявлвние на тяхната воля. Вследствие различното им положение в правното явлвние се различават две категории правни субекти: активни и пасивни. Активен е правният субект, който се ползва от правните последици, и който очаква или изисква изпълнението им. Пасивен е правният субект, върху който лежи задължението да изпълни правните последици.
В крайна сметка, основният фактор на правото като продукт на разума, е човекът. Позитивното право винаги се създава с оглед човешкото поведение, то е средство за моделиране на това поведение. Правните норми имат за свои адресати отделните индивиди или колективи от индивиди, чиято съвместна дейност е насочена към удовлетворяване на техни правомерни интереси.
Ако понятието “човек” е биологическата характеристика на индивида, а “личност” – социологическата, то “субект на правото” е юридическото явление. Човекът е естественото състояние на рода, а личността го характеризира като част от една съобщност, от един социално организиран колектив. Субектът на правото тук е завършекът на цялостното явление, правен израз на възможностите, които човек получава за участие в правно организирания живот на обществото. Понятието “субект на правото“ е и историческо, защото отразява еволюцията в развитието на отношението към човека от страна на държавата.
Всичко това идва да покаже, че въпросът за правните субекти заема централно място в общата теория на правото и в правопорядъка въобще.
Използвана литература
- Ганев В. Курс по обща теория на правото, С., 2003
- Колев Т. Въведение в правото,С.,2005
- Милкова Д. Обща теория на правото, С. 2009
- Михайлова, М. Теория на правото, С.,ВИздК
- Ташев Р. Обща теория на правото, С.,2010
