Развитие на принципите на правото от Древността до наши дни
Автор: Яна Добрева
СУ„Св.Климент Охридски“
Правните принципи са част от общотеоретичната проблематика в юридическата наука, заемайки изключително важно място в набора от въпроси, съдържащи се в правната материя. Принципите на правото, за разлика от редица други въпроси, се характеризират с множество спорове между юристите относно произхода, характера и мястото на това явление в системата на правото. Погрешно би било схващането, че правната материя е обвързана единствено с познанието за законовите норми, тъй като те съставляват само част от юридическата наука. Онова, което отделя юриста от неюриста, се крие в умението на първия не само да знае, но и да усвоява, тълкува правната материя, да бъде в състояние да разбира логиката на правото. Въпросът за правните принципи е част от онези юридически проблематики, които се отнасят към разбиране на самото право като наука. Правните принципи съставят юридическите основи, предопределяйки нормативното съдържание и едновременно с това кореспондирайки както с реалната социална действителност, така и с различните теоретични възгледи. Тези функции на принципите на правото са от изключително голямо значение и ще бъдат разгледани по-подробно в настоящата статия.
Изследването на генезиса на принципите на правото следва да започна още от най-дълбока древност, във времената на формиране на самото право като система, регулираща отношенията в живота на обществото. Формирането на правото безспорно е свързано и със държавообразувателния процес, който започва от Древността. Правните принципи неминуемо започват своето обособяване в най-древните правни култури, но акцентът в историческата част на настоящия текст пада върху римските юридически разрешения по няколко причини.
От една страна специфично при римското право е „формираното правосъзнание на ранното римско общество”, където „римляните много по-бързо преодоляват теологичните представи за света” [2, с.78]. От друга страна “римското частно право е най-съвършената, доколкото знаем, система на правото, което почива на частната собственост” [1, с.47]; римското частно право най-много се доближава до съвременните юридически концепти, то е основоположник на утвърдилата се в настоящето, включително и в Република България континентална правна система.
Още Цицерон засяга темата за справедливостта, където той не е привърженик на идеята за равенството, а отстоява „всеки да получи своето”, според възможностите си. Философията на Цицерон определя и това, че „връзката между закона (номос) и правото се изразява в „разсъдливостта при издаването на заповеди и забрани”. „ [2, с.88].
От своя страна Улпиан като друг представител на Римската правна традиция отбелязва в първи фрагмент на Дигестите (D. 1,1, 1), че “правото е изкуството за доброто и справедливото”. По нататък Улпиан отбелязва следното:
Справедливостта е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму неговото право. Предписанията на правото са тези: да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето. (D. 1, 1, 10).
Още в Античността започва формирането на правните принципи като устои на самата правна система. Трите формулирани от Улпиан принципа са харктерни не само за Древността, тъй като множество юристи, творили векове след римските мислители, се стремят да търсят смисъла на правото именно в справедливостта като основен правен принцип.
Забележителен е стремежът на римските юристи да въведат справедливостта като основен правен принцип, който да залегне в системата на правото. Проф. Михаил Андреев отбелязва, че тези дефиниции на Улпиан „не изразяват истинското положение на нещата в робовладелския Рим” [1, с.46]. Причните за това се коренят в устройството на самото общество в древния Рим, където хората се делят на свободни, роби и освободени. Именно заради това, както и наличието на йерархизирани прослойки в обществото, предопределят очертаните от Упиан основи, залегнали в определението на правото като неотговарящи адекватно на реалната действителност.
Правните принципи могат да бъдат открити в римското право и като елемент, имащ отношение към тълкувателните методи на предкласическата и класическата римска юриспруденция. Прави впечатление високата степен на абстрактност, което позволява тяхната актуалност и в наши дни. Във фрагмент от дигестите Целз отбелязва:
Неправилно е да се съди или да се дава мнение по едно отделно място на закона, без да се вземе в съображение целият закон. (D. 1, 3, 24).
Като извод може да бъде извлечена значимостта на принципите на правото като безспорно необходими за прилагането на правото в реалността, тъй като без тяхна помощ връзката с цялата правна логика е немислима. Още в римско време правото очевидно не се състои само от писани правила за поведение, гарантирани с държавна принуда. Границата на диференцираност е прекалено фина, тъй като колкото общата правна логика е записана и нормирана, толкова и тя трябва да бъде изведена, посредством тълкувателни способи за нейното ефикасно прилагане. Посоченият по-горе правен принцип е валиден и в настоящата правна система. Друг пример за „вечен” принцип, познат още от римското право е, че:
... щом като е въведено нещо с някакъв закон, това е добър случай да се допълнят с тълкуване или пък с правоприлагане и останалите (случаи), които са насочени към същата полза. (D. 1, 3, 13).
И днешната юриспруденция нарича този способ „аналогия в правото”, което е и част от основните похвати за приложение на правните принципи. Формулираният от Улпиан принцип на правото е „нещо различно от тълкуването на закона”, тъй като той по своята същност е именно аналогия, при която липсва конкретна норма за уреждане на дадения случай. В този случай правният принцип предписва да се търси правна норма, която урежда друг случай, но с подобни признаци [1, с.71]. Този принцип е закрепен в българското законодателство в Закона за нормативните актове (ЗНА), чл.46, ал.2, която гласи: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.”.
Римското право като източник на принципи в правото, валидни и до днес, не се изчерпва само с посочените по-горе правни начала. Трите основни принципа, а именно да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето, са първоизточници и на други принципи. До днес са валидни произлезлите от горните принцип за добросъвестността (bona fides), както и това, че никой не може да прехвърля другиму повече права, отколкото сам притежава. Все още е валидно и cuis commodum, eius incommodum, а именно - чиято е ползата, негова е и вредата.
Римското право е първоизточник и на основните принципи на действието на гражданските съдилища. Такива са принципите за състезателния характер на съдопроизводството, независимостта на съдебната институция, силата на съдебното решение, обжалването и др. . Римскоправни принципи откриваме не само в гражданското право, но и в наказателното право. Пример за това е правилото, според което не може да има престъпление и наказание, ако те не са предвидени в закон (Nullum crimen, nulla poena sine lege praevia poenali). Този принцип е валиден и днес в наказателните кодекси на повечето европейски държави. Римското право се утвърждава като безспорен първоизточник на правните принципи, залегнали и в настоящите правни системи на голяма част от европейски държави.
Средновековето се явява последващ исторически етап от развитието на човешката цивилизация и култура. Това опосредства и влиянието на разбиранията през Средните векове, които оставят своето ярко отражение върху развитието на правото и съответно върху правните принципи. Църковните канони и светското законодателство се обособяват като две водещи нормативни системи през този период, ставайки източник на “двойствения социален статус на средновековния човек” [2, с.204].
Развитието на идейните течения в правната мисъл кумулира този двойствен характер в епохата на Буржоазните революции. „В идеен план се осъществява свързване на свободата на индивида, присъща на правната система с равноправието, присъщо на религиозната система.” [2, с.204]. Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. е своеобразен резултат от тази трансформация, израз на новите правни възгледи с акцент върху свободата на човека и гражданина като основен правен принцип.
„Всички хора се разждат и остават свободни и равноправни” – това гласи чл. 1 от Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. От една страна принципът, който стои зад тази формулировка, се отнася към разбирането за равенство на всички граждани пред закона, без значение от социалния им статус или личните им дарби и таланти. От друга страна идеята за свободата, която е отразена и в последващия чл.2, заема централно място в акта от 1789г., а именно : „Целта на всяко политическо общество е запазването на естествените и неотменими права на човека. Тези права са: свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу гнета.”. Проф. Лъчезар Дачев отбелязва, че „свободата е прокламирана в два аспекта – позитивен и негативен, които се утвърждават и действат и днес.” [3, с.76]. Позитивната свобода се изразява в правото да се реализира суверенната власт, където израз на този правен принцип се явява възможността за всеобщо тайно избирателно право и по този начин участие на отделния индивид в политическия живот. Негативният аспект се характеризира с възприетата от Монтескьо доктрина, чийто съвременен облик гласи правният принцип „всичко, което не е забранено от закона, е позволено”. Този аспект на принципа за свобода днес заляга в частното право на системите от романо-германската група.
Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. включва още принципа на правото за узаконяване на конкретни лични свободи, а „задачата на авторите на декларацията е да поставят преграда срещу опасността на гражданите” [3, с.78]. Тези идеи биват доразвити с текста за привличането под наказателна отговорност: „Никой не може да бъде привличан като обвиняем, арестуван или задържан под стража, освен при посочените в закона случаи и то само при спазване на установения в закона ред.” (чл.7). Идейната линия е продължена от авторите на Декларацията, които установяват още принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието, както и принципа за невинност (до доказване на противното).
„Авторите на декларацията правят първия успешен опит да съчетаят народния суверенитет с разделението на властите” [3, с.81] по докрините на Джон Лок и Луи Монтескьо. Така в текста от 1789г. се утвърждават и принципите за отговорност на управляващите, като изпълнителната власт трябва да служи на обществото.
Прецедент в историята се явява чл. 16 от Декларацията, който гласи : „Всяко общество, в което не са гарантирани правата и не е проведено разделение на властите, е лишено от конституция”. Това поставя началото на конституционализма „като модел на политикоправния ред в модерната държава в Европа” [3, с.82]. Значението на този текст е от изключително значение, тъй като именно той дава начало на традицията за трайно закрепване на правните принципи към законодателните актове и то в един йерархически най-висш правен акт, какъвто е конституцията на всяка една държава. Актът на създаване на конституционализма потвърждава развитието в идеен план на правните доктрини, както и изместването на фокуса от теологичните разбирания и вярвания към поставяне на Човека в центъра на вниманието. Защитата на човека и неговите основни права и свободи се обособява като централна тема в правно-идейния свят, което от своя страна кореспондира неминуемо с идеята за правните принципи. Основните начала биват изведени на централна позиция, тяхното утвърждаване и деклариране биват гарантирани и от правната защита. „Развитието на конституционализма води до разширяване на съдържанието на конституциите, но запазва техния юридически примат в правната система.” [3, с.83]. Правните принципи, които заемат централно място в конституциите на държавите, запазват своята първенстваща позиция и в съвременната ервопейска правна система.
Българската конституционна история започва много по-късно от тази на другите европейски държави, поради прекъсването на българската държавна традиция в периода 1396-1878г., известен още като Османски период. Въпреки многовековното влияние на чуждата култура, българските политически идеи запазват своя европейски облик. Търновската конституция от 1879г. е най-красноречивото доказателство за сполучливото съчетание на „националната ни самобитност и позитивната европейска конституционна доктрина” [12, с.81].
Първата българска конституция закрепва основните правни принципи, които вече са се утвърдили на европейската сцена. Този акт на рецепиране „не само следва, но и надминава в някои отношения западноевропейския конституционен модел” [12, с.86]. Причината за това се основава на факта, че търновските учредители съчетават най-добрите постижения на правната мисъл до този момент, за да ги обединят в Първата българска конституция.
Идеята за участието на народа в политическия живот на страната намира израз в закрепените принципи за народния суверенитет, всеобщо равно и пряко избирателно право и тайно гласоподаване. Разделението на властите е друг правен принцип, който намира място не само в Търновката конституция, но и в действащата Конституция на Република България. Основа на гражданското новобългарско право е и принципът, гарантиран от чл. 67: „Правата на собственост са неприкосновени”. Това основно начало е от особено значение, тъй като „възможността да се притежава собственост е най-солидната гаранция за свободата на личността” [12, с.83]. Правопримеството на юридическите принципи от френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. е очевидно. Дял 6, гл.12 от Търновската конституция съдържа текстове, които „гарантират личната неприкосновеност, неприкосновеността на жилището и тайната на личната кореспонденция” [12, с.84]. Принципът за законоустановеност на наказанието, както и обществено-политическите свободи на гражданите също са гарантирани от българската конституция.
Началото на свобода се утвърждава като най-основното в конституцията, което „показва необходимостта от закони, за да се определят нейните предели.”(на свободата) [12, с.73]. Този правен принцип, както и още три застават в основата на Търновската конституция, а именно началото на равенство пред законите; принципът на самоопределението (даващ възможност за участие на гражданите във властта) и принципът на сигурност.
Усвояването на тези юридически принципи е от огромно значение за българската правна история и естествено носи своето отражение и върху обществото. Залегналите дълбоко вече правни принципи стават част и от действащото право.
Историческият преглед на зараждането и развитието на принципите в правото води до следните изводи: Римскоправната култура извежда принципа за справедливостта като основен, закрепен в самото определение за право. По-късно, през епохата на Буржоазните революции, свободата заема централно място в отстояваните принципи, които намират своето реално отражение във френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. Свободата, формулирана като най-основовно право на човека и принцип, прокарва път на редица още принципи: на икономическия либерализъм (право на собственост; минимална намеса на държавата в частните отношения и др.); на универсалните лични свободи на гражданите; свободата на печата, на събранията и сдружаването и др. Историческият преглед на правните принципи позволява да се проследи и развитието на правното положение на личността, нейното място и значение в системата на правото. Правните принципи заемат основно място не само в живота на гражданите, посредством предоставените им права и свободи; не само в нормотворческата дейност, посредством изграждането на адекватни за епохата законодателни текстове, които да съдържат и гарантират основните правни принципи. Правните принципи стават предмет на различни теоретични изследвания, като всяко едно от тях търси отговор на въпроса за същността и произхода на юридическите начала.
Юридическите принципи биват разгледани от три основни теоретични школи, занимаващи се с откриване на природата на правните принципи, като за целта се използват различни аргументации, всяка звучаща по своему убедително. Трите основни групи теории са на естественоправната школа, правният позититвизъм и теория на Р. Дуоркин.
Естественоправната школа защитава тезата, че правните принципи са „начала, които се намират извън нормите на позитивното право” [11, с.170]. Правните принципи според тази теория служат за критерий, който следва да покаже доколко обективните юридически актове, законодателните норми, са валидни и правни. Това е така, тъй като естественоправната школа диференцира правото на писано (позитивно) право и неписано (естествено) право, а схващането е, че второто трябва да бъде източник на първото. Към неписаното, естествено право спадат и правните принципи, които когато бъдат закрепени към различните законодателни актове, се превръщат в позитивно право, тъй като биват санкционирани от държавата и стават част от правната система от норми. Естественоправната школа защитава тезата, че „държавата (властта) не създава правото, не го твори, а го узаконява” [3, с.69]. Оттук естественоправните мислители заключават, че легитимността на правото е валидна, ако в него са включени естествените права. Днес тези виждания са закрепени в концептите за правата на човека, които присъстват „във всички съвременни международни правни актове и конституциите” [4, с.50]; „днес тяхното ясно разграничаване вече не подлежи на никакво съмнение” [пак там, с.50], тъй като правата на човека „представляват онази най-важна част от фактическото, с което държавата не може да не се съобрази” [4, с.51], в противен случай самата държава ще се отрече. Именно в правата на човека залягат основните, екзистенциални юридически принципи, които следва да ръководят поведението не само на човека, но и на държавата като властимаща, претендираща за опазването на обществения ред и защита на правата на гражданите. От своя страна Ц. Торбов, търсейки основният принцип на правото, извежда като такъв „принципът на личното равенство или справедливостта”, който „определя съдържанието на правото” [13, с.244]. Произходът на основният правен принцип според автора „не е едно тъмно само по себе си познание” и може да бъде изведен от самата правна логика [13, с.218].
Правният позитивизъм, обратно на естественоправните схващания разглежда системата на правото като състояща се единствено от писано право, изразено в юридическите норми. „Правните принципи съгласно този възглед представляват част от действащото право; те се осмислят като особен вид правни норми, чието действие се различава от това на „обикновените” правни норми.” [11, с.171]. Ж. Сталев продължава линията на мислене в правния позитивизъм, като отбелязва, че особеното при правните принципи е, че те са „висше право”. Правните принципи са норми, които действат чрез други норми, а не пряко [9]. Теоретичната школа на правния позитивизъм определя общия характер на правните принципи като причина за тяхното противоречие в някои случаи, тъй като този особен вид правни норми не налага конкретно решение.
Р. Дуоркин поставя въпроса за правните принципи като други „стандарти”, които диктуват поведението на юристите при тяхното обосноваване, наред с правните норми. „Правният принцип е стандарт, който трябва да бъде спазван, защото е изискване на справедливостта или честността, или на някое друго измерение на морала.” [14, с.22]. Според тази теория юридическите принципи имат насочващ характер, притежават своя значителна тежест, но в крайна сметка „решението се основава на конкретно правило за поведение, съдържащо се в правната норма” [11, с. 172].
В Българската правна мисъл най-много привърженици има теорията, според която правните принципи са вид правна норма, тъй като позитивистко-емпиричния подход към правото е с преобладаващо възприемане [5, с.45-49]. В крайна сметка е разумно да бъдат взети значимите изводи на всяка една от теоретичните концепции, да бъде възприето положителното във всяка една теория. „Съществува както правен принцип, детерминиращ правото и обосноваващ съдържанието на позитивното законодателство, така и правни принципи, явяващи се част от това законодателство и представляващи елемент от метода на правно регулиране и като такъв елемент допълващи регулативния инструментариум на правото.” [6, с.104]. Тъй като теоретичните спорове по проблематиката дали правните принципи са правни норми или нещо, различно от тях, са актуални, би следвало да се изследва същността на принципите на правото.
Същността на правния принцип проф. Росен Ташев обяснява като „утвърдено морално, политическо или юридическо начало, което изпълнява ролята на решаващ аргумент (идея) при вземането на юридическо решение относно формулировката и действието на правните норми.” [11, с.174]. Според проф. Димитрина Милкова правните принципи са основни ръководни начала, в които се залага най-много; „интелектуални ядра”, които при тълкуване седят в основата, а някои от тях намират своето закрепване в различни правни норми. Ж. Сталев дефинира правните принципи като общи правни норми, които са изрично формулирани в текста на закона [9, с.79-80]; юридически „идеи и положения”, които не са правни норми, а обобщения и синтез на правните норми – такова е мнението на В. Таджер [10, с.36-37]. Причината за многообразието от дефиниции вероятно се дължи и на факта, че легално понятие липсва.Законът обаче навсякъде започва правната уредба с т.нар. „основни начала на правото”, което е синоним на правни принципи. Самото назоваване „основни” и „начала” подчертава значимостта на този елемент от правната система. „Правният принцип функционира като „основен закон на правото”.” [6, с.105].
След като значителна част от авторите приравняват правния принцип на правната норма, то тук възниква въпросът какво в действителност е правната норма. Най-разпространено е схващането, че правните норми са „възникващи от държавата в лицето най-често на компетентен правотворчески държавен орган общи правила за поведение, които се създават за осъществяване на правно регулиране на обществените отношения посредством предоставянето на юридически права и възлагането на юридически задължения на субектите на правото и които правила за поведение са гарантирани в крайна сметка от принудителната сила на държавата” [4, с.117].
За разлика от някои правни норми, правните принципи не са индивидуализирани и въпреки общия им характер, те не представляват правила за поведение. Проф. Р. Ташев диференцира наличието на идея при правните принципи, което е различно от норма. „Ролята на тази идея е не да предпише конкретни действия (както при нормите), а да обоснове търсенето и формулирането на норма в определена насока” [11, с.175]. Правният принцип се явява средство за аргументация, която се базира на юридическата логика.
Правните норми са закрепени в законите и имат (или би трябвало да имат) съгласуваност помежду си, а за да се ползват като средство за аргументация е необходимо точното и ясното им посочване. Правните принципи за разлика от тях могат да бъдат изрично опоменати в юридически актове, но когато не са, тяхното значение се извежда от общата логика на закона и не е необходимо изрично доказване на валидността им. Поради тази особеност на юридическите принципи може да се каже, че те не притежават характерната за правните норми юридическа сила.
Правните норми са подредени в една строга йерархична връзка в законови и подзаконови актове, докато такава йерархична структура при правните принципи липсва. За правния принцип е достатъчно да притежава „юридическо действие, той трябва да бъде общоприет, да бъде доказано, че той вече в достатъчна степен притежава утвърденост и приложимост” [11, с.175].
В съвременната степен на развитие от обществото правните принципи са вписани в законите и подзаконовите нормативни актове. Това не означава, че в миналото, когато все още не всички принципи са били записвани, те не са съществували и не са били смятани за правни. Днес, за да бъде признат един принцип като правен, писменият запис е едно необходимо условие [11, с.175]. Вероятно това е една от основните причини за уравняването в правната теория на правните норми с юридическите принципи от някои автори. „Вписването” на принципите на правото в законодателните актове говори за една по-висока степен на съвършенство на съвременната правна система и не бива това да бъде бъркано със същността на понятията и тяхните основни характеристики.
Правните принципи притежават различен начин на действие от правните норми. Правните норми отреждат точно определени последици при точно определени ситуации, докато правните принципи се взимат и в зависимост от особеностите на самия казус, служейки за обосноваване на едно или друго съдебно решение. „Принципите притежават различна относителна тежест в зависимост от конкретната ситуация” [11, с.176].
За да бъдат отграничени правните принципи от юридическите норми, е необходимо да бъде посочено и приложението на първите. Употребата на правните принципи предпоставя ясно очертан разграничителен критерий за ролята и значението на последните за сметка на правните норми. Чрез изясняване на основните хипотези на приложение на правните норми се добива и една още по-пълна представа за огромната роля на този правен елемент като част от системата на правото.
Действието на правните принципи е свързано с един най-ранен етап в нормотворчеството от една страна и взимането на решения от съдията от друга страна.
В процеса на кодификация законодателят е обвързан със същността на правните принципи, които са основен източник за създаването на нормативни актове и разпоредби. Юридическите принципи лежат в основата на създадените правни норми, особено в епоха като настоящата, когато писменият запис на правните принципи е изключително условие за тяхната валидност, както беше изяснено по-горе. „Самият процес на кодификация има за свой белег позитивното закрепване на дефинитивни по своята същност разпоредби, изброяващи принципите на отделните отрасли. Стремежът при кодификацията е както изчерпателно и систематизирано уреждане на определен тип обществени отношения, така и извеждането на общото и трайното в нормативната уредба” [6, с.102]. Закрепването на правните принципи към нормотворческите актове е от особена значимост, тъй като те създават своеобразната връзка с реалната действителност. Това от своя страна е от огромна важност, тъй като правото в крайна сметка е система, която е създадена, за да регулира обществените отношения, а когато правните норми не отговарят адекватно на обществената реалност, то и гражданите не биха съобразявали своето активно или пасивно юридическо поведение с действащата правна система.
Действието на правните принципи е свързано в значителна степен и с установяване на връзка между отделните правни отрасли, които трябва да бъдат синхронизирани в една обща логика. Немислимо е разпоредбите на вещното и облигационното право например да имат коренни вътрешни противоречия помежду си. Правните принципи спояват празнините и дават един общ тон, което в крайна сметка и обосновава определянето на самото право като система.
Принципите на правото имат значително приложно поле и в акта на съдебната дейност. В този случай действието на юридическите принципи се изразява в решението на съдията да приложи една или друга правна норма, а при нужда да създаде специална такава за конкретния правен казус. Решението на съдията трябва да бъде обосновано и в синхрон с действащата правна система и в крайна сметка съгласувано със залегналите в нея принципи и практики, характерни за юрисдикцията на дадената държава.
Основните хипотези на приложение на правните принципи биват обособени от функциите и действието им и биват няколко основни вида:
1. При съдебния прецендент приложението на правните принципи е от главно значение. Те седят в основата на съдебното решение, тъй като на тяхна база съдията установява, че за конкретния казус е необходимо да се създаде нова правна норма, тъй като нормите в действащото право не отговарят адекватно на правните принципи. „С помощта на правните принципи съдията формулира конкретно правило за поведение (правна норма), което след това прилага, за да реши разглеждания случай.” [11, с.179]. От казаното по-горе става ясно, че правните принципи имат решаващо значение в процеса на правоприлагане, тъй като с тяхна помощ съдебните процеси придобиват по-завършен характер и удовлетворяват по-реално нуждите на практиката.
2. действието на правните принципи има особено голямо значение в случаите на аналогията на правото. Този правен институт се използва за употреба на едни правни норми в ситуации, за които те не са създадени, но биха решили казуса според правните изисквания за това. Дори в континенталната правна система решение може да се намери при всички положения, тъй като законодателят постановява аналогията в правото, регламетирайки с чл.46, ал.2 от ЗНА: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.”. За това беше станало дума по-горе в съпоставката на древноримските практики с настоящите такива. Правните принципи съответно в този случай се явяват довършителен елемент в правната практика и то с изключително значение, тъй като посредством тях процесът на правоприлагане бива завършен и спомагат за актуалното решаване на правните спорове. Приложението на правните принципи се състои в подбор на подходящия за съответната юридическа материя и ситуация принцип. След като се определи относителната тежест на конкретен правен принцип, който бива избиран пред друг, той “се конкретизира и трансформира в конкретно правило за поведение (норма)” [11, с.180].
3. Забрана на отказ от правосъдие е правен принцип с изключителна тежест в континенталната правна система. Същността му се състои в задължителността на съдията да реши всяко дело, което му е поверено, без право на отказ с мотива, че законодателната материя не регулира подобни обществени отношения. Принципите на правото имат ключова роля, тъй като чрез тях съдията в крайна сметка е длъжен да постанови решение. „Той може да действа не само при празнота (липса на норма), но и при липса на закон.” [11, с.181]. Този принцип на правото е утвърден в ГПК, чл. 2 : „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.”, продължението на което и значението на принципите на правото става още по-ясно в чл.5: “Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.”. Правните принципи или още основните начала на правото следователно се обособяват като средство за всеобхватна регулация на правната система в обществените отношения, което кореспондира с напредналата форма от развитието на държавността като гаранция за спокойствието в страната.
4. Тълкуването в правото е „сложна познавателна и творческа дейност, която се извършва с цел установяването на действителния смисъл и съдържание на правния акт с оглед преди всичко на неговата практическа реализация” [4, с.165]. Принципите на правото служат за основа при този процес, те направляват юристите в търсене на най-доброто решение при тълкуване. Тяхната насочваща функция допринася за намаляването на случаите на двусмисленост и колебание, както и неясноти в хода на тълкуването на правото.
5. Избор на друга правна норма в правоприлагащия процес е средство, чрез което съдът постановява решения, на базата на различни от наложените от юридическите факти правни норми. Съдията мотивира своето решение за избор на друга правна норма „на първо място, с целите, преследвани от страните, и на второ място със съображения, извлечени от правните принципи, относими към конкретните факти” [11, с.181-182]. Действието на правните принципи в този случай отново има насочваща и спомагателна роля, като посредством тях се стига до правно и логически по-обосновано решение с помощта на основните начала в правната система.
6. Колизията на правните норми се състои в тяхното поначално изключване на една от друга, но това не винаги е достатъчно явно регламентирано от законодателя. В този случай „правните принципи (по-точно надмощието на един принцип над друг) ще аргументират избора на съдията в полза на едната от двете възможности.” [11, с.182].
Основните хипотези на приложение на правните принципи дават представа за значимостта на този правен елемент, но неговата всеобхватност и роля в цялостната нормативна система могат да бъдат изяснени с излагане на класификация на правните принципи.
Многобройните прояви и форми на юридическите принципи обособяват и различни групи и видове основни начала. Тяхното подразделяне се основава на различни разграничителни критерии, като този процес е усложнен от множеството теоретични концепти, които в крайна сметка не достигат до едно единно становище по въпроса за същността и произхода на правните принципи. Въпреки това, имайки предвид общите им черти и функции в механизма на правната система, са възприети различни критерии, които класифицират основните начала в следните видове групи:
• Принципи на вътрешното право разпростират своето действие само в рамките на отделната национална правна система, която от своя страна се характеризира както с особените за нея правосъзнание и традиции, така и е носител на общите за вида правна система принципи. Често срещан принцип в националните системи е този за добросъвестността при упражняване на правата и недопустимост на злоупотреба с тях. Това говори за факта, че правото „се основава на общочовешки ценности, които не могат да се игнорират от каквито и да е, и колкото да са значими националните особености” [6, с.109]. Въпреки залягането на някои основни принципи в група правни системи или дори във всички такива, важно е да се отбележи, че тези правни принципи не са принципи на международното право. Принципите на вътрешното право търпят диференциация вътре в себе си, която ще бъде разгледана по-долу.
Както личи принципите на международното право имат сериозни различия с тези на вътрешното, което е породено от различието в правните субекти на двете системи. Въпреки това принципите на международното и на вътрешното право са в унисон едни с други, взаимно допълвайки се и влияейки помежду си. Принципите, залегнали в и двете правни системи са от първостепенно значение, тъй като те направляват хода на развитие на правото. От особена важност е да се отблежи и все по-засилващите се процеси на глобализация и интеграция, които се отразяват и върху правните системи, а от там върху принципите, които ги ръководят.
2. Принцип на свобода. Хегел пръв обръща внимание на този правен принцип, определяйки го като общ за правото.
3. Принцип на демократичност. В настоящето този правен принцип е своеобразно продължение на горния и негово доразвиване и допълнение.
4. Принцип на хуманност. В правото главно място е отредено на човешкия индивид, който застава в основата на правната наука, тъй като правото е създадено от и за човека, за да регулира именно човешките отношения.
5. Никой не може да извлича ползи от своето собствено противоправно поведение.
6. Юридическата отговорност се осъществява само при наличието на вина.
Общите правни принципи залягат в цялата система на правото и биват вливани в отделните отрасли, за да ръководят движението и развитието на целия юридически свят.
Известен е и принципът за йерархизация на правната система, според който Конституцията има характера на основен закон, и произтичащите оттам принципи на конституционосъобразност на законите, откъдето законосъобрзност на всички други правни актове (чл.5). Именно в Конституцията могат да бъдат открити залегналите общи правни принципи, които ръководят съответната национална правна система. Такива принципи са тези за гарантираност на правата и задълженията; отговорност за правонарушения (чл.7); всеобщо равенство пред закона, независимо от верски, етнически, социални различия и други (чл.6). В Конституцията на Република България заляга и принципът за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна (чл.8). В българската правна система е известно и разделението на частно и публично право, за които са основни следните принципи:
→ Административно право: М. Славова сочи като основни принципи тези на законност, целесъобразност, публичност и прозрачност, непрекъснатост, йерархичност, отговорност за вреди [7, с.60-61].
→ Трудово право: основни принципи са закрила на наемния труд; свобода на труда и забрана на принудителен труд; равенство във възможностите и премахване на дискриминацията; равнопоставеност на субектите; добросъвестност, реалност и гарантираност на правата и задълженията; личен характер на трудовите права и задължения.
→ Процесуално право (граждански, наказателен и административен процес): „основните принципи са законност, независимост на съда и подчинението му само на закона, публичност, състезателност, дирене на обективната истина” [11, с.185].
→ Семейно право: гл.1, чл.2 от СК прогласява принципите за закрила на брака и на семейството от държавата; равноправие на съпрузите в брака (този принцип се явява „ниво на конкретизация на общия за частноправните отношения принцип на равноправие на страните и на всеобщия правен принцип на равенство пред закона” [6, с.108]); доброволност и трайност на брачния съюз („отразява семейноправната специфика на по-общия принцип на договорната свобода и обвързаност на страните с поетите договорни задължения” [6, с.108]); закрила на родените в/извън брака деца и осиновените.
→ Наследствено право: характерни за този отрасъл са: принцип на свобода на разпореждане на наследодателя с имуществото; принцип за запазената част за кръвните наследници, която не може да бъде отнета със завещателни разпореждания. Тук много нагледно се вижда влиянието на българската традиция и обичаи, които гарантират запазена част от наследството за роднините на наследодателя с основния концепт имуществото да се запази в патримониума на наследодаетеля; принципът за наследяване по закон или по завещание също заляга в съвременната законова уредба, като произходът му се корени в историческия аспект на българското законодателство.
Отрасловите правни принципи могат да бъдат открити както чрез конкретното им назоваване в закона като „основни начала” или „принципи”, така и да бъдат изведени смислово, по тълкувателен път от самия закон. Ясно личи кореспонденцията с общите правни принципи, тяхната конкретизация в отделните отрасли и подчиненост на отрасловите правни принципи на общите такива. Е. Мосинов обръща внимание на факта, че е показателно, че „отрасловите процесуални науки отделят значимо място на правните принципи с оглед ролята им при нормиране действията на страните в процеса и установяване общата насоченост на правораздаването” [6, с.103].
Принципите на правото са безспорен елемент от ситемата на правната уредба със съществено значение, поради което е необходимо да им бъде обръщано специално внимание, да не бъдат пренебрегвани. „Практическата реализация на метаюридическия правен принцип преминава както през стадия на законодателно установяване, така и през практическата реализация на нормата в конкретните регулирани отношения. Правният принцип предхожда правото не толкова времево, а чисто логически и има за своя иманентна последица позитивното право като норма и практика” [6, с.105]. Известно е отклонението от правните принципи в българската съдебна практика, което е явление, белязано с отрицателен знак и води до негативистично отношение на правните субекти към самото право, към неговото обезсмисляне. Именно поради тези причини е от изключителна значимост познаването на принципите на правото от всички юристи, които трябва да си поставят за цел прекратяване на порочните практики в правната система. Познаването и следването на юридическите принципи и тяхното неотклонно приложение в практиката води до издигане на ролята на самото право в обществения живот и оттам до изпълнение на мисията му като най-важен социално-нормативен регулатор в живота на хората. „Юридическата наука следва да се занимава със същността на правния принцип и неговото съдържание, доколкото позитивното право се намира в синхрон с тази същност и юриспруденцията е осъществяване на регулативната насока на принципа. Така правната теория намира основанието за валидност на действащото законодателство и обосновава справедливостта на съдебната практика” [6, с.106]. Принципите на правото се обособяват като един от най-важните правни елементи, основа на юридическата наука, очертавайки конструктивните насоки в юридическото обучение и практика, гарантирайки смисъла на правото. Познаването и спазването на правните принципи води до развитие на юриспруденцията, осмисляйки самото съществуване на правото като регулатор, а оттам усъвършенствайки самите правни отношения между самите субекти, заради които правото в крайна сметка е създадено и съществува до наши дни.
Използвана литература
Автор: Яна Добрева
СУ„Св.Климент Охридски“
Правните принципи са част от общотеоретичната проблематика в юридическата наука, заемайки изключително важно място в набора от въпроси, съдържащи се в правната материя. Принципите на правото, за разлика от редица други въпроси, се характеризират с множество спорове между юристите относно произхода, характера и мястото на това явление в системата на правото. Погрешно би било схващането, че правната материя е обвързана единствено с познанието за законовите норми, тъй като те съставляват само част от юридическата наука. Онова, което отделя юриста от неюриста, се крие в умението на първия не само да знае, но и да усвоява, тълкува правната материя, да бъде в състояние да разбира логиката на правото. Въпросът за правните принципи е част от онези юридически проблематики, които се отнасят към разбиране на самото право като наука. Правните принципи съставят юридическите основи, предопределяйки нормативното съдържание и едновременно с това кореспондирайки както с реалната социална действителност, така и с различните теоретични възгледи. Тези функции на принципите на правото са от изключително голямо значение и ще бъдат разгледани по-подробно в настоящата статия.
Изследването на генезиса на принципите на правото следва да започна още от най-дълбока древност, във времената на формиране на самото право като система, регулираща отношенията в живота на обществото. Формирането на правото безспорно е свързано и със държавообразувателния процес, който започва от Древността. Правните принципи неминуемо започват своето обособяване в най-древните правни култури, но акцентът в историческата част на настоящия текст пада върху римските юридически разрешения по няколко причини.
От една страна специфично при римското право е „формираното правосъзнание на ранното римско общество”, където „римляните много по-бързо преодоляват теологичните представи за света” [2, с.78]. От друга страна “римското частно право е най-съвършената, доколкото знаем, система на правото, което почива на частната собственост” [1, с.47]; римското частно право най-много се доближава до съвременните юридически концепти, то е основоположник на утвърдилата се в настоящето, включително и в Република България континентална правна система.
Още Цицерон засяга темата за справедливостта, където той не е привърженик на идеята за равенството, а отстоява „всеки да получи своето”, според възможностите си. Философията на Цицерон определя и това, че „връзката между закона (номос) и правото се изразява в „разсъдливостта при издаването на заповеди и забрани”. „ [2, с.88].
От своя страна Улпиан като друг представител на Римската правна традиция отбелязва в първи фрагмент на Дигестите (D. 1,1, 1), че “правото е изкуството за доброто и справедливото”. По нататък Улпиан отбелязва следното:
Справедливостта е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму неговото право. Предписанията на правото са тези: да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето. (D. 1, 1, 10).
Още в Античността започва формирането на правните принципи като устои на самата правна система. Трите формулирани от Улпиан принципа са харктерни не само за Древността, тъй като множество юристи, творили векове след римските мислители, се стремят да търсят смисъла на правото именно в справедливостта като основен правен принцип.
Забележителен е стремежът на римските юристи да въведат справедливостта като основен правен принцип, който да залегне в системата на правото. Проф. Михаил Андреев отбелязва, че тези дефиниции на Улпиан „не изразяват истинското положение на нещата в робовладелския Рим” [1, с.46]. Причните за това се коренят в устройството на самото общество в древния Рим, където хората се делят на свободни, роби и освободени. Именно заради това, както и наличието на йерархизирани прослойки в обществото, предопределят очертаните от Упиан основи, залегнали в определението на правото като неотговарящи адекватно на реалната действителност.
Правните принципи могат да бъдат открити в римското право и като елемент, имащ отношение към тълкувателните методи на предкласическата и класическата римска юриспруденция. Прави впечатление високата степен на абстрактност, което позволява тяхната актуалност и в наши дни. Във фрагмент от дигестите Целз отбелязва:
Неправилно е да се съди или да се дава мнение по едно отделно място на закона, без да се вземе в съображение целият закон. (D. 1, 3, 24).
Като извод може да бъде извлечена значимостта на принципите на правото като безспорно необходими за прилагането на правото в реалността, тъй като без тяхна помощ връзката с цялата правна логика е немислима. Още в римско време правото очевидно не се състои само от писани правила за поведение, гарантирани с държавна принуда. Границата на диференцираност е прекалено фина, тъй като колкото общата правна логика е записана и нормирана, толкова и тя трябва да бъде изведена, посредством тълкувателни способи за нейното ефикасно прилагане. Посоченият по-горе правен принцип е валиден и в настоящата правна система. Друг пример за „вечен” принцип, познат още от римското право е, че:
... щом като е въведено нещо с някакъв закон, това е добър случай да се допълнят с тълкуване или пък с правоприлагане и останалите (случаи), които са насочени към същата полза. (D. 1, 3, 13).
И днешната юриспруденция нарича този способ „аналогия в правото”, което е и част от основните похвати за приложение на правните принципи. Формулираният от Улпиан принцип на правото е „нещо различно от тълкуването на закона”, тъй като той по своята същност е именно аналогия, при която липсва конкретна норма за уреждане на дадения случай. В този случай правният принцип предписва да се търси правна норма, която урежда друг случай, но с подобни признаци [1, с.71]. Този принцип е закрепен в българското законодателство в Закона за нормативните актове (ЗНА), чл.46, ал.2, която гласи: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.”.
Римското право като източник на принципи в правото, валидни и до днес, не се изчерпва само с посочените по-горе правни начала. Трите основни принципа, а именно да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето, са първоизточници и на други принципи. До днес са валидни произлезлите от горните принцип за добросъвестността (bona fides), както и това, че никой не може да прехвърля другиму повече права, отколкото сам притежава. Все още е валидно и cuis commodum, eius incommodum, а именно - чиято е ползата, негова е и вредата.
Римското право е първоизточник и на основните принципи на действието на гражданските съдилища. Такива са принципите за състезателния характер на съдопроизводството, независимостта на съдебната институция, силата на съдебното решение, обжалването и др. . Римскоправни принципи откриваме не само в гражданското право, но и в наказателното право. Пример за това е правилото, според което не може да има престъпление и наказание, ако те не са предвидени в закон (Nullum crimen, nulla poena sine lege praevia poenali). Този принцип е валиден и днес в наказателните кодекси на повечето европейски държави. Римското право се утвърждава като безспорен първоизточник на правните принципи, залегнали и в настоящите правни системи на голяма част от европейски държави.
Средновековето се явява последващ исторически етап от развитието на човешката цивилизация и култура. Това опосредства и влиянието на разбиранията през Средните векове, които оставят своето ярко отражение върху развитието на правото и съответно върху правните принципи. Църковните канони и светското законодателство се обособяват като две водещи нормативни системи през този период, ставайки източник на “двойствения социален статус на средновековния човек” [2, с.204].
Развитието на идейните течения в правната мисъл кумулира този двойствен характер в епохата на Буржоазните революции. „В идеен план се осъществява свързване на свободата на индивида, присъща на правната система с равноправието, присъщо на религиозната система.” [2, с.204]. Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. е своеобразен резултат от тази трансформация, израз на новите правни възгледи с акцент върху свободата на човека и гражданина като основен правен принцип.
„Всички хора се разждат и остават свободни и равноправни” – това гласи чл. 1 от Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. От една страна принципът, който стои зад тази формулировка, се отнася към разбирането за равенство на всички граждани пред закона, без значение от социалния им статус или личните им дарби и таланти. От друга страна идеята за свободата, която е отразена и в последващия чл.2, заема централно място в акта от 1789г., а именно : „Целта на всяко политическо общество е запазването на естествените и неотменими права на човека. Тези права са: свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу гнета.”. Проф. Лъчезар Дачев отбелязва, че „свободата е прокламирана в два аспекта – позитивен и негативен, които се утвърждават и действат и днес.” [3, с.76]. Позитивната свобода се изразява в правото да се реализира суверенната власт, където израз на този правен принцип се явява възможността за всеобщо тайно избирателно право и по този начин участие на отделния индивид в политическия живот. Негативният аспект се характеризира с възприетата от Монтескьо доктрина, чийто съвременен облик гласи правният принцип „всичко, което не е забранено от закона, е позволено”. Този аспект на принципа за свобода днес заляга в частното право на системите от романо-германската група.
Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. включва още принципа на правото за узаконяване на конкретни лични свободи, а „задачата на авторите на декларацията е да поставят преграда срещу опасността на гражданите” [3, с.78]. Тези идеи биват доразвити с текста за привличането под наказателна отговорност: „Никой не може да бъде привличан като обвиняем, арестуван или задържан под стража, освен при посочените в закона случаи и то само при спазване на установения в закона ред.” (чл.7). Идейната линия е продължена от авторите на Декларацията, които установяват още принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието, както и принципа за невинност (до доказване на противното).
„Авторите на декларацията правят първия успешен опит да съчетаят народния суверенитет с разделението на властите” [3, с.81] по докрините на Джон Лок и Луи Монтескьо. Така в текста от 1789г. се утвърждават и принципите за отговорност на управляващите, като изпълнителната власт трябва да служи на обществото.
Прецедент в историята се явява чл. 16 от Декларацията, който гласи : „Всяко общество, в което не са гарантирани правата и не е проведено разделение на властите, е лишено от конституция”. Това поставя началото на конституционализма „като модел на политикоправния ред в модерната държава в Европа” [3, с.82]. Значението на този текст е от изключително значение, тъй като именно той дава начало на традицията за трайно закрепване на правните принципи към законодателните актове и то в един йерархически най-висш правен акт, какъвто е конституцията на всяка една държава. Актът на създаване на конституционализма потвърждава развитието в идеен план на правните доктрини, както и изместването на фокуса от теологичните разбирания и вярвания към поставяне на Човека в центъра на вниманието. Защитата на човека и неговите основни права и свободи се обособява като централна тема в правно-идейния свят, което от своя страна кореспондира неминуемо с идеята за правните принципи. Основните начала биват изведени на централна позиция, тяхното утвърждаване и деклариране биват гарантирани и от правната защита. „Развитието на конституционализма води до разширяване на съдържанието на конституциите, но запазва техния юридически примат в правната система.” [3, с.83]. Правните принципи, които заемат централно място в конституциите на държавите, запазват своята първенстваща позиция и в съвременната ервопейска правна система.
Българската конституционна история започва много по-късно от тази на другите европейски държави, поради прекъсването на българската държавна традиция в периода 1396-1878г., известен още като Османски период. Въпреки многовековното влияние на чуждата култура, българските политически идеи запазват своя европейски облик. Търновската конституция от 1879г. е най-красноречивото доказателство за сполучливото съчетание на „националната ни самобитност и позитивната европейска конституционна доктрина” [12, с.81].
Първата българска конституция закрепва основните правни принципи, които вече са се утвърдили на европейската сцена. Този акт на рецепиране „не само следва, но и надминава в някои отношения западноевропейския конституционен модел” [12, с.86]. Причината за това се основава на факта, че търновските учредители съчетават най-добрите постижения на правната мисъл до този момент, за да ги обединят в Първата българска конституция.
Идеята за участието на народа в политическия живот на страната намира израз в закрепените принципи за народния суверенитет, всеобщо равно и пряко избирателно право и тайно гласоподаване. Разделението на властите е друг правен принцип, който намира място не само в Търновката конституция, но и в действащата Конституция на Република България. Основа на гражданското новобългарско право е и принципът, гарантиран от чл. 67: „Правата на собственост са неприкосновени”. Това основно начало е от особено значение, тъй като „възможността да се притежава собственост е най-солидната гаранция за свободата на личността” [12, с.83]. Правопримеството на юридическите принципи от френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. е очевидно. Дял 6, гл.12 от Търновската конституция съдържа текстове, които „гарантират личната неприкосновеност, неприкосновеността на жилището и тайната на личната кореспонденция” [12, с.84]. Принципът за законоустановеност на наказанието, както и обществено-политическите свободи на гражданите също са гарантирани от българската конституция.
Началото на свобода се утвърждава като най-основното в конституцията, което „показва необходимостта от закони, за да се определят нейните предели.”(на свободата) [12, с.73]. Този правен принцип, както и още три застават в основата на Търновската конституция, а именно началото на равенство пред законите; принципът на самоопределението (даващ възможност за участие на гражданите във властта) и принципът на сигурност.
Усвояването на тези юридически принципи е от огромно значение за българската правна история и естествено носи своето отражение и върху обществото. Залегналите дълбоко вече правни принципи стават част и от действащото право.
Историческият преглед на зараждането и развитието на принципите в правото води до следните изводи: Римскоправната култура извежда принципа за справедливостта като основен, закрепен в самото определение за право. По-късно, през епохата на Буржоазните революции, свободата заема централно място в отстояваните принципи, които намират своето реално отражение във френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. Свободата, формулирана като най-основовно право на човека и принцип, прокарва път на редица още принципи: на икономическия либерализъм (право на собственост; минимална намеса на държавата в частните отношения и др.); на универсалните лични свободи на гражданите; свободата на печата, на събранията и сдружаването и др. Историческият преглед на правните принципи позволява да се проследи и развитието на правното положение на личността, нейното място и значение в системата на правото. Правните принципи заемат основно място не само в живота на гражданите, посредством предоставените им права и свободи; не само в нормотворческата дейност, посредством изграждането на адекватни за епохата законодателни текстове, които да съдържат и гарантират основните правни принципи. Правните принципи стават предмет на различни теоретични изследвания, като всяко едно от тях търси отговор на въпроса за същността и произхода на юридическите начала.
Юридическите принципи биват разгледани от три основни теоретични школи, занимаващи се с откриване на природата на правните принципи, като за целта се използват различни аргументации, всяка звучаща по своему убедително. Трите основни групи теории са на естественоправната школа, правният позититвизъм и теория на Р. Дуоркин.
Естественоправната школа защитава тезата, че правните принципи са „начала, които се намират извън нормите на позитивното право” [11, с.170]. Правните принципи според тази теория служат за критерий, който следва да покаже доколко обективните юридически актове, законодателните норми, са валидни и правни. Това е така, тъй като естественоправната школа диференцира правото на писано (позитивно) право и неписано (естествено) право, а схващането е, че второто трябва да бъде източник на първото. Към неписаното, естествено право спадат и правните принципи, които когато бъдат закрепени към различните законодателни актове, се превръщат в позитивно право, тъй като биват санкционирани от държавата и стават част от правната система от норми. Естественоправната школа защитава тезата, че „държавата (властта) не създава правото, не го твори, а го узаконява” [3, с.69]. Оттук естественоправните мислители заключават, че легитимността на правото е валидна, ако в него са включени естествените права. Днес тези виждания са закрепени в концептите за правата на човека, които присъстват „във всички съвременни международни правни актове и конституциите” [4, с.50]; „днес тяхното ясно разграничаване вече не подлежи на никакво съмнение” [пак там, с.50], тъй като правата на човека „представляват онази най-важна част от фактическото, с което държавата не може да не се съобрази” [4, с.51], в противен случай самата държава ще се отрече. Именно в правата на човека залягат основните, екзистенциални юридически принципи, които следва да ръководят поведението не само на човека, но и на държавата като властимаща, претендираща за опазването на обществения ред и защита на правата на гражданите. От своя страна Ц. Торбов, търсейки основният принцип на правото, извежда като такъв „принципът на личното равенство или справедливостта”, който „определя съдържанието на правото” [13, с.244]. Произходът на основният правен принцип според автора „не е едно тъмно само по себе си познание” и може да бъде изведен от самата правна логика [13, с.218].
Правният позитивизъм, обратно на естественоправните схващания разглежда системата на правото като състояща се единствено от писано право, изразено в юридическите норми. „Правните принципи съгласно този възглед представляват част от действащото право; те се осмислят като особен вид правни норми, чието действие се различава от това на „обикновените” правни норми.” [11, с.171]. Ж. Сталев продължава линията на мислене в правния позитивизъм, като отбелязва, че особеното при правните принципи е, че те са „висше право”. Правните принципи са норми, които действат чрез други норми, а не пряко [9]. Теоретичната школа на правния позитивизъм определя общия характер на правните принципи като причина за тяхното противоречие в някои случаи, тъй като този особен вид правни норми не налага конкретно решение.
Р. Дуоркин поставя въпроса за правните принципи като други „стандарти”, които диктуват поведението на юристите при тяхното обосноваване, наред с правните норми. „Правният принцип е стандарт, който трябва да бъде спазван, защото е изискване на справедливостта или честността, или на някое друго измерение на морала.” [14, с.22]. Според тази теория юридическите принципи имат насочващ характер, притежават своя значителна тежест, но в крайна сметка „решението се основава на конкретно правило за поведение, съдържащо се в правната норма” [11, с. 172].
В Българската правна мисъл най-много привърженици има теорията, според която правните принципи са вид правна норма, тъй като позитивистко-емпиричния подход към правото е с преобладаващо възприемане [5, с.45-49]. В крайна сметка е разумно да бъдат взети значимите изводи на всяка една от теоретичните концепции, да бъде възприето положителното във всяка една теория. „Съществува както правен принцип, детерминиращ правото и обосноваващ съдържанието на позитивното законодателство, така и правни принципи, явяващи се част от това законодателство и представляващи елемент от метода на правно регулиране и като такъв елемент допълващи регулативния инструментариум на правото.” [6, с.104]. Тъй като теоретичните спорове по проблематиката дали правните принципи са правни норми или нещо, различно от тях, са актуални, би следвало да се изследва същността на принципите на правото.
Същността на правния принцип проф. Росен Ташев обяснява като „утвърдено морално, политическо или юридическо начало, което изпълнява ролята на решаващ аргумент (идея) при вземането на юридическо решение относно формулировката и действието на правните норми.” [11, с.174]. Според проф. Димитрина Милкова правните принципи са основни ръководни начала, в които се залага най-много; „интелектуални ядра”, които при тълкуване седят в основата, а някои от тях намират своето закрепване в различни правни норми. Ж. Сталев дефинира правните принципи като общи правни норми, които са изрично формулирани в текста на закона [9, с.79-80]; юридически „идеи и положения”, които не са правни норми, а обобщения и синтез на правните норми – такова е мнението на В. Таджер [10, с.36-37]. Причината за многообразието от дефиниции вероятно се дължи и на факта, че легално понятие липсва.Законът обаче навсякъде започва правната уредба с т.нар. „основни начала на правото”, което е синоним на правни принципи. Самото назоваване „основни” и „начала” подчертава значимостта на този елемент от правната система. „Правният принцип функционира като „основен закон на правото”.” [6, с.105].
След като значителна част от авторите приравняват правния принцип на правната норма, то тук възниква въпросът какво в действителност е правната норма. Най-разпространено е схващането, че правните норми са „възникващи от държавата в лицето най-често на компетентен правотворчески държавен орган общи правила за поведение, които се създават за осъществяване на правно регулиране на обществените отношения посредством предоставянето на юридически права и възлагането на юридически задължения на субектите на правото и които правила за поведение са гарантирани в крайна сметка от принудителната сила на държавата” [4, с.117].
За разлика от някои правни норми, правните принципи не са индивидуализирани и въпреки общия им характер, те не представляват правила за поведение. Проф. Р. Ташев диференцира наличието на идея при правните принципи, което е различно от норма. „Ролята на тази идея е не да предпише конкретни действия (както при нормите), а да обоснове търсенето и формулирането на норма в определена насока” [11, с.175]. Правният принцип се явява средство за аргументация, която се базира на юридическата логика.
Правните норми са закрепени в законите и имат (или би трябвало да имат) съгласуваност помежду си, а за да се ползват като средство за аргументация е необходимо точното и ясното им посочване. Правните принципи за разлика от тях могат да бъдат изрично опоменати в юридически актове, но когато не са, тяхното значение се извежда от общата логика на закона и не е необходимо изрично доказване на валидността им. Поради тази особеност на юридическите принципи може да се каже, че те не притежават характерната за правните норми юридическа сила.
Правните норми са подредени в една строга йерархична връзка в законови и подзаконови актове, докато такава йерархична структура при правните принципи липсва. За правния принцип е достатъчно да притежава „юридическо действие, той трябва да бъде общоприет, да бъде доказано, че той вече в достатъчна степен притежава утвърденост и приложимост” [11, с.175].
В съвременната степен на развитие от обществото правните принципи са вписани в законите и подзаконовите нормативни актове. Това не означава, че в миналото, когато все още не всички принципи са били записвани, те не са съществували и не са били смятани за правни. Днес, за да бъде признат един принцип като правен, писменият запис е едно необходимо условие [11, с.175]. Вероятно това е една от основните причини за уравняването в правната теория на правните норми с юридическите принципи от някои автори. „Вписването” на принципите на правото в законодателните актове говори за една по-висока степен на съвършенство на съвременната правна система и не бива това да бъде бъркано със същността на понятията и тяхните основни характеристики.
Правните принципи притежават различен начин на действие от правните норми. Правните норми отреждат точно определени последици при точно определени ситуации, докато правните принципи се взимат и в зависимост от особеностите на самия казус, служейки за обосноваване на едно или друго съдебно решение. „Принципите притежават различна относителна тежест в зависимост от конкретната ситуация” [11, с.176].
За да бъдат отграничени правните принципи от юридическите норми, е необходимо да бъде посочено и приложението на първите. Употребата на правните принципи предпоставя ясно очертан разграничителен критерий за ролята и значението на последните за сметка на правните норми. Чрез изясняване на основните хипотези на приложение на правните норми се добива и една още по-пълна представа за огромната роля на този правен елемент като част от системата на правото.
Действието на правните принципи е свързано с един най-ранен етап в нормотворчеството от една страна и взимането на решения от съдията от друга страна.
В процеса на кодификация законодателят е обвързан със същността на правните принципи, които са основен източник за създаването на нормативни актове и разпоредби. Юридическите принципи лежат в основата на създадените правни норми, особено в епоха като настоящата, когато писменият запис на правните принципи е изключително условие за тяхната валидност, както беше изяснено по-горе. „Самият процес на кодификация има за свой белег позитивното закрепване на дефинитивни по своята същност разпоредби, изброяващи принципите на отделните отрасли. Стремежът при кодификацията е както изчерпателно и систематизирано уреждане на определен тип обществени отношения, така и извеждането на общото и трайното в нормативната уредба” [6, с.102]. Закрепването на правните принципи към нормотворческите актове е от особена значимост, тъй като те създават своеобразната връзка с реалната действителност. Това от своя страна е от огромна важност, тъй като правото в крайна сметка е система, която е създадена, за да регулира обществените отношения, а когато правните норми не отговарят адекватно на обществената реалност, то и гражданите не биха съобразявали своето активно или пасивно юридическо поведение с действащата правна система.
Действието на правните принципи е свързано в значителна степен и с установяване на връзка между отделните правни отрасли, които трябва да бъдат синхронизирани в една обща логика. Немислимо е разпоредбите на вещното и облигационното право например да имат коренни вътрешни противоречия помежду си. Правните принципи спояват празнините и дават един общ тон, което в крайна сметка и обосновава определянето на самото право като система.
Принципите на правото имат значително приложно поле и в акта на съдебната дейност. В този случай действието на юридическите принципи се изразява в решението на съдията да приложи една или друга правна норма, а при нужда да създаде специална такава за конкретния правен казус. Решението на съдията трябва да бъде обосновано и в синхрон с действащата правна система и в крайна сметка съгласувано със залегналите в нея принципи и практики, характерни за юрисдикцията на дадената държава.
Основните хипотези на приложение на правните принципи биват обособени от функциите и действието им и биват няколко основни вида:
1. При съдебния прецендент приложението на правните принципи е от главно значение. Те седят в основата на съдебното решение, тъй като на тяхна база съдията установява, че за конкретния казус е необходимо да се създаде нова правна норма, тъй като нормите в действащото право не отговарят адекватно на правните принципи. „С помощта на правните принципи съдията формулира конкретно правило за поведение (правна норма), което след това прилага, за да реши разглеждания случай.” [11, с.179]. От казаното по-горе става ясно, че правните принципи имат решаващо значение в процеса на правоприлагане, тъй като с тяхна помощ съдебните процеси придобиват по-завършен характер и удовлетворяват по-реално нуждите на практиката.
2. действието на правните принципи има особено голямо значение в случаите на аналогията на правото. Този правен институт се използва за употреба на едни правни норми в ситуации, за които те не са създадени, но биха решили казуса според правните изисквания за това. Дори в континенталната правна система решение може да се намери при всички положения, тъй като законодателят постановява аналогията в правото, регламетирайки с чл.46, ал.2 от ЗНА: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.”. За това беше станало дума по-горе в съпоставката на древноримските практики с настоящите такива. Правните принципи съответно в този случай се явяват довършителен елемент в правната практика и то с изключително значение, тъй като посредством тях процесът на правоприлагане бива завършен и спомагат за актуалното решаване на правните спорове. Приложението на правните принципи се състои в подбор на подходящия за съответната юридическа материя и ситуация принцип. След като се определи относителната тежест на конкретен правен принцип, който бива избиран пред друг, той “се конкретизира и трансформира в конкретно правило за поведение (норма)” [11, с.180].
3. Забрана на отказ от правосъдие е правен принцип с изключителна тежест в континенталната правна система. Същността му се състои в задължителността на съдията да реши всяко дело, което му е поверено, без право на отказ с мотива, че законодателната материя не регулира подобни обществени отношения. Принципите на правото имат ключова роля, тъй като чрез тях съдията в крайна сметка е длъжен да постанови решение. „Той може да действа не само при празнота (липса на норма), но и при липса на закон.” [11, с.181]. Този принцип на правото е утвърден в ГПК, чл. 2 : „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.”, продължението на което и значението на принципите на правото става още по-ясно в чл.5: “Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.”. Правните принципи или още основните начала на правото следователно се обособяват като средство за всеобхватна регулация на правната система в обществените отношения, което кореспондира с напредналата форма от развитието на държавността като гаранция за спокойствието в страната.
4. Тълкуването в правото е „сложна познавателна и творческа дейност, която се извършва с цел установяването на действителния смисъл и съдържание на правния акт с оглед преди всичко на неговата практическа реализация” [4, с.165]. Принципите на правото служат за основа при този процес, те направляват юристите в търсене на най-доброто решение при тълкуване. Тяхната насочваща функция допринася за намаляването на случаите на двусмисленост и колебание, както и неясноти в хода на тълкуването на правото.
5. Избор на друга правна норма в правоприлагащия процес е средство, чрез което съдът постановява решения, на базата на различни от наложените от юридическите факти правни норми. Съдията мотивира своето решение за избор на друга правна норма „на първо място, с целите, преследвани от страните, и на второ място със съображения, извлечени от правните принципи, относими към конкретните факти” [11, с.181-182]. Действието на правните принципи в този случай отново има насочваща и спомагателна роля, като посредством тях се стига до правно и логически по-обосновано решение с помощта на основните начала в правната система.
6. Колизията на правните норми се състои в тяхното поначално изключване на една от друга, но това не винаги е достатъчно явно регламентирано от законодателя. В този случай „правните принципи (по-точно надмощието на един принцип над друг) ще аргументират избора на съдията в полза на едната от двете възможности.” [11, с.182].
Основните хипотези на приложение на правните принципи дават представа за значимостта на този правен елемент, но неговата всеобхватност и роля в цялостната нормативна система могат да бъдат изяснени с излагане на класификация на правните принципи.
Многобройните прояви и форми на юридическите принципи обособяват и различни групи и видове основни начала. Тяхното подразделяне се основава на различни разграничителни критерии, като този процес е усложнен от множеството теоретични концепти, които в крайна сметка не достигат до едно единно становище по въпроса за същността и произхода на правните принципи. Въпреки това, имайки предвид общите им черти и функции в механизма на правната система, са възприети различни критерии, които класифицират основните начала в следните видове групи:
- Принципите на правото могат да бъдат подразделени с оглед на тяхното формулиране:
- Законови правни принципи - това са изрично прикрепените към законодателни текстове правни принципи. Тяхна особеност е, че те са общовалидни за всички субекти, към които са насочени и са изрично и текстуално записани. Могат да бъдат открити в Конституцията, законите, подзаконови нормативни актове. Особено важно е да се отбележи, че „записването в общопризнат източник има за правните принципи декларативен, а не конституивен характер” [11, с.183]. Тази характеристика следва да подчертае произхода на правните принципи, а именно че те не се създават от закона, бидейки създадени от законодателя, а правните принципи всъщност добиват публичен характер.
- Юриспруденциални правни принципи са тези, които биват установени в хода на съдебната практика. Те не са предварително закрепени към даден закон или нормативен акт, а биват откривани „по повод на конкретен казус (фактически обстоятелства) и на основата на съпоставянето и „притеглянето” на относителната тежест с други конкуриращи принципи” [11, с.183]. Възможността за прикрепване на юриспруденциални правни принципи към системата на правото е от особена значимост, тъй като това прави самата система „по-гъвкава”, разширява нейния обхват и допринася за по-адекватното регулиране на човешките отношения.
- С оглед на тяхното записване правните принципи биват:
- Писани принципи са „формално установени в специални дефинитивни текстове на нормативните актове, и то най вече при тези с висша юридическа сила.” [6, с. 109].
- Неписани принципи са тези, при които „ако няма разпоредба, установяваща съдържанието на принципа и то се извлича по тълкувателен път от нормите”, то принципът се обозначава като неписан [6, с.109].
- Правните принципи са подразделени и с оглед на своя произход както следва:
- Морално-политически правни принципи са тези, които произхождат от социума и се коренят в „политическата философия и морала на определено общество” [11, с.184]. Тяхното действие е както в самата правна система, така и в по-широко социално поле, упражнявайки влияние и върху други социални дадености. Така например морално-политическите правни принципи „установяват съотношенето между основните социални институции – семейство, собственост, образование, религия, както и съотношението и взаимодействието между основните държавни органи и публични институции” [11, с.184]. Тук проличава изключително важната роля на този вид принципи на правото, като свързващо звено между социума и юридическата система. Морално-политическите правни принципи спомагат правообразуването от една страна, така, че то да бъде значимо и валидно за субектите, чиито отношения регулира. От друга страна този вид правни принципи се оказват с влиятелна роля и върху самите субекти на правото, които съобразяват своето поведение и юридически действия и бездействия със системата на правото. Посредством този резултат правото, чрез проникналите в неговата същност правни принципи, е способно по-качествено да възспира негативните и да ускорява положителните насоки на действия между човешките индивиди.
- Правно-технически принципи са тясно свързаните с правната материя принципи, които не излизат от рамките на юридическата система. Този вид принципи „касаят само юридическата технология на създаване и прилагане на правните норми” [6, с.110]. Функцията на правно-техническите принципи се основава на синхронизация между органите на публичната власт и правната регламентация, „преди всичко административните органи и юрисдикциите” [11, с.184]. Пример за правно-технически принципи са тези за дерогиране на общите разпоредби от специалните; съзстезателност в съдебния процес; възможност за съдебен контрол и други. Този вид принципи играе важна роля в правната система, тъй като посредством него се осъществява „кореспонденция” между писаното право и органите на юриспруденцията, което от своя страна означава създаване на единни стандарти в правото. Синхронизирането на правната система от своя страна довежда до нейното усъвръшенстване и повишава значението и ролята й като нормативен регулатор в обществото.
- Принципите на правото се диференцират с оглед на тяхната сфера на действие като:
- Принципи на международното право. Субектите на международното право се отличават от тези на вътрешното право, поради което възникват и принципни различия в регламентацията на тяхните отношения. Принципите на международното право имат „освен чисто юридическо съдържание и политическа обусловеност.” [6, с.110]. Друга основна тяхна характеристика е техният генезис, който се заражда според субектите на този вид право, респективно като резултат от съгласуване волите на суверенните държави [пак там]. За разлика от частното право, където правните принципи биват закрепени към вътрешната нормативна система, юридическите принципи на международното право са най-често записвани в межддународни правни актове, които имат договорен произход. Пример за принципи на международното право може да бъде нагледно открит в Устава на ООН, глава първа „ЦЕЛИ И ПРИНЦИПИ”, където залягат принципите за суверенно равенство между страните членки на организацията; добросъвестно изпълняване на задълженията от всяка членка; мирен път за уреждане на международни проблеми от всяко естество; оказване на всестранна помощ между държавите членки; ненамеса във вътрешното право на държавите. Принципите на международното право „имат силата на изричен източник (...) и то с висша и приоритетна сила.” [6, с.110].
• Принципи на вътрешното право разпростират своето действие само в рамките на отделната национална правна система, която от своя страна се характеризира както с особените за нея правосъзнание и традиции, така и е носител на общите за вида правна система принципи. Често срещан принцип в националните системи е този за добросъвестността при упражняване на правата и недопустимост на злоупотреба с тях. Това говори за факта, че правото „се основава на общочовешки ценности, които не могат да се игнорират от каквито и да е, и колкото да са значими националните особености” [6, с.109]. Въпреки залягането на някои основни принципи в група правни системи или дори във всички такива, важно е да се отбележи, че тези правни принципи не са принципи на международното право. Принципите на вътрешното право търпят диференциация вътре в себе си, която ще бъде разгледана по-долу.
Както личи принципите на международното право имат сериозни различия с тези на вътрешното, което е породено от различието в правните субекти на двете системи. Въпреки това принципите на международното и на вътрешното право са в унисон едни с други, взаимно допълвайки се и влияейки помежду си. Принципите, залегнали в и двете правни системи са от първостепенно значение, тъй като те направляват хода на развитие на правото. От особена важност е да се отблежи и все по-засилващите се процеси на глобализация и интеграция, които се отразяват и върху правните системи, а от там върху принципите, които ги ръководят.
- С оглед сферата на действие на правните принципи във вътрешното право, те са:
- Общи принципи са тези, чието влияние се разпростира над всички правни отрасли; имат значение за правната система като цяло. Общите правни принципи са фундаментални, тъй като залягат дълбоко в правото и ръководят всеки негов пласт. Чрез познание за общоправните принципи може да бъде добита представа за характера на дадена правна система, за нейните основни цели и заложени ценности. Пример за общи принципи в правото са:
2. Принцип на свобода. Хегел пръв обръща внимание на този правен принцип, определяйки го като общ за правото.
3. Принцип на демократичност. В настоящето този правен принцип е своеобразно продължение на горния и негово доразвиване и допълнение.
4. Принцип на хуманност. В правото главно място е отредено на човешкия индивид, който застава в основата на правната наука, тъй като правото е създадено от и за човека, за да регулира именно човешките отношения.
5. Никой не може да извлича ползи от своето собствено противоправно поведение.
6. Юридическата отговорност се осъществява само при наличието на вина.
Общите правни принципи залягат в цялата система на правото и биват вливани в отделните отрасли, за да ръководят движението и развитието на целия юридически свят.
Известен е и принципът за йерархизация на правната система, според който Конституцията има характера на основен закон, и произтичащите оттам принципи на конституционосъобразност на законите, откъдето законосъобрзност на всички други правни актове (чл.5). Именно в Конституцията могат да бъдат открити залегналите общи правни принципи, които ръководят съответната национална правна система. Такива принципи са тези за гарантираност на правата и задълженията; отговорност за правонарушения (чл.7); всеобщо равенство пред закона, независимо от верски, етнически, социални различия и други (чл.6). В Конституцията на Република България заляга и принципът за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна (чл.8). В българската правна система е известно и разделението на частно и публично право, за които са основни следните принципи:
- Позволено е всичко онова, което не е изрично запретено от закона. – основен принцип в частното право.
- Забранено е всичко онова, което не е изрично позволено от закона. – основен принцип на публичното право.
- Отраслови правни принципи „имат ограничено приложение – само в един или група отрали на правото” [11, с.184], заради което се изучават от отрасловите правни науки, за разлика от общите принципи на правото. Текстуалните формулировки на отрасловите правни принципи могат да бъдат познати в отделните закони под названието „Основни начала”, които винаги са изведени в самото начало на правотворческия акт.
→ Административно право: М. Славова сочи като основни принципи тези на законност, целесъобразност, публичност и прозрачност, непрекъснатост, йерархичност, отговорност за вреди [7, с.60-61].
→ Трудово право: основни принципи са закрила на наемния труд; свобода на труда и забрана на принудителен труд; равенство във възможностите и премахване на дискриминацията; равнопоставеност на субектите; добросъвестност, реалност и гарантираност на правата и задълженията; личен характер на трудовите права и задължения.
→ Процесуално право (граждански, наказателен и административен процес): „основните принципи са законност, независимост на съда и подчинението му само на закона, публичност, състезателност, дирене на обективната истина” [11, с.185].
→ Семейно право: гл.1, чл.2 от СК прогласява принципите за закрила на брака и на семейството от държавата; равноправие на съпрузите в брака (този принцип се явява „ниво на конкретизация на общия за частноправните отношения принцип на равноправие на страните и на всеобщия правен принцип на равенство пред закона” [6, с.108]); доброволност и трайност на брачния съюз („отразява семейноправната специфика на по-общия принцип на договорната свобода и обвързаност на страните с поетите договорни задължения” [6, с.108]); закрила на родените в/извън брака деца и осиновените.
→ Наследствено право: характерни за този отрасъл са: принцип на свобода на разпореждане на наследодателя с имуществото; принцип за запазената част за кръвните наследници, която не може да бъде отнета със завещателни разпореждания. Тук много нагледно се вижда влиянието на българската традиция и обичаи, които гарантират запазена част от наследството за роднините на наследодателя с основния концепт имуществото да се запази в патримониума на наследодаетеля; принципът за наследяване по закон или по завещание също заляга в съвременната законова уредба, като произходът му се корени в историческия аспект на българското законодателство.
Отрасловите правни принципи могат да бъдат открити както чрез конкретното им назоваване в закона като „основни начала” или „принципи”, така и да бъдат изведени смислово, по тълкувателен път от самия закон. Ясно личи кореспонденцията с общите правни принципи, тяхната конкретизация в отделните отрасли и подчиненост на отрасловите правни принципи на общите такива. Е. Мосинов обръща внимание на факта, че е показателно, че „отрасловите процесуални науки отделят значимо място на правните принципи с оглед ролята им при нормиране действията на страните в процеса и установяване общата насоченост на правораздаването” [6, с.103].
Принципите на правото са безспорен елемент от ситемата на правната уредба със съществено значение, поради което е необходимо да им бъде обръщано специално внимание, да не бъдат пренебрегвани. „Практическата реализация на метаюридическия правен принцип преминава както през стадия на законодателно установяване, така и през практическата реализация на нормата в конкретните регулирани отношения. Правният принцип предхожда правото не толкова времево, а чисто логически и има за своя иманентна последица позитивното право като норма и практика” [6, с.105]. Известно е отклонението от правните принципи в българската съдебна практика, което е явление, белязано с отрицателен знак и води до негативистично отношение на правните субекти към самото право, към неговото обезсмисляне. Именно поради тези причини е от изключителна значимост познаването на принципите на правото от всички юристи, които трябва да си поставят за цел прекратяване на порочните практики в правната система. Познаването и следването на юридическите принципи и тяхното неотклонно приложение в практиката води до издигане на ролята на самото право в обществения живот и оттам до изпълнение на мисията му като най-важен социално-нормативен регулатор в живота на хората. „Юридическата наука следва да се занимава със същността на правния принцип и неговото съдържание, доколкото позитивното право се намира в синхрон с тази същност и юриспруденцията е осъществяване на регулативната насока на принципа. Така правната теория намира основанието за валидност на действащото законодателство и обосновава справедливостта на съдебната практика” [6, с.106]. Принципите на правото се обособяват като един от най-важните правни елементи, основа на юридическата наука, очертавайки конструктивните насоки в юридическото обучение и практика, гарантирайки смисъла на правото. Познаването и спазването на правните принципи води до развитие на юриспруденцията, осмисляйки самото съществуване на правото като регулатор, а оттам усъвършенствайки самите правни отношения между самите субекти, заради които правото в крайна сметка е създадено и съществува до наши дни.
Използвана литература
- Андреев, М. Римско частно право. С., 1993.
- Дачев, Л. История на политическите и правни учения. Дял I. С., 2001.
- Дачев, Л. История на политическите и правни учения.Дял II. Р., 2007.
- Милкова, Д. Обща теория на правото. С., 2007.
- Михайлова, М. Правото – воля, субективно, нормативно, социално. Лекции. С., 1993.
- Мосинов, Е. За същността на „правния принцип” и принципите на правото. - Съвременно право. N1. 1995.
- Славова, М. Принципи на административното право. С., 2002.
- Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С., 1988.
- Сталев, Ж. Норми относно норми. - Правна мисъл. N 2, 3-4. 1977.
- Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял I.
- Tашев, Р. Обща теория на правото. С., 2007.
- Токушев, Д. История на новобългарскара държава и право 1878-1944. С., 2006.
- Торбов, Ц. Основният принцип на правото. С., 1992.
- Dworkin, R. Taking Rights Seriously. London, 1977.
