„Чл. 152. Миниcтpитe ce нaзнaчaвaтъ и увoлнявaтъ oтъ Князa” из Търновската конституция.
Изборът на министрите – гаранция срещу политическа корупция
автор Яна Добрева
СУ„Св.Климент Охридски“
Търновската конституция, характеризираща се със своя изключително демократичен за времето си характер, предвижда създаването на контролни механизми, които да осигурят на Българското княжество гаранции срещу възникването и срастването на политическа корупция със властта. Особено важен е въпросът за формата на държавно управление – на границата между конституционната и парламентарна монархия. Присъщите белези на конституционната монархия са видни – монархът е глава на изпълнителната власт, в границите определени му от Конституцията. От друга страна обаче, като механизъм за противоборство с политическа корупция, Търновската конституция предвижда отговорност на правителството пред парламента, който механизъм обаче сякаш остава незабележим, тъй като не е изрично упоменат. Този факт, дава ход на развитие на политическа корупция, която по своята същност е злоупотреба с политическа власт, целяща частна (лична или групова) полза, изразяваща се в облаги, статус и власт Безспорно един от най-важните аспекти на държавното управление е положението на министрите, както и редът за тяхното назначаване и уволняване. Имайки предвид цялостния дух на Търновската конституция, то е изключено да тълкуваме конституционните разпоредби откъслечно една от друга, което с особена важност се отнася и до чл. 152 – Министрите се назначават и уволняват от Княза.
Фактът, че за едни от най-важните длъжности в държавния апарат, а именно тези на министрите, ценз и условия за заемането на тази длъжност не се предвиждат, то не означава, че те не се предполагат. Като гаранция срещу политическа корупция може да се изведе изводът, че формалното назначаване на министрите е отредено на Княза, но по-важно е фактическото назначаване, което остава като запазено право за Народното събрание и най-вече за неговото мнозинство.
Разпоредбата на Търновската конституция обаче не е докрай разгърната, на нея липсва именно това допълнение, което да конкретизира фактическото назначаване на министрите. Тази празнота довежда до изопачаване, където формалното и фактическото се сливат, за да обслужат интересите на Короната. Най-красноречив пример от Българската история за тази злоупотреба е налагането на „личния режим“ на княз Фердинанд. Тази недемократична страница от конституционната история на Българското княжество се характеризира не с „еднолична власт, а с едноличен контрол върху ключови постове на властта“ [1, с.147], където правителствата идват и се сменят не по указание на Народното събрание, а по инициатива на Короната. Отношението на правителството към този квазиконституционен модел е продиктувано от желанието му за власт, тъй като това назначаване „отгоре“ дава перспектива на министрите за участие във властта. От друга страна „личният режим“ е по-удобен и за политическите партии, тъй като по това време те се отличават с раздробеност, без да се анагажират с приемането на „ разгърната програма и без да създават национална организация“ [1,с.151]. Волята на избирателния корпус от своя страна губи своята стойност, като от народа се очаква „отдолу“ да легитимира установеното правителство. „Личният режим“ на княз Фердинанд му позволява да диктува политическия живот на страната според своите желания и интереси, държавният глава „напълно съзнателно поддържа политическата корупция и целенасочено осуетява всеки опит за въвеждане на отговорно представително управление“ [1,с.153].
В отговор на особената линия на поведение от страна на Короната, напразно видният интелектуалец Стоян Михайловски настоява управлението на държавата да не се приема „отгоре“ по желанието на княза; да бъде извършен предварителният избор от избирателното тяло, а отговорността за управлението да се поема едва след „предварителен избор, направен от неутрално правителство“. [1,с.151]. Ролята на неутралното правителство се състои в ограничаване на злоупотребата с наложилото се правило, че който е на власт, той печели изборите.
Изопаченият парламентаризъм у нас не оставя безучастни конституционалистите на това време, които търсят решение, с което изборът на министрите да бъде гаранция срещу политическата корупция. Причина за потъпкването на парламентаризма в тази му насока е безспорно текстът на чл. 152, който не изказва ясно същинския си смисъл и води до злоупотреби. Проф. Стефан Киров твърди, че е наложително тази разпоредба да бъде изменена или допълнена със специална наредба, а това пояснение на чл.152 да бъде почерпено от Швейцарския режим, където министрите се избират от Народното събрание с таен вот. Ключовото в предложението на проф. Стефан Киров е пояснението за ролята на парламента, независимо от формата на вота: „ Да се знае само, че не князът произволно назначава когото поиска, а след това Събранието търпи или бламира министрите, а обратно: то ги назначава, князът ги утвърждава.“ [4, с. 208- 209]. Посредством тази на пръв поглед малка корекция, текстът на чл.152 би защитил изборът на министрите срещу политическа корупция в няколко направления:
1. Възможността за злоупотреба би преустановила своето действие, тъй като формата на акта на назначаване и освобождаване на министрите от длъжност би била изяснена, а това от своя страна би преустановило всички тълкувания на разпоредбата в непарламентарен дух, както и неблагоприятни последици от това изопачено прилагане.
2. Правителството ще произлиза от парламента, а не обратното.
3. Въвеждането на пропорционална избирателна система би довела до своите най-големи предимства, а именно възможността за сформирането на коалиционни кабинети, които биха били гаранция за намаляване злоупотребите и осъществяване на добро и стабилно държавно управление.
4. Практиката на честа смяна на камарата ще бъде преустановена, което от своя страна би гарантирало по-голяма стабилност и последователност в управлението на страната.
5. Скъсването сроковете на легислатурата биха довели до това, изборите да отразяват реално настроенията на избирателите.
Най-важният извод, до който достига проф. Киров се състои в това, че министрите ще бъдат изпълнители на решенията на парламента, което е основен принцип на парламентаризма.
От изключително значение, въпреки очертаните предимства в корекцията на чл.152, остава въпросът за качествата, които министрите е необходимо да притежават, тъй като в противен случай „вместо от един само, населението има да страда от няколко „монарси“ и да изпитва на гърба си техните капризи и лудории, техните хищнически инстинкти и безчовечни злодеяния“. [4, с.211] Независимо от контролните механизми, създадени чрез конституцията, засягащи начините за назначаване и уволняване на различните върхови позиции в държавното управление, народът трябва да държи сметка за своята роля в процеса на утвърждаване на избираните представители. Като пожелание към българския народ проф. Киров заключава, че ако има „избиратели, които знаят, че чрез тях се създава управлението, ще се научат по-скоро да бъдат истински избиратели“. [4, с.214].
Днес, когато липсващите препоръки от преди век, са вече налице, то е необходимо да се запитаме къде са причините за проблемите на държавното управление. Необходимо е всеки от нас да поеме отговорността да бъде гражданин и избирател, да формира своя ясна позиция, базирана на знанието и мисълта, целяща създаването на гражданско общество, на по-добър живот.
Използвана литература:
1. Близнашки, Г. Петко Каравелов и демокрацията в България. С., 2011.
2. Генов, Г.П. Цит. Съч., с. 157-158.
3. Киров, С. „Министрите се назначават и уволняват от княза“ (чл.152 на Конституцията). – В: Демократически преглед, 1910, N6.
4. Киров, С. „Парламентаризъм или персонален режим“, С., 2011.
