ЮРИСКОНСУЛТ      Надя    Милева
  • Рубрика- „Млади автори“
  • За мен
  • Контакти
  • Сфери на дейност

Рубрика“Млади автори“

7/29/2014

0 Comments

 
Picture
Federalism and people's ability to govern themselves

                                                                                                           By Martina D. Dimitrova,
                                                    Sofia University “St. Kliment Ohridski”, Faculty of Law


Federalism is a form of government in which a constitution, created by the people, allocates governmental powers between the national government and state governments. Hence, a double security arises to the rights of people. States would protect individual liberty against federal obtrusions as well as constitutional limits on state power would confine state encroachments on the rights of people[1].  Federal courts play significant role in enforcing these restrictions. Despite the diversion of the doctrine of dual sovereignty for a period of approximately fifty years, it is asserted that federalism presents several benefits – it protects people from tyranny, it enhances representation and stimulates policy innovation[2]. Nevertheless, federalism also has a number of disadvantages.


Pursuant to the US federal system, the Constitution recognizes a concurrent sovereignty between two levels of government – national and state. State governments have prescribed areas of jurisdiction that are independent of the central authority to a certain extent[3].  As for the dual sovereignty to protect liberty, it is of great significance that the Court continues to confine the powers of the federal government as they are envisaged in the Constitution. Supreme Court and federal courts’ judgments on the constitutionality of legislation define the scope within which Congress can act. However, in Jones & Laughlin Steel Co., United States v. Darby, and Wickard v. Filburn the Court rejected the doctrine of dual federalism as narrowly defining Congress’ competences[4] for nearly fifty years. Notwithstanding, the Court reverted to the conception of the limited powers of the federal government[5].  The Court stated in the Gregory v. Ashcroft that “the powers delegated by the proposed Constitution to the federal government are few and defined. Those which are to remain in the State governments are numerous and indefinite”.  Furthermore, the Constitution does not allow Congress to commandeer the state governments to regulate or legislate. Thus, the diffusion of power safeguards liberty by excluding the unconstrained control of a single unit with unrestricted powers

Alexander Hamilton declared the merit of the federal system: “Power being almost always the rival of power, the general government will at all times stand ready to check the usurpations of the state government
s, and these will have the same disposition towards the general government”[8]. For the protection of liberty, Hamilton expected that could be achieved by political pressure established by people’s opposition. Unlike Hamilton, Madison envisioned another method which includes keeping federal power within its constitutional bounds with the intervention of the Court which could enforce significant restrictions.

In addition, this concurrent government can better content a heterogeneous society. Federalism expands the opportunity for people’s participation in democratic processes. Political and administrative units at local levels are able to include people more directly and comprehensively in decision-making and planning processes. The more levels of government, the greater the opportunity to vote and hold office. State and local governments elect thousands of office holders. Many of these offices are training grounds for future national leadership. A large amount of people hold political offices in cities, towns and other districts. It promotes and helps to manage a healthy democratic pluralism within a large country.

Government decentralization promotes policy innovation because it allows for experiments by local governments[9]. Local governments are often considered as “laboratories of democracy”, introducing new approaches and testing and evaluating novel solutions. Innovative programs and policies from welfare and educational reform to health and safety regulation have come first from state governments. The United States is a geographically large and diversified country. Differences in national cultures (due to the numerous immigrants in the US) bring different cultural and moral values to social, economic, and political issues. Governing such a nation as a democracy allows States to adopt various policies that match its citizens’ preferences. Accordingly, should state governments broaden the spectrum of individual rights beyond those provided by the federal government, the extent of individual liberty would be increased, which would correspond to the purposes in a democratic country.

Another positive feature of the federal system is that “it makes government more responsive by putting States in competition for a mobile citizenry”[10]. On this basis, decentralized government enhances democracy by providing governance which is in close proximity to the public needs and concerns.

On the basis of the foregoing considerations, Hamilton’s assertion in The Federalist that this system shall suppress “the attempts of the government to establish tyranny” is confirmed. Should the federal government exceed its powers, the resulting oppression would be very intense[11]. Local governments provide a political platform for the opposition parties when they lose national elections and hence, the latter can continue to confront and criticize the party in power at national level.

Although federal system provides individuals with a lot of benefits worth considering, it is not exempt from flaws. Some argue that the United States does not manage to compose a uniform policy, in lieu of that it has a great number of polices, which sometimes raises confusion and incertitude. Further, if the federal and state governments are to control each other, uncertainty may arise for people to define which of the two governments to hold accountable for the omission or incompetent performance of a given function[12].

As it was pointed out above, federalism gives freedom for experimentations of various political approaches and implementing new ideas and methods. However, any federal legislation preempting state laws restricts this freedom, rather than enhance it.

Further, it is asserted that the incomes and costs of government can be spread unevenly. In addition, differences in policies are reason for inequalities. For instance, companies that operate in more states must obey various laws as well as to comply with the relevant restrictions.

Additionally, it is argued that citizens’ participation in political activities is not as unequivocal as it is claimed. Most of the people who take part in political processes are from the middle and upper classes, which isolate a certain groups of people that do not get into either of these categories[13].

In conclusion, achieving a proper balance in the tension between the federal government and the state governments makes this system effective and ensures double security to people’s rights. Thus, liberty can flourish. Furthermore, if one of the governments – national or state - fails to act, the other can search for solutions for dealing with the vast amount of social problems that can emerge. Therefore, federalism secures community. One of the virtues federalism has is related to the fact that it protects individual rights[14]. It has various advantages as public participation in the political sphere, achieving economic efficiency through competition between economics, encouraging experimentation at local level in the field of governance and so forth. Different people have different needs, so they govern themselves differently. That is why a single centralized regulatory system would not be adequate and applicable to every state. Nevertheless, as the other political conceptions the federal system is not a stranger to some negative fluctuations most of which could hardly be escaped.


 

[1]Adam C. Pritchard,  Constitutional Federalism, Individual Liberty, and the Securities Litigation Uniform Standards Act of 1998, University of Michigan Law School, 2000, p. 441

[2] Robert A. Mikos, The Populist Safeguards Of Federalism, Ohio State Law Journal, 2007

[3] Edward L. Rubin, Malcolm Feeley; Federalism: Some Notes on a National Neurosis, 41 UCLA L. Rev. 903, 1994, p. 911

[4] Jones & Laughlin Steel Co.(301 U.S. 1 (1937); United States v. Darby (312 U.S. 100 (1941);  Wickard v. Filburn (317 U.S. 111 (1942); Erwin Chemerinski, The Assumptions of Federalism, 58 Stanford Law Review1763-1791 (2006), p. 1766

[5]  Gregory v. Ashcroft, 501 U.S. 452 (1991), para. 457, 458


[6] New York v. United States, 505 U.S. 144 (1992)

[7] Edward L. Rubin, Malcolm Feeley; Federalism: Some Notes on a National Neurosis, 41 UCLA L. Rev. 903, 1994, p. 928

[8] Alexander Hamilton, Jacob E. Cooke ed., The Federalist 28, 1961, at 178

[9] Koleman S. Strumpf, Does Government Decentralization Increase Policy Innovation?, Journal of Public Economic theory, p. 207

[10] Adam C. Pritchard, Constitutional Federalism, Individual Liberty, and the Securities Litigation Uniform Standards Act of 1998, University of Michigan Law School, 2000, p. 452


[11] A. Rapaczynski, From Sovereignty to Process: The Jurisprudence of Federalism after Garcia, 1985, The University of Chicago Press

[12] Adam C. Pritchard, Constitutional Federalism, Individual Liberty, and the Securities Litigation Uniform Standards Act of 1998, University of Michigan Law School, 2000, p. 451

[13] Edward L. Rubin, Malcolm Feeley; Federalism: Some Notes on a National Neurosis, 41 UCLA L. Rev. 903, 1994, p. 915

[14] William J. Brennan, Jr., State Constitutions and the Protection of Individual Rights, 90 Harv. L. Rev. 489 (1977)


0 Comments

Рубрика“Млади автори“

7/22/2014

0 Comments

 
Picture
Проданта по ЗОЗ на недвижимо имущество е деривативен способ за придобиване.

                                                                                                                  Автор: Яна Добрева

 

            С оглед на зачестилите случаи на противоречива съдебна практика, и по-специално като становище по Определение № 10990 от 28.05.2014 г. на СГС, Т.О. VI-8 състав по гр.д. №  5976/2014 г.,  както и на двусмислици в правната теория, настоящата статия има за цел да обоснове тезата, според която придобиването по Закона за особените залози (ЗОС) е производен (вторичен, деривативен) способ за придобиване на права. С оглед на целите на настоящото изложение, ще бъде направена съпоставка  между публичната продан по ГПК от една страна, и проданта по ЗОЗ от друга. За да бъде разбрана проблематиката в цялост и в духа на замисъла на законодателя, следва да се проследят същината на правните институти, техният практически замисъл и теоретична основа.

            Придобивните основания, които по своята същност са юридически факти се делят на първични (оригинерни) и производни (вторични, деривативни), като разграничителният критерий за това деление е дали „придобиването въз основа на тях зависи от притежанието на определено субективно право от друг правен субект.” (3)

Оригинерните основания са тези, при които е достатъчно осъществяването на определения юридически факт или фактически състав, без значение дали друго лице е притежавало определено субективно право или не. Затова и тук субективното право се придобива чисто от всякакви тежести, независимо дали преди това имуществото, предмет на субективното право е било обременено с тежести.

Деривативните способи за придобиване на субективни права, обратно, носят със себе си тежестта, която е имало имуществото, тъй като субективното право, което е било притежавано от един правен субект, преминава изцяло върху новия си носител или пък се извежда част от субективното право на първоначални му носител, за да премине в последващия със своите тежести.

Напоследък зачести практиката, при която ипотекирано имущество, собственост на търговско дружество и съответно част от търговското му предприятие, в последствие става предмет и на особен залог по реда на ЗОЗ. След неудовлетворяване на заложния кредитор, последният продава тази обособена част от търговското предприятие, а именно ипотекираното по-рано имущество. След извършване на проданта с основание чл. 37 във връзка с чл. 46, ал. 2 от ЗОЗ, купувачът на недвижимия имот, позовавайки се на порочната практика, че извършената продан била оригинерен придобивен способ, иска заличаване на вписани преди това ипотеки, както и вдигане на наложени от съдебен изпълнител възбрани върху цитираното имущество.

В горния смисъл е и Определение № 10990 от 28.05.2014 г. на СГС, Т.О. VI-8 състав по гр.д. №  5976/2014 г.. Производството в настоящия случай е образувано по жалба на купувач по чл. 37 във връзка с чл. 46, ал. 2 от ЗОЗ на ипотекиран преди специалния залог недвижим имот, като жалбоподателят е поискал заличаване на ипотеката върху придобития от него недвижим имот, аргументирайки се с тезата, че проданта по ЗОЗ е оригинерен придобивен способ. Заличаване на ипотеката е отказано от съдията по вписванията, с определение, което е и обжалвано.

Горецитираната жалба е уважена от СГС, като един от мотивите на съда е, че „проданта осъществена по реда на чл. 37 ЗОЗ по същността си е публична продан с принудителен характер и се доближава до публичната продан, уредена в гл. 43 ГПК. С извършването й, предвид нормата на чл. 175 ЗЗД /прилагана по аналогия при липсата на други изрични разпоредби/ се погасяват всички ипотеки върху имота.” Приложената аналогия от съда, по всяка вероятност се е ограничила с прилагане на първото изречение на чл. 175 от ЗЗД, тъй като според цитираната разпоредба, изр. второ гласи, че ипотеката може да се запази при публичната продан на имота, ако купувачът, по съгласие с ипотекарния кредитор, поеме обезпеченото задължение. В настоящия случай липсва съгласие на ипотекарния кредитор, както и поемане на обезпеченото задължение от купувача. Последният твърди, че понеже е придобил на оригинерно основание, то ипотеката следва да бъде заличена. Съдът, следвайки неясната си логика е изложил в мотивите по горецитираното определение още, че                 „продажбата на имот, извършена по реда на особеното изпълнение по ЗОЗ е оригинерен способ за придобиване на собствеността върху недвижим имот от купувача.” Ако приемем становището на съда за правилно, то следва да възприемем теза, според която при хипотеза на придобиване на имот по реда на ЗОЗ, то след нея следва да бъдат заличени наличните ипотеки, вдигнати наложените възбрани и като цяло имотът да се придобие чист от всякакви тежести. Едно такова становище създава правна възможност за злоупотреба с право, като след ипотекиране на недвижими имоти, част от търговско предприятие, собствениците на последните учредят привидни особени залози и след неудовлетворяването на заложните кредитори, освободят имотите си от тежести, като ги продадат по реда за продан по ЗОЗ.

Следва да се има предвиди също така за разликата между ипотека и възбрана.

Ипотеката по своята същност е вид обезпечение, което е привилегировано и не може да бъде игнорирано, както ясно сочи чл. 175, изр. 2 от ЗЗД, независимо от факта на проданта. Ипотекарният кредитор има право на предпочтително удовлетворение от цената и неговата ипотека не може да се заличи без неговото съгласие, ако вземането му не е удовлетворено. Ето защо не можем да прием становище, което възприема проданта по ЗОЗ като оригинерен способ за придобиване, който влече след себе си почистване от всякакви тежести, в това число и ипотека.

Що се отнася до възбраната, то последната се характеризира със своя обезпечителен характер, като целта й е да попречи на собственика на имуществото да се разпорежда с него, поради опасност от увреждане на кредиторовия интерес при настъпилите от закон предпоставки. При наличие на искане за вдигане на наложена възбрана върху имот, поради „оригинерния” харакер на придобиване по ЗОЗ, това искане следва да се остави без уважение. В същия смисъл е и Определение  № 407 от 20.09.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. 4933/2013 г.. Според цитираната практика „ Действието на възбраната е по широко от ипотеката, като тя осигурява както възможност кредитора да се удовлетвори от възбранения имот, така и ограничаване на последващи разпореждания, за да се обезпечи изпълнение и на други притезания освен парични. Затова нормата на чл. 175 ЗЗД, съгласно изричното й съдържание се отнася само за ипотеките но не се отнася за наложените възбрани. Те запазват действието си и след публичната продан.” Становището на съда от по-старата му практика следва да се приеме за правилно, тъй като по този начин се гарантира защита на кредиторовия интерес.

 

Изследвайки уредбата на публичната продан по реда на ГПК, към която ни препраща  Определение № 10990 от 28.05.2014 г. на СГС, Т.О. VI-8 състав по гр.д. №  5976/2014 г., не може да се съгласим със становището на съда, че тази продан била оригинерен способ за придобиване на собствеността. Действително чл. 482, ал. 2, който е приложен по аналогия предвижда, че купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника, но следва да се има предвид разпоредбата на чл. 496 от ГПК, според който от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Именно цитираното правило е доказателство за деривативния характер на придобиването. По друга линия, но до същия извод стига и ВКС в цитираното Определение № 407 от 20.09.2013 г.. Според него „макар продажбата на заложено имущество по силата на чл. 37, ал. 4 ЗОЗ да е оригинерен способ за придобиване правото на собственост, когато като отделен елемент от заложено търговско предприятие е продаден недвижим имот, това правоприемство е деривативен способ за придобиване и купувачът става собственик само ако търговското предприятие е било собственик. Продажбата на чужд недвижим имот по ЗОЗ не се стабилизира. Тъй като в този случай придобиването не е оригинерно, не може да се направи извод, че след продажбата се вдигат наложените възбрани.”.

Необходимо е да се внесе яснота по разглеждания проблем, поради зачестилите практики на противоречиво тълкуване и прилагане на закона, в следствие на което стабилитетът на оборота бива разклатен. Желателно е приемането на задължителна практика от ВКС, която да пресече възможностите за злоупотреба с право, като постанови решение, с което да стане ясно, че проданта на недвижимо имущество по ЗОЗ, както и тази по ГПК са деривативни придобивни способи. По този начин ще се внесе необходимата стабилност и яснота в оборота, които и правото е призвано да закриля.

 

Използвани материали:

1.      Определение № 10990 от 28.05.2014 г. на СГС, Т.О. VI-8 състав по гр.д. №  5976/2014 г;

2.      Определение  № 407 от 20.09.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. 4933/2013 г.;

3.      Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: Софи-Р, 2002;

0 Comments

Рубрика„Млади автори“

7/8/2014

0 Comments

 
Picture
  За превенцията в здравето, облечена в правото и „приложимостта” й на практика.

                                                                                                                         Автор: Яна Добрева
                                                                                         
 


Конституцията на Република България прогласява в чл. 52, ал. 1, че „гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при услови и  по ред, определени със закон.”, като в ал. 3 на същия член тържествено се допълва, че „държавата закриля здравето на гражданите”. В подчинение на конституционно закрепеното право на здраве на гражданите, правната уредба по въпроса е доразвита в Закон за здравето (обн. ДВ. бр.70 от 10 Август 2004г.) и в други закони, касаещи здравноосигурителното законодателство, както и в множество подзаконови нормативни актове. Здравето на гражданите, като основно право, чиято изключителна важност, е закрепена и в КРБ се нуждае от повишено внимание. За осигуряване на здравето на гражданите, важна предпоставка има превенцията на здравето. Под превенция на здравето (от латински: praeventio — изпреварвам, предупреждавам) следва да разбираме тези мерки, които са насочени към предпазване от създаване на условия, водещи до нарушения в здравето; дейности, изпреварващи поява на патология в здравето и насочени към запазване и съхраняване на доброто здравно състояние и предотвратяващи развитието на нарушено здраве. В отговор на необходимостта от превенция, Законът за здравето (чл. 29) задължава държавните органи и институции да планират, разработват и провеждат политика, насочена към опазване здравето на гражданите чрез осигуряване на здравословна жизнена среда, обучение за здравословен начин на живот и здравна профилактика. Тъй като превенцията включва в себе си и опазване на здравето, преди неговото нарушаване или недопускането на по-неблагоприятно развитие, щом вече има наличие на нарушение, Законът за здравето изисква „за опазване здравето и работоспособността на гражданите лечебните заведения системно да извършват профилактични прегледи и диспансеризация.”

Правото на достъп до профилактични прегледи и диспансеризация е в състава на по-широкото право на здравно осигуряване на гражданите, като последното е подробно уредено в Закона за здравното осигуряване и също така е производно на конституционно закрепеното право на здраве.

Конституционното право на здравно осигуряване се състои в правото на гражданите да бъдат включени в системата на здравно осигуряване, като последната е създадена от държавата, с присъщите й специални организационни и правни механизми и дейности.  Именно включването на гражданите като подлежащи на здравно осигуряване би следвало да им доведе и условията за превенция, предвидени в законите и подзаконовите нормативни актове, релевантни към настоящата проблематика.

Поради своята безспорна важност, здравното осигуряване е задължително за лицата, посочени в чл. 33 и сл. в Закона за здравното осигуряване, като то включва, и гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса.

Набирането на средства за дейностите, в това число и превенция на здравето, извършавни от Националната здравноосигурелна каса става чрез внасянето на задължителни вноски за здравно осигуряване, като редът и размерът за горното са определени в ЗЗО.

На практика под обхвата на задължително здравно осигуряване попадат всички български граждани, които не са граждани и на друга държава; българските граждани, които са граждани и на друга държава и постоянно живеят на територията на Република България и т.н.

Всички здравноосигурени лица следва да се ползват от закрилата, която им предоставят многобройните закони и подзаконови нормативни актове.

Проблемите, свързани с настоящата тематика засягат най-вече приложението на законите на практика и в настоящото изложение ще бъде посочен един от многобройните примери за това как права, облечени в действащи закони и доразвити в подзаконови нормативни актове, осъществяват своето битие само „на хартия”, без да имат реален „живот” в практиката.

Следва да проследим какво се случва, ако едно здравноосигурено лице, чиито здравноосигурителни права не са спрени, което внася (или друг задължен вместо него субект) изплаща редовно задължителните здравноосигурителни вноски в НЗОК, бива лишено от конституционно закрепеното му право на здраве, при все, че това право среща богата уредба в лицето на множество закони и подзаконови нормативни актове.

За да добием представа за обхвата на здравното осигуряване е необходимо изключително много време, прекарано в „ровене” из лабиринта на законодателството, уреждащо разглежданата материя и препращащите едни към други разпоредби, на които липсва ясна структура и е налице недотам ясна йерархична подредба. Отговорът на въпроса „Какво се включва в здравното осигуряване, което е задължително?” или чудейки се на какво имате право, след като сте здравноосигурени лица, то след дълго търсене ще попаднете на Наредба № 40 от 24 ноември 2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Разбира се, не бива да бъде пренебрегван фактът, че след създаването и влизането в сила на горепосочения подзаконов нормативен акт, са налице множество наредби за изменение на  Наредба № 40. И все пак, в член единствен. (Изм. - ДВ, бр. 97 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г.) в уреден Основният пакет медицинска помощ, който съдържа дейности, определени по вид и обхват съгласно приложения № 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11 и 12. Наредбата е „едва” над 230 страници, а приложенията, в които е описано какво Ви се следва от здравната каса са меко казано неясни.

            Така например ако едно здравноосигурено лице има желание да се изследва превантивно за полово предавани инфекциозни заболявания и СПИН, то ще попада в хипотезата на Наредба № 40 от 24 ноември 2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, където е посочено, че Основен пакет първична извънболнична медицинска помощ включва в III. Профилактика на заболявания, 1. За пациента и неговото семейство: 1.1.2. Превенция на полово предавани инфекциозни заболявания и СПИН. Горното е развито в същия подзаконов нормативен акт, Приложение № 2 към член единствен, II. Специализирани и високоспециализирани медицински дейности по специалности, ВИРУСОЛОГИЯ, Специализирани изследвания, 1. Серологично изследване за HIV 1/2 антитела.

            От горенаписаното следва, че всяко здравноосигурено лице има право да се изследва за вируса на СПИН за сметка на НЗОК, като правото на избор къде да проведе изследването е валидно за цялата територия на страната и не може да бъде ограничавано по географски и/или административни основания, стига съответното лечебно заведение или лаборатория да има сключен договор с НЗОК. – арг. от чл. 4 ЗЗО.

            За получаване на достъп до упражняване на цитираното право е необходимо предварително снабдяване с направление, което се издава от личния лекар на здравноосигуреното лице. Документът се представя в избраното от лицето лечебно заведение или лаборатория, които са длъжни да проведат назначеното изследване, като разходите за горното се покриват от НЗОК, съгласно договор между институцията, провеждаща изследването и НЗОК.

            На практика личният лекар издава направление за цитираното изследване само и единствено, ако има съмнение за наличието на СПИН в конкретния случай. Причината за ограниченият брой направления е от една страна в ниския бюджет, с който НЗОК разполага и от друга страна, във високия брой на пациенти, нуждаещи се от ползването на услугите, които здравното ни осигуряване предлага. Или иначе казано, средствата, постъпващи от здравноосигурителните вноски далеч не позволяват разходването им за превенция и възстановяване на здравето на всички правоимащи. В резултат на последното превенцията и желанието за профилактични изследвания могат да се реализират единствено с допълнително финансиране от лицата, които продължават да имат и задължение за внасяне на здравноосигурителни вноски.

            Превенцията на здравето е от изключителна значимост и не бива да бъде пренебрегвана, тъй като успешното й провеждане е гаранция и за намаляване необходимостта от активно лечение на нарушено здраве. Повишаване вниманието върху необходимостта от превенция в здравето и приложението й в практиката, би довело и до намаляване на разходите, които се налагат за активно лечение на патологиите в здравето. Ето защо е наложително преосмисляне по настоящата проблематика и изваждането на дадените права за профилактика и в реалността, необходимо е тяхното реално провеждане в практиката.

Използвани материали:

1.      Закон за здравето (изм. и доп. ДВ. бр.1 от 3 Януари 2014г.)

2.      Закон за здравното осигуряване (изм. и доп. ДВ. бр.54 от 1 Юли 2014г.)

3.      Конституция на Република България.

4.      Мръчков, В. Осигурително право. С.: Сиби, 2014.

5.      Наредба № 40 от 24 ноември 2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК.

           



0 Comments

Рубрика “Млади автори“

4/24/2014

0 Comments

 
Picture
Отговорносттa на държавата пред частни субекти в светлината на Правото на Европейскя съюз


                                                                                 

                                      

                                      
Автор Яна Добрева
                                                                                                                     СУ“Св.Климент Охридски“



           
Същността на принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени на частни лица
бива разкрит в решение на СЕС по делото Franchovich, което е емблематично в правната система на ЕС. Цитирайки чл.5 ДЕС, СЕС изяснява произхода на принципа за отговорност на държавата, който се състои в това, че „държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си по силата на общностното право.
Сред тях е и задължението да отстранят неправомерните последици от нарушение на общностното право
“, а „принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договора.“ [4]. Същността на принципа се състои именно в задължението за обезпечаване на частните лица, които са субекти на ПЕС, от държавата членка, която е длъжна също така „да организира цялостно подходящата институционална гаранционна система.“ [4]. Нещо повече, правата на частните лица са защитени и в случай, че държавата членка не е приела в определения срок мерките за прилагане, изискани от директива, тъй като държавата „не може да противопостави на частноправните субекти собственото си неизпълнение на задължения, предвидени в директивата.“ [4]. От горните изводи и от чл. 268 въ
в връзка с чл. 340 ДФЕС може да се направи заключението, че правото на защита на частните лица, в случай на вреди, за чиято отговорност е задължена държавата или ЕС, са с предимство и висока степен на защита, тъй като те биват защитавани и в случай на вреда от самите институции на ЕС: „Чрез дерогация от втората алинея, Европейската централна банка възстановява, в съответствие с основните принципи, общи за правото на държавите-членки, вредите, причинени от самата нея или от нейни служители при изпълнението на техните задължения.“  (чл.340 ДФЕС).                                                                                           Същността на принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени на частни лица не разкрива докрай детайлите на разглеждания въпрос, заради което е необходимо да бъдат очертани границите на принципа, които произтичат от условията за ангажиране на отговорността на държавите членки. СЕС още в делото Franchovich - т.40, изяснява условията, необходими кумулативно за прилагане на разглеждания принцип:

1.      Първото от тези условия е предписаният от директивата резултат да включва предоставянето на права на частноправните субекти.

2.      Второто условие е да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на директивата.       

3.      третото условие е съществуването на причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица.

Съдът на ЕС недвусмислено и ясно постановява, че „Тези условия са достатъчни, за да породят право на обезщетение в полза на частноправните субекти, което намира своето правно основание пряко в общностното право.“ [4]. С цел ограничаване на възможностите за заобикаляне на този принцип от държавите членки и пренебрегване необходимото ниво на защита на гражданите на ЕС, СЕС отбелязва, че „ изискванията за форма и условията по същество, предвидени в различните национални законодателства относно обезщетяването на вредите, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни съдебни производства и не следва да бъдат уредени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно получаването на обезщетение.“ [4].                                      Разсясняването на условията за ангажиране на отговорността биват разглеждани и в други дела на Съда на ЕС. Brasserie du Pêcheur, дело С-46/93, цитирайки многократно решението по делото Franchovich, разглежда още по-детайлно условията за прилагане на принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени на частни лица.                                             
От изключително значение за прилагането на разглеждания принцип е обхватът на отговорността, която държавата членка дължи на частните лица, които са били ощетени. Или иначе казано, в каква степен държавата членка е длъжна да обезщети засегнатите лица, при наличието на горепосочените условия. В делото Brasserie du Pêcheur, т.25, СЕС отбелязва, че „въпросът за наличието и обхвата на отговорността на дадена държава за вреди, произтичащи от неизпълнението на задълженията, за които тя носи отговорност по силата на общностното право, засягат тълкуването на Договора, което като такова попада в компетентността на Съда“ [3].                                                                                   
           От друга страна е засегнат и въпросът за обхвата на отговорността от гледна точка на това в кои случаи се прилага принципът, където СЕС постановява в т.32 от Brasserie du Pêcheur, че „   този принцип се прилага във всеки случай, когато държава членка наруши правото на Общността, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението.“[3]. Тази част от решението на СЕС е от изключително значение за частните лица, тъй като въз основа на гореизложеното, е недвусмислени подчертано, че обхватът на отговорността е разширен така, че частните лица да могат да търсят защита във всички случаи на вреди, за които държавата носи отговорност спрямо тях. Нещо повече, „задължението за обезщетяване на вредите, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушение на общностното право, не може да бъде поставено в зависимост от вътрешните правни норми за разпределение на компетентността между конституционните власти.“ [3]. СЕС поставя наднационална защита на частните лица за вреди, по отношение на които държавата членка носи отговорност спрямо тях.
Това разрешение на СЕС кореспондира и с основните принципи на ЕС, където правото на Съюза има примат над националното законодателство.                                                                                                                             Както бе отбелзано по-горе, в решението по делото Brasserie du Pêcheur, СЕС дава разширително тълкуване на вече посочените условия за ангажиране на отговорността. Така например „що се отнася до второто условие, решаващият критерий, за да се приеме, че дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено, е този на явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка.“ [3]. От значение е в преценката на комтентната юрисдикция да се има предвид „степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право.“. Недвусмислено според СЕС, явно несъществено е нарушението, когато то е продължило, независимо от постановено решение, което установява твърдяното неизпълнение на задължение; преюдициално запитване или по отношение на практика, която Съдът е усатновил трайно в конкретната област, от които е видно, че разглежданото поведение е явно нарушение.                                        По отношение на третото условие ( за установяване на причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица.) тежестта на установяване връзката пада върху националните юрисдикции. (Brasserie du Pêcheur, т.56). И в това решение, както и по делото Franchovich, СЕС отново подчертава, че „Горепосочените три условия са необходими и достатъчни, за да възникне в полза на частноправните субекти право за получаване на обезщетение за вреди, без това да изключва възможността да се ангажира отговорността на държавата при по-малко ограничителни условия въз основа на националното право.“ [3].                                           
Въпросът за принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени на частни лица бива разглеждан и в Köbler, дело С-224/01 и Traghetti del Mediterraneo, С-176/03. Разгледаните въпроси в тези дела засягат в голяма степен и доразвиват постановленията на СЕС по отношение на делото Franchovich и делото Brasserie du Pêcheur. Новото, което СЕС изрично подчертава е, че „правото на Общността се противопоставя на националното законодателство, което изключва по принцип отговорността на държавата-членка за вреди причинени на частни субекти при нарушение на правото на Общността от съд, чиито решения не подлежат на обжалване, с основанието, че въпросното нарушение е свързано с тълкуването на правните норми или с оценката на фактите и доказателствата, направени от този правораздавателен орган. Правото на Общността се противопоставя също така на национално законодателство, което ограничава ангажирането на тази отговорност единствено до случаите на умисъл и сериозни нарушения от страна на съда, ако това ограничение води до изключване на ангажираността на засегнатата държава-членка в други случаи, когато е извършено явно пренебрегване на прилаганото право“ [6, т. 46].                                                  
          Принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени на частни лица е от изключителна важност, независимо от това, че спада към т.нар. допълващи принципи на прилагане на правото на ЕС. Необходимо е познаване на практиката на СЕС, който ясно и точно разкрива смисъла на този принцип в разгледаните дела. Фактическият състава, т.е. елементите, които са кумулативно необходимо за пораждане на действие и в крайна сметка за получаване на обезщетение от държавата членка, носеща отговорност за причинените вреди на частни лица, беше изяснен по-горе. Необходимо е също така и познаването на националното право по разглеждания въпрос с оглед на неговата важност и честа приложимост.                                                                                                                                
         Редът за осъществяване на отговорността на държавата в рамките на разглеждания принцип е установен в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Конституцията на Република България също прогласява принципа за отговорност на държавата: „Чл. 7. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.“. ЗОДОВ е нормативно разгърнатата уредба на този принцип в рамките на Българската държава. Редът за предявяване на иск е уреден в чл.7 и следващите от ЗОДОВ. Искът за обезщетение се предявява пред съда по място на увреждането или по местожителство на увредения срещу държавните органи, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. (чл.7)                                 
         Особеност е прогласеното в чл.8 ЗОДОВ, а именно, че обезщетение за вреди, причинени при условията, уредени в закона, може да се търси по ЗОДОВ, а не по общия ред. Изключение от това правило е посочено в ал.2 на същия член: „ Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага.“                                          
Принципното положение, че държавата като суверен не може да бъде държан отговорен за своите постъпки и действия, а отговорността се носи от служебните лица, действащи от името на държавата и за нейна сметка, е закрепен в чл. 9: 
(1) Отговорността на виновните длъжностни лица спрямо държавата и общините за изплатените обезщетения по чл. 1, ал. 1 се осъществява при условията и по реда, предвидени в Кодекса на труда, Закона за държавния служител или в друг закон или указ.                                           
                                                                                                                                                                    
(2) Длъжностните лица по чл. 2, ал. 1, органите по приходите и Агенцията за държавна финансова инспекция отговарят пред държавата за изплатените от нея обезщетения на увредени граждани и юридически лица само когато действията или бездействията им са признати за престъпление по съдебен ред. Отговорността е в пълен размер
                                                                                                                                                     
Тъй като държавата е длъжна по силата на принципа за нейната отговорност за вреди, причинени на частни лица, но от друга страна не може да бъде държана отговорна като суверен, тя изпълнява първото си задължение и има право да търси отговорност от лицата, причинили вредите чрез регресивен иск срещу тях.

По отношение на въпроса за таксите и разноските по делото, отговор дават чл.9а и чл.10 от ЗОДОВ:

Чл. 9а. (Нов - ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г.) (1) За делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от Министерския съвет.

(2) Разноски по делата, както и разноски по изпълнението не се внасят предварително.

Чл. 10. (1) Делата по този закон пред съда се разглеждат със задължително участие на прокурор.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г.) Ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло.

(3) (Нова - ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г.) Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.

          Принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени на частни лица е изключително важен като част от системата на принципите на правото на ЕС. Съдът на ЕС многократно разглежда този въпрос, поставен в контекста на различни дела, където частните лица търсят правата си, произтичащи от този принцип. Практиката на Съда на Съюза дава задълбочен поглед над въпроса, разкривайки същността на принципа, условията за ангажиране на отговорността и още редица уточнения. Държавите, страни по договорите на ЕС са длъжни да прилагат този принцип, като за тяхното неизпълнение, те биват държани отговорни. И тъй като хипотезата на принципа за отговорност на държавата е често разглеждана, необходимо е познание както на източниците на правото на Съюза от една страна, така и на нормативната уредба по разглеждания въпрос в рамките на националние законодателства от друга.

Източници:

 

1.      Договор за Европейския Съюз     

2.      Договор за функционирането на Европейския съюз

3.      Brasserie du Pêcheur, дело С-46/93

4.      Franchovich, дело C-6 и 9/90

5.      Köbler, дело С-224/01

6.      Traghetti del Mediterraneo, С-176/03

7.      ЗОДОВ (България)

8.      Конституцията на Република България


0 Comments

Рубрика “Млади автори“

4/17/2014

0 Comments

 
Picture
Някои спорни въпроси по приложението на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД


                                                                                
                                                                                                                         Автор  Яна Добрева
                                                                                                                         СУ “ Св.Климент Охридски“





           Приложението на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е широко, поради честата приложимост в практиката на предварителния договор, визиран в чл. 19 ЗЗД. По своята същност предварителният договор е съглашение между две страни, с което същите се уговарят да сключат един „окончателен” договор, който по характера си обикновено е възмезден и двустранен, но към момента на сключване на предварителния договор страните още не са в готовност да изпълнят напълно насрещните си престации.

Предварителният договор е вид гаранция, че за в бъдеще между страните ще бъде сключен окончателен договор, в противен случай предварителният договор може да бъде обявен за окончателен от съда, въпреки волята на неизправната страна. Въз основа на предварителен договор изправната страна би могла да получи и обезщетение от непрестиралия поради неизпълнение на поето договорно задължение и причинени вреди в следствие на неизпълнението.

Изправната страна е въоръжена с иска по чл.19, ал. 3 от ЗЗД, като с предявяването му може да иска от съда да обяви предварителния договор за окончателен при настъпване на съответните уговорени условия, въпреки които неизправната страна бездейства и по този начин препятства сключването на окончателен договор.

Приложното поле на предварителния договор е както в гражданското право, така и в търговското право между равнопоставени субекти.

Интерес представлява въпросът за приложението на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД в отношенията между търговци, което е и предмет на настоящата статия. По-конкретно се търси отговор на въпроса дали е допустим иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, когато не е обективирано решение на едноличния собственик на капитала в ЕТД.

Съдебната практика по този въпрос е откровено противоречива и следва да бъде изследвана.

В определение № 430, С. 03.06.2011 г. на ВКС е поставен въпросът за допустимостта на иск по чл. 19 ал. 3 ЗЗД по предварителен договор, за който не е обективирано решение на едноличния собственик на капитала (чл.137 <-> чл.147 ТЗ). По съществото си това е един процесуалноправен въпрос, поставящ проблема за абстрактната възможност за предявяване на конститутивен иск за обявяване на предварителния договор за окончателен. При неговото разрешаване, видно от определението на ВКС, не е от основополагащо значение решението на едноличния собственик на капитала. Съдът недвусмислено приема, че иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД би могъл да бъде разгледан, като споменатото по-горе решение на едноличния собственик на капитала може да бъде дадено в последващ момент. Определението обаче не отговаря на материалноправния въпрос дали това решение е от основополагаща важност за обявяването на предварителния договор за окончателен, или по какъв начин се отразява то не на допустимостта на иска, а на неговата основателност. В тази насока практиката на ВКС е противоречива.                                                                                     

В решение №67,  С., 09.07.2012 г.
съдът приема, че липсата на решение на ОС на ЕООД не води до недействителност на предварителния договор. Тоест упоменатото решение не е елемент от фактическия състав на действителността на предварителния договор. Но за да бъде проведен успешно искът по чл. 19 ал. 3 ЗЗД това решение е задължителен елемент.       

                                                                                      

В разглежданото съдебно решение обещател по предварителния договор е еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, което означава, че единствен съдружник е собственикът на капитала. Разбира се, възможно е едноличното търговско дружество да бъде представлявано от управител, който да е лице различно от собственика на капитала. Дори при тази по-рядка хипотеза действие има ал. 2 на чл. 22 ТЗ, според която „Прокуристът няма право да отчуждава и да обременява с тежести недвижими имоти на търговеца освен ако е специално упълномощен”. Дори при нарушаване на тази разпоредба прокуристът ще отговаря във вътрешните си отношения с управителя, но „навън” сделката е действителна.

Логично е, когато едноличният собственик на капитала изпълнява функциите на Общо събрание в търговското дружество, да не изискваме от него решение по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ. Поради последното и липсата на решение не води до недействителност на сключения предварителен договор. Тази теза се подкрепя и в разглежданото съдебно решение. По-нататък ВКС застъпва становището, че „за да бъде обаче успешно проведен конститутивният иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, към момента на постановяване на решението за обявяване на предварителния договор за окончателен, за разпореждането с недвижимия имот следва да е налице надлежно решение на собственика на капитала, упражняващ правомощието на общо събрание„. Това е така, тъй като общото събрание, в лицето на едноличният собственик на капитала, трябва да даде необходимото съгласие чрез волеизявление, тъй като тези въпроси са от неговата изрична компетентност. Поради това ВКС приема, че „при едноличното ТД функциите на общото събрание се осъществяват от едноличния собственик на капитала, като последният сам решава всички въпроси от компетентността на ОС – чл.147, ал.2, вр. с чл.137, ал.1 ТЗ. За да са валидни решенията на едноличния собственик, те следва да бъдат обективирани в писмен протокол.”

В по-старата си практика (решение № 370, гр. София, 22.12.2011 г.) ВКС разкрива своята способност същностно вътрешно да си противоречи, категорично обявявайки, че за успешното провеждане на конститутивния иск не е небходимо решението на ОС на ЕООД: „Липсата на протокол не представлява пречка договорът да бъде обявен за окончателен по съдебен ред ,тъй като с подписването на предварителния договор от едноличния собственик е осъществено представителство и е изразено съгласие да бъде поето задължение за едноличното дружество.”

Видно от практиката на ВКС е, че не може да бъде даден еднозначен отговор на въпроса дали протоколът е част от същественото съдържание на договора или не. В зависимост от съдебния състав, който разглежда касационното дело, отговорът на поставения въпрос е различен.
В крайна сметка е важно да се отбележи, че дори при хипотеза, при която предварителният договор е сключен от управител, различен от едноличния собственик на капитала и между тях има несъгласие, това няма отношение към третите страни и предварителният договор би следвало да е действителен.                                    
           Позовавайки се на научната доктрина пък, в своя труд „Предварителния договор” Нейко Славов твърди, че последващото релевиране на липсата на решение на ОС на ЕООД   сериозно застрашава правната сигурност, доколкото то успешно би могло да бъде сравнено с аналогична ситуация при физически лица. Последващият отказ от сключен между физически лица предварителен договор е неоснователен и правно невъзможен. Правилата на елементарната правна логика налагат подобно третиране на въпроса и при предварителни договори, сключени от юридически лица. Липсата на изрично съгласие следва да се разглежда като въпрос, ситуиран във вътрешните отношения между органите на едно юридическо лице и не би било разумно да рефлектира във правоотношенията с трети лица.

Отговорът на поставения въпрос следва да се изясни в светлината на принципите на представителството, на търговското право, както и на някои нови положения в задължителната практика на ВКС.

          Преди всичко доброволното представителство представлява хипотеза, при която едно лице, наречено представител, в определени правоотношения действа от името на друго лице, наричано представляван. За правния мир в съответните правоотношения сякаш действа самото представлявано лице. Представителната власт като непритезателно право обаче е поставена в определени граници. При това положение в случаите, в които се извършват действия вън от обхвата на представителната власт е налице хипотезата на висяща недействителност на сделката. При нея сделката може да бъде ратифицирана, от което следва, че тя поначало не поражда действие за представлявания. Тоест в отношенията между частноправните субекти на плоскостта на гражданското право сключването на предварителен договор без представителна власт е недействително, което на свой ред обуславя и невъзможността за обявяването на такъв договор за окончателен, поради факта, че не може нищото да се превърне в нещо.

Това обстоятелство е предвидено с оглед факта, че сключването на определени сделки за нетърговците има инцидентен, в накои случаи съдбовен характер. Не би била оправдана липсата на такова правило, доклкото то би довело до сериозно ощетяване на имуществото на едно лице. Коренно различно е положението в търговското право. Търговците са лица, които по занятие извършват определени сделки с цел печалба. За разлика от физическото лице-нетърговец, субектът на търговското право извършва десетки, стотици подобни сделки, поради което те за търговеца нямат значението, което имат за нетърговеца. Търговският оборот е много по-динамичен и възприемането на правило, подобно на уреденото в чл. 42 ЗЗД би довело до икономически неприемливи резулати. Разбира се, налице са хипотези, в които изрично е предвидена недопустимост на съответните действия. Така съгласно чл. 22, ал. 2, изр. трето и чл. 26, ал. 2, изр. второ ТЗ предвиждат, че липсата на специално пълномощно води до възможността за противопоставяне. Но тези разпоредби представляват изключения и не бива да се тълкуват разширително.

          В материята на едноличното дружество, което по закон може да бъде ООД и АД, прави впечатление, че ограничени за разпореждането с недвижими вещи е предвидено в чл. 137,  ал. 1, т. 7. При АД аналогична разпоредба въобще липсва, поради което се счита, че вземането на такова решение е въпрос на оперативна преценка на управляващия орган, бил той УС или СД. В тази връзка поставеният въпрос с оглед ЕАД въобще не бива да поражда съмнение. Разпореждането с недвижим имот без решение на едноличния собственик на капитала е действително. Per argumentum a fortiori действителен е предварителният договор и няма пречка за уважаването на потестативното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

По отношение на ЕООД съмненията се разсеяха с приемането на ТР 3/2013 ОСГТК ВКС, според което „Сключването на предварителен договор не съставлява действие на придобиване или отчуждаване по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, но доколкото всяка от страните има право да иска обявяването му за окончателен, следва да се приеме, че липсата на решение на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, не опорочава предварителния договор и не е пречка за обявяването му за окончателен. Органният представител е изявил съгласието на ООД за поемане на задължението със сключване на предварителния договор. Решението на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е условие, без което договорът да не може да бъде обявен за окончателен, не е елемент от фактическия състав на сделката, който заедно с волеизявлението, да доведе до желаното правно действие. Нормата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ регулира управлението на дружеството, но не засяга правото на представляващия да изразява воля, липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т.7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица и несъответствия от вътрешно - организационен характер не съставляват липса на съгласие и имат правно значение само в отношенията между дружеството и управителя”.

С оглед на това обявяването на предварителния договор за прехвърляне на недвижим имот за окончателен, когато първият е сключен без решение на едноличния собственик на капитала е допустимо.



0 Comments

рубрика “ Млади автори“

4/9/2014

0 Comments

 
Picture
Защита на потребителите при несъответствие на потребителска стока/ услуга. Законова и търговска гаранция. Ред за упражняване правото на рекламация.


                                                                                                                 Автор Елица Попхлебарова
                                       СУ “Св.Климент Охридски“
                                     

                                     
Потребителите разполагат с разнообразни възможности за защита на правата си при несъответствие на закупена стока или заявена услуга. За да се реализира успешно потребителската защита по реда на ЗЗП при спор с търговец, е необходимо първо да се изясни същността на понятието "несъответствие на потребителската стока".

                       

Несъответствие на закупена стока с договора за продажба.

                                       

Законът за защита на потребителите дефинира понятието за съответствие на закупената от Вас стока със сключения договор за покупко-продажба чрез следните необходими изисквания:

             

Изискване                                                                                      

1 Притежава характеристиките ,определени от страните по договора
 
Пример
сключвате договор за покупко-продажба на пералня Кенди – продават Ви пералня Кенди, а не Хенди


2 Да е годна за обичайната употреба, за която служат потребителските стоки от същия вид

Пример
пералнята пере дрехи

3 Отговаря на описанието, дадено от продавача под формата на мостра или образец

Пример
пералнята работи, така както е демонстрирано в магазина

4 Е годна за специалната употреба, желана от потребителя, при условие че той е уведомил продавача за своето изискване при сключването на договора и то е прието от продавача

Пример
купувачът се нуждае от пералня с по-висока мощност, пригодена за голямо количество пране

5 Притежава обичайните качества и характеристики на стоките от същия вид, които потребителят може разумно да очаква, като се имат предвид естеството на потребителската стока и публичните изявления за конкретните й характеристики, направени от продавача, производителя или негов представител, които се съдържат в рекламата или в етикета на потребителската стока

Пример
пералнята съответства като характеристики (мощност, разход на енергия) на очакванията на потребителя (няма необосновано голям разход на енергия)  на  рекламата ( 1600 вата, А3)

                                         

 


  Несъответствието на една стока с договора за продажба възниква при противоречие с едно от гореизброените изисквания. Несъответствието на стоката е основание за предявяване на рекламация към търговеца, която е ефективен начин за защита правата на потребителя.

  Търговецът отговаря за всяко несъответствие на стоката с договореното, което съществува при нейната доставка, независимо дали е знаел за несъответствието. Необходимо е несъответствието да се е проявило в рамките на две години от сключването на договора.


Кога потребителят не може да се позове на несъответствието :


 

1.      Ако несъответствието е било известно на потребителя към момента на сключване на договора за продажба, като липсата на съответствие трябва да е упомената в договора. – купувате пералня с пукнатина на стъклото, като заявявате писмено, че този недостатък Ви е известен; не може да кажете само „знам, че има несъответствие”

2.      ако при монтажа или инсталирането на стоката, потребителят не е приложил правилно инструкцията за монтаж – при монтирането на  пералнята кабелите не са съединени правилно и пералнята се е повредила

3.      няма никакъв проблем със стоката, а потребителят си е променил мнението за дадената стока и желае да я върне обратно на търговеца без основателна причина – Кенди не ми харесват като марка, искам друга пералня

4.      вината за несъответствието (повредата) е на потребителя, поради неправилна експлоатация и неспазване на посочените указания  за употреба – не се е съобразил с изискването да изчака 5 мин. след приключване на прането и е отворил вратата със сила – повредена врата

5.      проблемът е в резултат на нормално износване и изхабяване – подметката на обувката се е изтъркала

6.      стоката е била годна за употреба толкова дълго, колкото би могло да се очаква от нея. – обувката се е скъсала след година и половина редовно носене

7.      несъответствието се дължи на материала, предоставен от потребителя

                                                                                                   

                                                                                                                                      

Предимство на 6 месечния срок при позоваване на несъответствието.

Ако стоката е проявила своя дефект в рамките на шест месеца от доставянето й, се счита, че несъответствието е съществувало при доставката. На практика, това означава, че не е необходимо да доказвате, че несъответствието е било  на лице при доставката, тъй като това се предполага.  – пералнята протича след четири месеца и потребителят се обръща към търговеца с искане за замяна или ремонт  - потребителят не трябва да доказва, че несъответствието (протичането) е съществувало при доставката, тъй като това се предполага по силата на закона

Друго е положението, ако са изтекли шест месеца от доставката на стоката. Тогава потребителят трябва да доказва, че несъответствието е било налице при доставката на стоката. – пералнята протича след осем месеца и потребителят се обръща към търговеца с искане за ремонт или замяна – търговецът оспорва наличието на несъответствие при доставката – потребителят трябва да докаже липсата на съответствие, примерно пералнята не отговаря на техническите изисквания

 

 

  Права на потребителя при законова рекламация. Действия на КЗП.

            Рекламация е искането, с което потребителят се обръща към търговеца при несъответствие на стоката. Потребителят има право на безплатна замяна или ремонт на несъответстващата стока.

Потребителят има право на рекламация за всяко несъответствие на стока или услуга с договореното, включително за стоки втора употреба, когато са открити несъответствия с договора за продажба:

·         след доставката

·         при първоначалния преглед

·         при съхранението

·         при монтажа

·         при изпитванията  

·         при експлоатацията.

Правото на рекламация на несъответстваща на договора за продажба стока или услуга произтича от закона, независимо дали търговецът или производителят е предоставил търговска гаранция, подписана от потребителя.

Потребителят сам избира начина за отстраняване на несъответствието на стоката. Той може да избира между ремонт на стоката и замяна с нова съответстваща на договора за продажба стока. Търговецът може да откаже да приведе стоката в съответствие с договора по начина, предложен от потребителя при следните условия:

  1. ако това е невъзможно – пералнята е безвъзвратно повредена и не подлежи на ремонт
  2. ако това му налага непропорционални разходи, които в сравнение с другия начин на обезщетение са неразумни, като те се преценяват с оглед на:
·         стойността на стоката, ако нямаше несъответствие – пералнята струва 450лв., ремонтът възлиза на 150лв, не би било разумно да се замени стоката с нова, ако е по-икономично тя да се ремонтира

·         значимостта на несъответствието – повредата е незначителна, не е разумно да се заменя цялата пералня

·         възможността потребителят да бъде обезщетен  по друг начин, без да му се създават значителни неудобства – пералнята да бъде ремонтирана от техник в дома на потребителя, вместо той да чака няколко седмици, за да получи нова

 

 

Законът предоставя възможността на продавача да откаже единия начин на обезщетение само в сравнение с другия възможен. Ако е налице само един единствен начин за премахване на несъответствието (замяна или ремонт), търговецът не може да заяви, че отказва, тъй като това му налага прекомерни разходи. 

 

Търговецът е длъжен да отстрани несъответствието в рамките на един месец от рекламацията.

 

Ако не изпълни задължението си, в полза на потребителя възниква правото да иска:

  • разваляне на договора и връщане на всичко получено по него – потребителят връща повредената пералня, а продавачът връща цената.
  • намаляване на цената
 Тези възможности безспорно са за потребителя. Те не могат да бъдат упражнение от КЗП вместо него. Той е този, комуто законодателят е дал правната възможност, с оглед на собствения си интерес, да избере начина, по който да бъде решен въпроса с установеното несъответствие на продадената стока. Това право потребителят може да упражни само при едновременното наличие на две предпоставки - несъответствие на стоката с договора за продажба и неудовлетвореност от решаването на рекламацията.

Ако търговецът продължава да отказва, потребителят има правото да се обърне към КЗП с жалба за установяване на нарушението и съдействие за осъществяване на правата му. КЗП извършва проверка на жалбата и ако тя отговаря на законовите изисквания, разглежда въпроса.

Ако случаят е изяснен откъм фактическата му страна (т.е не се спори), КЗП издава задължителни предписания на търговеца. Необходимо е безспорно да се установи от контролните органи към Комисията за защита на потребителите, че има несъответствие на стоката и неудовлетворена рекламация. При неизпълнение на задължителните предписания и установено нарушение на търговеца се налага санкция.

Пералнята е закупена на 15.08.2010г. На 20.12.2010г. тя се поврежда. Потребителят се обръща към търговеца с искане за ремонт. Рекламацията му е вписана в регистъра на рекламациите на търговеца (този факт има значение за доказването и това е задължение на търговеца) . Пералнята е поправена, но несъответствието пак се появява след два дни. Потребителят отново се обръща към търговеца, който вписва в регистъра на рекламациите, че несъответствие не съществува. Неудовлетворен от рекламацията, потребителят иска да развали договора, като му се възстанови цената, а той върне пералнята. Търговецът не се съобразява с искането му.

В този случай нямаме спор относно съществуването на несъответствието, нито за основателността на рекламацията. Въпреки че признава наличието му и е предприел мерки по отстраняването му, в крайна сметка търговецът не е успял да удовлетвори искането на потребителя. КЗП установява нарушението и издава задължителни предписания на търговеца, за да отстрани нарушението и да изпълни задълженията си. Функцията на наложената санкция при неизпълнение на задължителните предписания е да принуди търговеца да изпълни задълженията си.

                                                                                                                    

КЗП не може да наложи санкция на търговеца по повод спора относно несъответствието. В тези ситуации потребителят може да се обърне към комисията с искане за разрешаване на спора чрез помирителна комисия, която се стреми към постигането на споразумение между страните. Производството е безплатно, доброволно и не е задължителна предпоставка за търсене на правата по съдебен ред. Въпреки това, споразумението не е обвързващо и ако някоя от страните не изпълни задълженията си по него, другата може да защити правата си като заведе иск по съдебен ред.

Пералнята е закупена на 15.08.2010г. На 20.12.2010г. тя се поврежда. Потребителят се обръща към търговеца с искане за ремонт. Потребителят твърди, че повредата се дължи на несъответствие на стоката с рекламираното от търговеца качество и се позовава на шестмесечната законова презумпция. Търговецът възразява, че дефектът се дължи на неправилна употреба и отказва да удовлетвори рекламацията.

 

В този случай имаме спор между двете страни по договора за продажба относно причината за несъответствието. КЗП не може да се намеси като орган, който да разреши спора и да отсъди коя от двете страни е права. Това е функция на съда. Намесата на КЗП може да се изрази в извършване на проверка на търговеца, за да се изясни дали са спазени законовите изисквания ( наличието на договор; условията по гаранцията; вписване на рекламацията в регистър)

 

Особености при удовлетворяване на рекламацията

 

При предявяване на рекламация за несъответстваща стока на търговеца, потребителят има възможност да избира между :

  1. замяна
  2. ремонт
Когато се заменя несъответстваща стока с друга съответстваща на договора за продажба или когато същата стока се ремонтира, това трябва да стане безплатно за потребителя. Той не дължи разноски за експедирането на стоката, материалите и труда вложени в ремонта, като избраният начин за отстраняване на несъответствието не трябва да му създава значителни неудобства.

 

Замяната на несъответстваща стока се състои в цялостното действие, вследствие на което несъответстващата стока трябва действително да бъде „заменена“, при което на продавача се възлага задължението да направи всичко необходимо за постигането на този резултат, а именно:

  • продавачът е задължен при замяна на дадена несъответстваща стока да поеме разходите за отстраняването на стоката от мястото, където я е инсталирал потребителят в съответствие с нейното естество и предназначение преди появата на дефекта
  • той е длъжен да поеме разходите за инсталирането на заместващата стока
Тези задължения тежат върху продавача, независимо дали в договора е било уговорено доставката и инсталацията/ монтажа на стоката да бъдат осъществени от потребителя.

Следователно, когато несъответстваща потребителска стока, която преди появата на дефекта е била инсталирана съобразно инструкцията от потребителя, е приведена в съответствие с договора посредством замяна, продавачът е длъжен:

·         или сам да я отстрани от мястото, където е била инсталирана, като на нейно място инсталира заместващата стока,

·         или да поеме необходимите разходи, които са свързани с това отстраняване и с инсталирането на заместващата стока.

·         Това задължение на продавача съществува независимо дали той се е задължил по силата на договора за продажба да инсталира първоначално закупената потребителска стока.

Може ли продавачът да откаже да поеме разходите за замяна поради тяхната прекомерност ?

 

Правото на потребителя да иска да бъде обезщетен за разходите по деинсталирането на дефектната стока и инсталирането на съответстващата може да бъде ограничено. Ако замяната на дефектната стока е единственият възможен начин на обезщетяване  и това предполага осъществяването на непропорционални разходи от търговеца се допуска ограничаване на обезщетението при необходимост до сума, пропорционална на стойността, която стоката би имала, ако беше изправна и пропорционална на значимостта на недостатъка.

Ако замяната на пералнята изисква 550лв. разноски по транспортирането и монтирането й, а нейната цена без несъответствие е 450лв., търговецът може да се позове на непропорционалност между обезщетението и цената. Ако съдът уважи искането му, може да намали размера на исканото обезщетение.

 

В ситуацията, при която се намалява размерът на обезщетението, на потребителят следва да се предостави възможност да иска разваляне на договора или намаляване на цената вместо замяна на несъответстващата стока.

 

Кога избрания начин за рекламация създава значителни неудобства на потребителя ?

Обстоятелството, че несъответстващата стока не е отстранена и заместващата стока не е инсталирана от продавача, може да представлява значително неудобство за потребителя, особено в случаи, при които, за да бъде използвана в съответствие с нейното обикновено предназначение, заместващата стока трябва първо да се инсталира, което изисква предварителното отстраняване на несъответстващата стока.

Не може да се инсталира нова пералня, докато не се премахне старата. Потребителят не може да използва пералнята преди инсталацията, като междувременно няма как да си пере дрехите и със старата пералня.

 

Ремонт на несъответстващата стока или поправка е привеждането й в съответствие с договора за продажбата й, когато има несъответствие между тях.

Потребителят не е длъжен да занесе стоката в сервиз за ремонт. Това е задължение на търговеца, приел рекламацията.

 

 

Правила при подаването на рекламацията

 

  1. Рекламацията се предявява в двугодишен срок от доставянето на стоката и не по-късно от 2 месеца от откриване на несъответствието
  2. Рекламацията се предявява пред търговеца или пред негов представител
  3. Тя може да бъде подадена устно или писмено
  4. Рекламацията може да бъде подадена на мястото, където е закупена стоката, на адреса на управление на търговеца или в друго, посочено от него място, като изборът принадлежи на потребителя.
  5. Рекламацията трябва да бъде вписана от търговеца в Регистър на рекламациите
  6. Срокът за предявяване рекламация на услуги е 14 дни от откриването на несъответствието, като в този случай потребителят може да избира между:
·         това услугата да бъде извършена съгласно уговореното

·         намаляване на цената на услугата

·         възстановяване на платената сума

  1. Рекламацията трябва да бъде подадена в рамките на работното време на търговския обект
Съдържание на рекламацията

 

1.      Описание на стоката, която е проявила несъответствие

2.      В какво точно се състои несъответствието

3.      Какви са исканията на потребителя

4.      Всякакви документи, доказващи осъществената покупка на стоката, наличието на недостатък или размера на исканата рекламация ( при искане за отбив от цената на услуга например)

 

Пример за рекламация :

До Кенди Електроникс, ЕООД

Адрес:

дата: 25.02.2014г.

София

 

Рекламация

 

на пералня Хенди, модел SM3, закупена на 15.08.2013г.  

 

Уважаеми Г-н/Г-жо,

 

на 15.08.2013г. закупих пералня Хенди, модел SM3 от магазина на Хенди, намиращ се на адрес: Цариградско шосе 120. При сключването на договора за продажба ми бе предоставена търговска гаранция в  рамките на две години от датата на продажбата. В нея търговецът се задължава да отстрани всеки проявил се недостатък, съществуващ при продажбата, в посочения срок.

На 15.01.2014г. пералнята протече и се повреди, поради което оттогава е неизползваема. След консултация със специалист-техник установих, че възникналата повреда се дължи на дефект в окачането на барабана на пералнята, който безспорно е съществувал към момента на продажбата.

 

Във връзка с проявилото се несъответствие с уговореното в договора за продажба качество на пералня  Хенди, модел SM3, настоявам последната да  бъде заменена или ремонтирана.

Прилагам:

·         фактура за покупката на пералня Хенди, модел SM3 от 15.08.2013г.

·          протокол от експерт-техник за установения дефект на барабана

 

  С уважение,

Иван Георгиев, адрес:; телефон:



Действия на търговеца при предявяването на рекламацията


Търговецът няма право да откаже приемането на рекламация, която е подадена в рамките на предвидения в търговската гаранция срок. Ако този срок е изтекъл, потребителят отново може да рекламира стоката, като се позове на двугодишния срок, предвиден в закона.

Търговецът няма право да отхвърли рекламация, предявена в работното време на търговския обект, както и ако е подадена на посоченото от него място или на адреса му на управление.

 

Търговецът е длъжен :

 

  1. Да впише рекламацията в Регистър на рекламациите, като даде на потребителя съответния входящ номер
  2. Да запази съществуващите по търговската гаранция условия за потребителя и след удовлетворена рекламация – ако пералнята е била заменена условията по търговската гаранция, които са важали за старата повредена пералня ще важат и за новата 
  3. Ако удовлетвори рекламацията, да издаде акт за удовлетворяване на рекламацията, като предостави копие от него на потребителя
  4. Да отрази извършените ремонти в гаранционната карта и да прибави срока на ремонта към гаранционния срок.
 


Особености на търговската гаранция

 

Търговска гаранция е всяко задължение, поето от продавача или производителя към потребителя, да :

  • възстанови цената, заплатена за потребителската стока,
  • да замени или
  • поправи стоката или
  • да положи други грижи за нея,
без това да е свързано с разходи за потребителя, когато потребителската стока не отговаря на условията, обявени в заявлението за предоставяне на търговска гаранция или в рекламата, свързана с него.

 Търговската гаранция обвързва този, който я предоставя, съобразно условията, посочени в заявлението за предоставяне на търговска гаранция и в рекламата за нея.

Търговската гаранция представлява допълнение към законовата, като търговецът сам избира дали да предостави търговска гаранция или не.

Законът поставя задължителни изисквания относно формата и съдържанието на търговската гаранция. На първо място, тя трябва да бъде сключена в писмена форма. След това тя трябва да съдържа ясна, четлива и разбираема информация на български език. Неизменна част от съдържанието на търговската гаранция са следните клаузи:

1. правата на потребителите, произтичащи от законовата гаранция, като трябва ясно да е посочено, че търговската гаранция не оказва влияние върху правата на потребителите, произтичащи от законовата гаранция, и по-точно, че независимо от търговската гаранция продавачът отговаря за липсата на съответствие на потребителската стока с договора за продажба съгласно законовата гаранция; -  независимо от условията по тази търговска гаранция, потребителят разполага с всички права по ЗЗП

2. съдържанието и обхвата на търговската гаранция; - търговецът се задължава да ремонтира или замени пералня Хенди, при проявени дефекти в срок от 2 години

3. съществените елементи, необходими за нейното прилагане:

·         начините за предявяване на рекламации; - рекламацията се предявява писмено във всеки от  търговските обекти на търговска верига „Хенди”

·          срок на търговската гаранция; - срокът на търговската гаранция е 2 год. от датата на подписване

·          териториален обхват на търговската гаранция; - търговската гаранция има действие на територията на Република България

·         име и адрес на лицето, предоставящо търговската гаранция, - Хенди Електроникс ЕООД

·          име и адрес на лицето, пред което може да бъде предявена търговската гаранция, когато това лице е различно от лицето, предоставящо търговската гаранция.

Ако търговската гаранция не отговаря на някое от посочените изисквания, това не я прави нищожна. Потребителят отново може да се позове на нея.

Условията, предвидени в търговската гаранция могат да предвиждат по-дълъг или кратък срок, в който закупените стоки да бъдат рекламирани.

  • Ако срокът по търговската гаранция е по-дълъг от 2 год. (т.е срока на законовата гаранция) потребителят може да рекламира стоката в рамките на по-дългия срок. – търговската гаранция на пералнята е 3 год., тя се поврежда след две години и половина и потребителят има право да подаде рекламация по силата на търговската гаранция, позовавайки се на 3год. срок, предвиден в нея
  • Ако срокът по търговската гаранция е по кратък от 2 год., потребителят отново разполага с възможност да рекламира несъответстващата стока и след изтичане на срока, но като се позове на законовата гаранция. – търговската гаранция на пералнята е една година и половина и тя се поврежда след 20 месеца. Потребителят отново може да рекламира стоката, като се позове на законовата гаранция, която е 2 години.
 

Възможно е в търговската гаранция търговецът да включи условия, които потребителят трябва да спази, за да бъде удовлетворена рекламацията. В този случай, ако потребителят не е спазил условията, той отново може да се позове на законовата гаранция. – Търговецът е заявил, че ще уважи рекламация на пералнята, само ако през три месеца са били  извършвани прегледи, потребителят не е изпълнил това изискване, затова не може да се позове на търговската гаранция, но в негова полза е останала възможността да иска ремонт или замяна на несъответстващата стока по реда на ЗЗП. 


0 Comments

рубрика “Млади  автори“

4/2/2014

0 Comments

 
Picture
 Има ли недържавни източници на правото?

                                  автор Николай Павлевчев
                                  СУ„Св.Климент Охридски“


В общотеоретичен аспект източникът на правото се схваща като акт, съдържащ правила за поведение, които уреждат поведението на правните субекти, които са гарантирани от принудителната сила на държавата.Отрасловоправните науки се занимават с конкретните източници на техния предмет. Така науката за общата част на  гражданското право дефинира източникът на гражданското право като юридически факт, с чието проявление се свързва поставянето в действие, изменението, отмяната, суспендирането и тълкуването на гражданскоправните норми[1]. Източниците на трудовото право се определят като актове на държавни и недържавни органи, които съдържат правила за поведение в трудовите правни отношения и които актове са приети по установена от държавата процедура, като държавата гарантира спазването им. Демократичното развитие на обществото и характерната специфика на определени обществени отношения са основанието за пробив в държавния нормативен монопол и възприемането на идеята за недържавни източници на правото според учените в сферата на трудовото право[2]. В трудовоправната теория съществуват различни критерии за категоризация на източниците. От тази гледна точка е удачно да се направи кратка характеристика на недържавните източници от гледна точка на част от тези критерии:

           Източниците на трудовото право представляват актове на компетентни органи. Недържавните източници се създават от органи, които не са част от системата на държавния апарат. Такива са например работодателят, общото събрание на работниците и служителите и т.н

           На първо място трябва да се посочи овластеният с нормотворческа функция орган. В едни случаи това е работодателят (при приемането на вътрешен правилник за реда в предприятието по чл. 181 КТ). В други случаи това е общото събрание на работниците и служителите-например по чл. 293, ал. 1 КТ начинът на използването на средствата за социално-битовото и културното обслужване се определя с негово решение. Възможни са и хипотези, при които самият източник представлява нормативно съглашение. Когато то се сключва на ниво предприятие, страни по него са работодателят и синдикална организация.

           На второ място кръгът от отношения, който се регулира е точно определен. Той включва три групи случаи. Преди всичко приемането им е допустимо, когато за съответните въпроси липсва уредба в законодателството-например неуредени хипотези за получаване на допълнителни трудови възнаграждения. Възможно е да съществува уредба, но тя да не е изградена от императивни правни норми. Така например чрез колективен трудов договор за преподавателите в съответния университет може да се уговори по-високо възнаграждение за притежавана от тях научна степен „доктор на науките”/арг. от чл. 50, ал. 2 КТ/. Накрая законодателството в конкретни случаи препраща към съответния вътрешен акт-например чл. 107н, ал. 5 КТ.

          На следващо място приложимостта на вътрешните актове в предприятието е ограничена. Логично е те да имат действие в рамките на самото предприятие, схващано като предприятие, учреждение, организация, кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд (арг. от пар. 1, т. 2 ДР КТ). Такова е положението както с актовете на работодателя, така и с актовете на общото събрание на работниците и служителите, както и с колективния трудов договор на ниво предприятие. Немислимо би било положението нормите, определени в дадените примери да намират приложение по отношение на друго предприятие.

          Разпоредбите на тези актове могат да бъдат нормативни или облигационни. При първите са налице общи и абстрактни правила за поведение, които засягат определяем, но неопределен кръг от адресати, които следва да се изпълняват многократно. Типичен пример тук е правилникът за вътрешния ред в предприятието. При облигационните разпоредби възникват конкретни задължения, които се погасяват с еднократното им изпълнение-например поетото в колективен трудов договор задължение за подобряване на материалната база в част от сградата на предприятието.

          Така в крайна сметка за вътрешните актове в предприятието може да приеме, че представляват нормативни съглашения (на ниво предприятие, които съдържат и облигационни разпоредби) или други актове, които съдържат нормативни разпоредби, уреждащи трудовите правоотношения, които се приемат от работодателя или друг орган на предприятието, уреждат конкретни, определени в закона въпроси и имат ограничено действие - в самото предприятие.

Важна тяхна характеристика е държавната санкция. Своята нормативна сила те черпят именно от нея.

         Отделните видове вътрешни актове могат да се обособят на две основни групи в зависимост от източника на нормотворческата воля.

         Типичен пример за вътрешен акт в предприятието, който представлява нормативно съглашение е колективният трудов договор на ниво предприятие. Нормативната уредба на този вид колективен трудов договор е в чл 51а КТ. Сключва се между работодателя и синдикална организация, като проектът се представя от синдикалната организация. Характеристика му не се отличава от казаното по-горе. Това, което трябва да се допълни е, че неговият предмет са трудовите и осигурителните отношения, урежда неуредени от императивни правни норми въпроси и създава по-благоприятна уредба на трудовите правоотношения от установената в закона-аргумент от чл. 50 КТ.

          На второ място трябва да се посочат актовете на работодателя като вътрешни актове в предприятието. Те се приемат по различни въпроси. Примери са правилникът за вътрешния трудов ред по чл. 181 КТ; правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд по чл. 277 КТ. При приемането на вътрешен акт работодателят трябва да поиска мнението на съответната синдикална организация в предприятието съгласно чл. 37 КТ. В крайна сметка създаването на тези актове от работодателя е част от неговата нормативна власт, която е част от работодателската власт.

          Накрая характерен акт са решенията на общото събрание на работниците и служителите. То приема решения във връзка с ползването на социалните фондове и формите на социално обслужване от пенсионери, работили при работодателя по чл. 299, ал. 3 и чл. 300 КТ. Така е и в гореспоменатия случай по чл 293 КТ. Решения се приемат и по проектите за колективен трудов договор по 51а, ал. 3.

          Така трудовоправната теория стига до дръзкия извод, че посочените актове имат нормативен характер. Това тя аргументира с факта, че тези актове съдържат правни норми. Тези правни норми се прилагали спрямо неограничен кръг субекти, многократно на определена територия. Поради това те са нормативни актове. Колективният трудов договор пък е нормативно съглашение.

          Трябва да се посочи, че това определение противоречи на чл. 1а от Закона за нормтивните актове. Нормативен акт съгласно тази разпоредба може да създава само компетентен държавен орган. А държавният орган е образувание, което е натоварвено от държавата с осъществяване на определени публични функции. Безсъмнено работодателят не е такъв орган, дори когато той представлява държавен орган. Когато въпросните актове се издават от министър в качеството му на ръководител на работодателя-министерството те не се издават в това му качество. На следващо място нормативни актове могат да се издават само от органи, предвидени в Конституцията или в закон. Компетентността не може да се прехвърля. Относно въпросната държавна санкция, която придава нормативен характер на тези актове може да се каже, че й се придава пресилена теоретична характеристика. Ако възприемем казаното в трудовоправната теория, бихме стигнали до абсурдния извод, че един граждански договор по смисъла на чл. 8 от Закона за задълженията и догворите е нормативен акт. Държавата с него е овластила субектите да регулират отношенията помежду си. Впрочем последният съвсем сериозно може да заприлича по хипотеза на въпросните актове в предприятието. Нпаример един многостранен договор за  учредяване на гражданско дружество по чл. 356 ЗЗД се отнася до по-широк кръг от субекти-участници в дружеството могат да са n- на брой правни субекти. Той съдържа разпоредби, които се прилагат толкова пъти колкото се проявят в действителността съответните факти-напр. разпределението на печалбата се регулира от договора и се случва толкова пъти, колкото има какво да се разпределя. Това е един абсурден извод.

           Още по-голяма прилика има с индивидуалните и общите административни актове, които се различават от нормативните административни актове. Съгласно чл. 65 от Адмионистративнопроцесуалния кодекс общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове. А пък индивидуален административен акт може да има персонално действие спрямо повече от едно лице. Но добре известно е от административноправната теория, че административният акт поначало представялва акт по прилагане на нормативен акт, а не нормативен акт.

           Накрая абсурдно звучи и идеята за наличие на нормативни съглашения. Преди всичко самото съчетание на термините има оксиморонен характер. Нормативно е атрибутивно прилагателно, което изразява факта, че понятието, до което се отнася съдържа норми, а последните представляват общи абстрактни правила за поведение, които регулират обществените отношения посредством възлагане на задължения и предоставяне на права, което се гарантира от принудителната сила на държавата. А съглашението представлява договор. Поначало последният е предназначен да регулира конкретни отношения чрез конкретни правила и не може да съдържа абстрактни разпоредби. Не може едно съглашение да е нормативно.

           С оглед на горното считам, че теорията за недържавни източници е твърде дръзка и се нуждае от преосмисляне, което макар и да не отрече тяхното съществуване да доведе до усъвършенстване на използвания понятиен апарат, с оглед хармонизирането му с правилата на логическата последователност.

                       


[1] Павлова, М. Гражданско право-обща част, С. Софи-Р, 2002 г.

[2] Макар последната да се оспорва от някои автори- Русчев, И. Нормативните актове-източник на частното право. С., Албатрос, 2008, 123-126.


0 Comments

рубрика “Млади автори“

3/20/2014

0 Comments

 
Picture
Договор за строителство на имот, сключен при неучредено право на строеж

                            
                                     

                                             Автор   Николай Павлевчев
                                             СУ„Св.Климент Охридски“

                                                                                                              


1.     Уводни думи

Договорът за строителство на имот по същество представлява договор за изработка, чиято правна уредба се съдържа в чл. 258 и следващите от Закона за задълженията и договорите. Договорът за изработка представлява двустранен, възмезден, комутативен, неформален, консенсуален договор. Характерно за този договор е, че изпълнителят дължи определен резултат-фактическа промяна в действителността съгласно легитимния интерес на кредитора. По това този договор се различава от трудовия договор, при който задължението на работника или служителя по трудовото правоотношение е престирането на работна сила, без последната да е непременно обвързана от конкретен резултат[1]. По-нататък е необходимо да се отбележи, че изпълнителят по договора за изработка действа на свой риск и по правило със свои средства, съгласно систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 258, 259, 263 ЗЗД. От цялостната уредба на договора за изработка се стига до извод, че изпълнителят е страната, която създава и използва условията за изпълнението на поръчката на другата страна.

В тази връзка, когато се извършва строителство върху недвижим имот, изпълнителят следва да осигури условията за неговото осъществявяане, които са свързани с осигуряване на сключването на договор за суперфиция, както и необходимите по Закона за устройство на територията официални документи, свързани с построяването на законен строеж. По отношение на това в съдебната практика се поставя въпроса за действителността на договор за строителство на индивидуално определен имот, при който изпълнителят не е суперфицияр на базата на предварително сключен договор за учредяване на право на строеж, в случаите, в които не строи на собствена земя.

2.     Теории

На поставения въпрос могат да се дадат два отговора.

Според едното виждане договорът за строителство на определени индивидуални обекти и на части от общите части на сградата има предмет дори ако възложителят не е имал учредено право на строеж върху възложените обекти.[2]

Според другото виждане такъв договор следва да се обяви за нищожен поради липса на предмет на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

3.     Аргументация

За изясняване на поставения въпрос е необходимо на първо място правно-техническо тълкуване на разпоредбата, установявяаша нищожност на договора.

Разпоредбата на чл. 26 от ЗЗД установява основанията за нищожност на договора. Тя съдържа в себе си  правни норми, определящи деветте основания за търсенето на нищожност на договора. Тези правни норми са от императивен характер. По аргумент от противното, основанията за нищожност  кореспондират на определени изисквания към конкретната гражданскоправна сделка – например основанието “липса на форма” за прогласяване нищожността на договора е функция на правната норма, изискваща отделните норми да се сключват в предвидената от закона или волята на страните форма. От своя страна тези изисквания са предвидени с оглед защита на гражданския оборот. Именно затова законодателят е счел за необходимо да запрети възможността за отклоняване от тях. В този смисъл нормите, които могат да бъдат изведени от разпоредбата на чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД са императивни, задължаващи, общи ( като приложими към род, а не към конкретен вид обществени отношения; като приложими спрямо всички, а не спрямо отделна категория субекти; като приложими на територията на цялата страна, а не на отделна нейна част), материалноправни, самостоятелни, абсолютно определени.

Предмет на оспорване правотата на горното твърдение би била тезата, че нормите не са зaдължаващи, а забраняващи. Смятам, че трябва да се приеме, че тези норми са задължаващи, защото както уточних, те представляват функция на определени в закона изисквания към сделката. Изискванията от своя страна мотивират гражданскоправния субект да ги спазва под страх от недействителност, тоест задължават го да ги спази, ако желае сделката да породи правно действие. Наистина недействителността може да се смята и за санкционна последица, следствие от забрана за неспазване на определени изисквания. По същество обаче забраната за неспазване на изискване е задължение за спазване на изискване.

В разпоредбата на чл. 26 е налице и една презумпция – основанието  се предполага до доказване на противното. Нейното значение се проявява в разместването на onus probandi. С други думи тази норма е единствената процесуалноправна норма в разпоредбата.

Правната норма, която е относима към поставения въпрос и може да бъде извлечена е  следната:

1)           Не пораждат изначално правни последици сделките, които имат невъзможен предмет

Поради това е необходимо да се изясни понятието предмет и да се определи предмета на договора за изработка. А също така е необходимо и изясняването на понятието невъзможност на предмета.

Понятието предмет на сделката е легално. То се съдържа именно в разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Поначало сделката е юридически факт от категорията на правомерните юридически действия, който има правопораждащ ефект. Правната последица е възникване на гражданско правоотношение, което има няколко елемнта-страни, обект и съдържание. Съдържанието на гражданското правоотношение включва съвкупността от права и задължения на страните. Така съдържанието на продажбеното отношение включва освен всичко друго правото на получаване на собствеността и на самата вещ и задължението за заплащане на цената и вдигане на вещта. Тъй като продажбата е синалагматичен договор правата на едната страна са задължения на другата и обратно. Но продажбата се определя като сделка с предмет извършване на горепосочените действия. В тази връзка понятието предмет на сделката и съдържание на правоотношението съвпадат. Предметът на сделката не бива да се бърка с обекта, тъй като последният представлява благото, по повод което възниква правоотношението. А предметът включва правомерните правни действия, които следва да се извършат с него-да се предаде например.

Предмет на изработката в зависимост от конкретния случай е създаването на нова вещ или преработването на съществуваща. Конкретно при договора за строителство предметът на сделката е създаването на постройка, като задължението на поръчващия е да заплати възнаграждение за този резултат.[3]

Невъзможността на предмета от своя страна може да бъде няколко вида-начална и последваща, субективна и обективна, пълна и частична. От значение за случая е дефинирането на понятието начална невъзможност и разграничението й от последващата невъзможност, която заедно с обективната и субективната, пълната и частичната невъзможност се разглежда от облигационноправната теория.

Невъзможност на предмета по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД ще е налице само ако при сключването й предметът е неосъществим по субективни или обективни причини. Невъзможността може да е фактическа или правна и следва да е пълна, за да има нищожност на сделката. При частична начална невъзможност на предмета сделката е действителна, като заинтересуваната страна може да предприеме развалянето й по съдебен ред или да иска намаляване на своето задължение /чл. 89 ЗЗД/. Аналогична е уредбата и при начална частична невъзможност при договорите за продажба, съдържаща се в нормата на чл. 184, ал. 2 ЗЗД.

Накратко, за да е нищожна сделката е необходимо да има непреодолима пречка за изпълнението, която да го прави невъзможно изцяло към момента на сключване от сделката. Поемането на такова задължение не би могло да се осъществи, поради което правото елиминира правните последици, възникващи от сключването.[4]

Напротив, последващата невъзможност се характеризира със същите есенциални характеристики, но се различава темпорално от началната невъзможност по момента на проявление на препятстващия факт.

За да се отговори на поставения въпрос е необходимо да се определи представлява ли непреодолима пречка неучреденото към момента на сключване на сделката право на строеж.[5]

Всъщност правната теория и съдебната практика приемат, че невъзможен предмет ще е налице, когато поради субективни или обективни, фактически или правни причини не съществува възможност за реализиране на престацията. В конкретния казус невъзможен би бил предметът, ако длъжникът се е задължил да строи върху обект, който фактически е негоден за застрояване – напр. връх на планина. Или правно е негоден – плажната ивица, националните паркове и т.н. В конкретния случай лицето би отговаряло само за неизпълнение, тъй като то би трябвало да предвиди необходимостта от разширяване на правото на строеж. Тъй като не съществуват правни и фактически пречки, съответно лицето може да разшири правото си на строеж и да изпълни точно задължението си. Затова невъзможност няма.

4.     Частично право на строеж

Може да се постави и въпросът какво е положението при наличието на учредено право на строеж, което обаче не съответства по обем на поетото задължение за изграждане на индувидуален обект или обекти. По този въпрос съдебната практика се произнася еднозначно в смисъл, че следва да се възприеме становището, което се подкрепя и по горепоставения по-общ въпрос. Това е оправдано логически доколкото поставеният въпрос пряко зависи от отговора на предходния. Допълнителен аргумент е и логическото правило, че това, което важи за цялото важи и за неговите части. Поради това такъв договор не следва да се обявява за частично недействителен на основание чл. 26, ал. 4 от Закона за задълженията и договорите.

5.     Имуществени последици

В резултат на горните разсъждения може да се направи следният практически извод относно правните последици. Правилното отговаряне на поставения проблем е свързано с имуществените последици. Ако приемем, че договорът е нищожен изцяло , то имуществените отношения ще трябва да се уредят съгласно правилата на чл. 34 във вр. с чл. 55 ЗЗД- restitutio in integrum.

Ако приемем, че договорът е частично недействителен, то тогава действителна, като заинтересуваната страна може да предприеме развалянето й по съдебен ред или да иска намаляване на своето задължение /чл. 89 ЗЗД/. Аналогична е уредбата и при начална частична невъзможност при договорите за продажба, съдържаща се в нормата на чл. 184, ал. 2 ЗЗД.

Напротив, ако приемем подкрепеното в тази статия виждане, имуществените отношения следва да се определят по правилата на неизпълнението на облигационни задължения. В случая ще следва да се приложи чл. 79 и сл. от ЗЗД, а при частична невъзможност отношенията могат да се уредят съобразно предходния абзац.

6.     Литература

 

1)    Павлова, М. – Гражданско право – обща част-Софи Р, 2002г., С.

2)    Александрова, В. - Основания за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД –ПИС АПИС

3)    Таджер, В. – Гражданско право – обща част-Софи Р., 2001г., С.

4)    Кожухаров, Ал.- Отделни видове облигационни отношения-Университетско издателство, 1996г., С.

5)    Розанис, С. – Недействителност на сделките – Фенея, 2009г, С.

6)    Розанис, С. – Вещното право на строеж – фенея, 2010г., С.

7)    Торманов, З. – Недействителност на договора-СИБИ, 2010г., С.

8)    Венедиков, П.- Ново вещно право-ИК „ П. Венедиков”, 2002г., С.


[1] За разликата вж. повече при Средкова, Кр. Трудово право. Обща част. УИ „Св. Климент Охридски”; Мръчков, В. Трудово право, С. Сиби, 2012

[2] Решение № 1 от 26.01.2011 г. по гр. д. № 287/2010 г. на Бургаския апелативен съд

[3] Това е сърцевината, esentialia negotii на сделката.

[4] Така и  р. № 725/4. 11. 2008 г. по т. д. № 163/08 г. на ВКС, II т. о.

[5]  Решение № 64 от 8.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 820/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ваня Атанасова


0 Comments

рубрика “Млади автори“

3/10/2014

0 Comments

 
Picture


„Чл. 152. Миниcтpитe ce нaзнaчaвaтъ и увoлнявaтъ oтъ Князa” из Търновската конституция.

Изборът на министрите – гаранция срещу политическа корупция

                                                          автор Яна Добрева
                                                          СУ„Св.Климент Охридски“


Търновската конституция, характеризираща се със своя изключително демократичен за времето си характер, предвижда създаването на контролни механизми, които да осигурят на Българското княжество гаранции срещу възникването и срастването на политическа корупция със властта. Особено важен е въпросът за формата на държавно управление – на границата между конституционната и парламентарна монархия. Присъщите белези на конституционната монархия са видни – монархът е глава на изпълнителната власт, в границите определени му от Конституцията. От друга страна обаче, като механизъм за противоборство с политическа корупция, Търновската конституция предвижда отговорност на правителството пред парламента, който механизъм обаче сякаш остава незабележим, тъй като не е изрично упоменат. Този факт, дава ход на развитие на  политическа корупция, която по своята същност е злоупотреба с политическа власт, целяща частна (лична или групова) полза, изразяваща се в облаги, статус и власт Безспорно един от най-важните аспекти на държавното управление е положението на министрите, както и редът за тяхното назначаване и уволняване. Имайки предвид цялостния дух на Търновската конституция, то е изключено да тълкуваме конституционните разпоредби откъслечно една от друга, което с особена важност се отнася и до чл. 152 – Министрите се назначават и уволняват от Княза.             
                     Фактът, че за едни от най-важните длъжности в държавния апарат, а именно тези на министрите, ценз и условия за заемането на тази длъжност не се предвиждат, то не означава, че те не се предполагат. Като гаранция срещу политическа корупция може да се изведе изводът, че формалното назначаване на министрите е отредено на Княза, но по-важно е фактическото назначаване, което остава като запазено право за Народното събрание и най-вече за неговото мнозинство.                                  
Разпоредбата на Търновската конституция обаче не е докрай разгърната, на нея липсва именно това допълнение, което да конкретизира фактическото назначаване на министрите. Тази празнота довежда до изопачаване, където формалното и фактическото се сливат, за да обслужат интересите на Короната. Най-красноречив пример от Българската история за тази злоупотреба е налагането на „личния режим“ на княз Фердинанд.   Тази недемократична страница от конституционната история на Българското княжество се характеризира не с „еднолична власт, а с едноличен контрол върху ключови постове на властта“ [1, с.147], където правителствата идват и се сменят не по указание на Народното събрание, а по инициатива на Короната. Отношението на правителството към този квазиконституционен модел е продиктувано от желанието му за власт, тъй като това назначаване „отгоре“ дава перспектива на министрите за участие във властта. От друга страна „личният режим“ е по-удобен и за политическите партии, тъй като по това време те се отличават с раздробеност, без да се анагажират с приемането на „ разгърната програма и без да създават национална организация“ [1,с.151]. Волята на избирателния корпус от своя страна губи своята стойност, като от народа се очаква „отдолу“ да легитимира установеното правителство.                                                                                             „Личният режим“ на княз Фердинанд му позволява да диктува политическия живот на страната според своите желания и интереси, държавният глава „напълно съзнателно поддържа политическата корупция и целенасочено осуетява всеки опит за въвеждане на отговорно представително управление“ [1,с.153].                                                                               
В отговор на особената линия на поведение от страна на Короната, напразно видният интелектуалец Стоян Михайловски настоява управлението на държавата да не се приема „отгоре“ по желанието на княза; да бъде извършен предварителният избор от избирателното тяло, а отговорността за управлението да се поема едва след „предварителен избор, направен от неутрално правителство“. [1,с.151]. Ролята на неутралното правителство се състои в ограничаване на злоупотребата с наложилото се правило, че който е на власт, той печели изборите.                                                                           
Изопаченият парламентаризъм у нас не оставя безучастни конституционалистите на това време, които търсят решение, с което изборът на министрите да бъде гаранция срещу политическата корупция. Причина за потъпкването на парламентаризма в тази му насока е безспорно текстът на чл. 152, който не изказва ясно същинския си смисъл и води до злоупотреби. Проф. Стефан Киров твърди, че е наложително тази разпоредба да бъде изменена или допълнена със специална наредба, а това пояснение на чл.152 да бъде почерпено от Швейцарския режим, където министрите се избират от Народното събрание с таен вот. Ключовото в предложението на проф. Стефан Киров е пояснението за ролята на парламента, независимо от формата на вота: „ Да се знае само, че не князът произволно назначава когото поиска, а след това Събранието търпи или бламира министрите, а обратно: то ги назначава, князът ги утвърждава.“ [4, с. 208- 209].                   Посредством тази на пръв поглед малка корекция, текстът на чл.152 би защитил изборът на министрите срещу политическа корупция в няколко направления:

1.      Възможността за злоупотреба би преустановила своето действие, тъй като формата на акта на назначаване и освобождаване на министрите от длъжност би била изяснена, а това от своя страна би преустановило всички тълкувания на разпоредбата в непарламентарен дух, както и неблагоприятни последици от това изопачено прилагане.

2.      Правителството ще произлиза от парламента, а не обратното.

3.      Въвеждането на пропорционална избирателна система би довела до своите най-големи предимства, а именно възможността за сформирането на коалиционни кабинети, които биха били гаранция за намаляване злоупотребите и осъществяване на добро и стабилно държавно управление.

4.      Практиката на честа смяна на камарата ще бъде преустановена, което от своя страна би гарантирало по-голяма стабилност и последователност в управлението на страната.

5.      Скъсването сроковете на легислатурата биха довели до това, изборите да отразяват реално настроенията на избирателите.                                                         

Най-важният извод, до който достига проф. Киров се състои в това, че министрите ще бъдат изпълнители на решенията на парламента, което е основен принцип на парламентаризма.

От изключително значение, въпреки очертаните предимства в корекцията на чл.152, остава въпросът за качествата, които министрите е необходимо да притежават, тъй като в противен случай „вместо от един само, населението има да страда от няколко „монарси“ и да изпитва на гърба си техните капризи и лудории, техните хищнически инстинкти и безчовечни злодеяния“. [4, с.211]                        Независимо от контролните механизми, създадени чрез конституцията, засягащи начините за назначаване и уволняване на различните върхови позиции в държавното управление, народът трябва да държи сметка за своята роля в процеса на утвърждаване на избираните представители. Като пожелание към българския народ проф. Киров заключава, че ако има „избиратели, които знаят, че чрез тях се създава управлението, ще се научат по-скоро да бъдат истински избиратели“.    [4, с.214].

Днес, когато липсващите препоръки от преди век, са вече налице, то е необходимо да се запитаме къде са причините за проблемите на държавното управление. Необходимо е всеки от нас да поеме отговорността да бъде гражданин и избирател, да формира своя ясна позиция, базирана на знанието и мисълта, целяща създаването на гражданско общество, на по-добър живот.

                                                                                                                        

 

Използвана литература:

1.      Близнашки, Г. Петко Каравелов и демокрацията в България. С., 2011.

2.      Генов, Г.П. Цит. Съч., с. 157-158.

3.      Киров, С. „Министрите се назначават и уволняват от княза“ (чл.152 на Конституцията). – В: Демократически преглед, 1910, N6.

4.      Киров, С. „Парламентаризъм или персонален режим“, С., 2011.


0 Comments

рубрика “Млади автори“

2/11/2014

0 Comments

 
Picture
Развитие на принципите на правото от Древността до наши дни


                                                                                                                                                                Автор: Яна Добрева    

                                                       СУ„Св.Климент Охридски“



Правните принципи са част от общотеоретичната проблематика в юридическата наука, заемайки изключително важно място в набора от въпроси, съдържащи се в правната материя. Принципите на правото, за разлика от редица други въпроси, се характеризират с множество спорове между юристите относно произхода, характера и мястото на това явление в системата на  правото. Погрешно би било схващането, че правната материя е обвързана единствено с познанието за законовите норми, тъй като те съставляват само част от юридическата наука. Онова, което отделя юриста от неюриста, се крие в умението на първия не само да знае, но и да усвоява, тълкува правната материя, да бъде в състояние да разбира логиката на правото.   Въпросът за правните принципи е част от онези юридически проблематики, които се отнасят към разбиране на самото право като наука. Правните принципи съставят юридическите основи, предопределяйки нормативното съдържание и едновременно с това кореспондирайки както с реалната социална действителност, така и с различните теоретични възгледи. Тези функции на принципите на правото са от изключително голямо значение и ще бъдат разгледани по-подробно в настоящата статия.

            Изследването на генезиса на принципите на правото следва да започна още от най-дълбока древност, във времената на формиране на самото право като система, регулираща отношенията в живота на обществото. Формирането на правото безспорно е свързано и със държавообразувателния процес, който започва от Древността. Правните принципи неминуемо започват своето обособяване в най-древните правни култури, но акцентът в историческата част на настоящия текст пада върху римските юридически разрешения по няколко причини.

             От една страна специфично при римското право е „формираното правосъзнание на ранното римско общество”, където „римляните много по-бързо преодоляват теологичните представи за света” [2, с.78]. От друга страна “римското частно право е най-съвършената, доколкото знаем, система на правото, което почива на частната собственост” [1, с.47]; римското частно право най-много се доближава до съвременните юридически концепти, то е основоположник на утвърдилата се в настоящето, включително и в Република България континентална правна система.

           Още Цицерон засяга темата за справедливостта, където той не е привърженик на идеята за равенството, а отстоява „всеки да получи своето”, според възможностите си. Философията на Цицерон определя и това, че „връзката между закона (номос) и правото се изразява в „разсъдливостта при издаването на заповеди и забрани”. „ [2, с.88].

           От своя страна Улпиан като друг представител на Римската правна традиция отбелязва в първи фрагмент на Дигестите (D. 1,1, 1), че “правото е изкуството за доброто и справедливото”. По нататък Улпиан отбелязва следното:

            Справедливостта е постоянна и трайна воля да се отдава всекиму неговото право. Предписанията на правото са тези: да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето. (D. 1, 1, 10).

           Още в Античността започва формирането на правните принципи като устои на самата правна система. Трите формулирани от    Улпиан принципа са харктерни не само за Древността, тъй като множество юристи, творили векове след римските мислители, се стремят да търсят смисъла на правото именно в справедливостта като основен правен принцип.

           Забележителен е стремежът на римските юристи да въведат справедливостта като основен правен принцип, който да залегне в системата на правото. Проф. Михаил Андреев отбелязва, че тези дефиниции на Улпиан „не изразяват истинското положение на нещата в робовладелския Рим” [1, с.46]. Причните за това се коренят в устройството на самото общество в древния Рим, където хората се делят на свободни, роби и освободени. Именно заради това, както и наличието на йерархизирани прослойки в обществото, предопределят очертаните от Упиан основи, залегнали в определението на правото като неотговарящи адекватно на реалната действителност.

           Правните принципи могат да бъдат открити в римското право и като елемент, имащ отношение към тълкувателните методи на предкласическата и класическата римска юриспруденция. Прави впечатление високата степен на абстрактност, което позволява тяхната актуалност и в наши дни. Във фрагмент от дигестите Целз отбелязва:

           Неправилно е да се съди или да се дава мнение по едно отделно място на закона, без да се вземе в съображение целият закон. (D. 1, 3, 24).

           Като извод може да бъде извлечена значимостта на принципите на правото като безспорно необходими за прилагането на правото в реалността, тъй като без тяхна помощ връзката с цялата правна логика е немислима. Още в римско време правото очевидно не се състои само от писани правила за поведение, гарантирани с държавна принуда. Границата на диференцираност е прекалено фина, тъй като колкото общата правна логика е записана и нормирана, толкова и тя трябва да бъде изведена, посредством тълкувателни способи за нейното ефикасно прилагане. Посоченият по-горе правен принцип е валиден и в настоящата правна система. Друг пример за „вечен” принцип, познат още от римското право е, че:

           ... щом като е въведено нещо с някакъв закон, това е добър случай да се допълнят с тълкуване или пък с правоприлагане и останалите (случаи), които са насочени към същата полза. (D. 1, 3, 13).

           И днешната юриспруденция нарича този способ „аналогия в правото”, което е и част от основните похвати за приложение на правните принципи. Формулираният от Улпиан принцип на правото е „нещо различно от тълкуването на закона”, тъй като той по своята същност е именно аналогия, при която липсва конкретна норма за уреждане на дадения случай. В този случай правният принцип предписва да се търси правна норма, която урежда друг случай, но с подобни признаци [1, с.71]. Този принцип е закрепен в българското законодателство в Закона за нормативните актове (ЗНА), чл.46, ал.2, която гласи: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.”.

           Римското право като източник на принципи в правото, валидни и до днес, не се изчерпва само с посочените по-горе правни начала. Трите основни принципа, а именно да се живее честно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето, са първоизточници и на други принципи. До днес са валидни произлезлите от горните принцип за добросъвестността (bona fides), както и това, че никой не може да прехвърля другиму повече права, отколкото сам притежава. Все още е валидно и cuis commodum, eius incommodum, а именно - чиято е ползата, негова е и вредата.

           Римското право е първоизточник и на основните принципи на действието на гражданските съдилища. Такива са принципите за състезателния характер на съдопроизводството, независимостта на съдебната институция, силата на съдебното решение, обжалването и др. . Римскоправни принципи откриваме не само в гражданското право, но и в наказателното право. Пример за това е правилото, според което не може да има престъпление и наказание, ако те не са предвидени в закон (Nullum crimen, nulla poena sine lege praevia poenali). Този принцип е валиден и днес в наказателните кодекси на повечето европейски държави. Римското право се утвърждава като безспорен първоизточник на правните принципи, залегнали и в настоящите правни системи на голяма част от европейски държави.

           Средновековето се явява последващ исторически етап от развитието на човешката цивилизация и култура. Това опосредства и влиянието на разбиранията през Средните векове, които оставят своето ярко отражение върху развитието на правото и съответно върху правните принципи. Църковните канони и светското законодателство се обособяват като две водещи нормативни системи през този период, ставайки източник на “двойствения социален статус на средновековния човек” [2, с.204].

           Развитието на идейните течения в правната мисъл кумулира този двойствен характер в епохата на Буржоазните революции. „В идеен план се осъществява свързване на свободата на индивида, присъща на правната система с равноправието, присъщо на религиозната система.” [2, с.204]. Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. е своеобразен резултат от тази трансформация, израз на новите  правни възгледи с акцент върху свободата на човека и гражданина като основен правен принцип.

           „Всички хора се разждат и остават свободни и равноправни” – това гласи чл. 1 от Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. От една страна принципът, който стои зад тази формулировка, се отнася към разбирането за равенство на всички граждани пред закона, без значение от социалния им статус или личните им дарби и таланти. От друга страна идеята за свободата, която е отразена и в последващия чл.2, заема централно място в акта от 1789г., а именно : „Целта на всяко политическо общество е запазването на естествените и неотменими права на човека. Тези права са: свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу гнета.”. Проф. Лъчезар Дачев отбелязва, че „свободата е прокламирана в два аспекта – позитивен и негативен, които се утвърждават и действат и днес.” [3, с.76]. Позитивната свобода се изразява в правото да се реализира суверенната власт, където израз на този правен принцип се явява възможността за всеобщо тайно избирателно право и по този начин участие на отделния индивид в политическия живот. Негативният аспект се характеризира с възприетата от Монтескьо доктрина, чийто съвременен облик гласи правният принцип „всичко, което не е забранено от закона, е позволено”. Този аспект на принципа за свобода днес заляга в частното право на системите от романо-германската група.

           Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. включва още принципа на правото за узаконяване на конкретни лични свободи, а „задачата на авторите на декларацията е да поставят преграда срещу опасността на гражданите” [3, с.78]. Тези идеи биват доразвити с текста за привличането под наказателна отговорност: „Никой не може да бъде привличан като обвиняем, арестуван или задържан под стража, освен при посочените в закона случаи и то само при спазване на установения в закона ред.” (чл.7). Идейната линия е продължена от авторите на Декларацията, които установяват още принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието, както и принципа за невинност (до доказване на противното).

           „Авторите на декларацията правят първия успешен опит да съчетаят народния суверенитет с разделението на властите” [3, с.81] по докрините на Джон Лок и Луи Монтескьо. Така в текста от 1789г. се утвърждават и принципите за отговорност на управляващите, като изпълнителната власт трябва да служи на обществото.

           Прецедент в историята се явява чл. 16 от Декларацията, който гласи : „Всяко общество, в което не са гарантирани правата и не е проведено разделение на властите, е лишено от конституция”. Това поставя началото на конституционализма „като модел на политикоправния ред в модерната държава в Европа” [3, с.82]. Значението на този текст е от изключително значение, тъй като именно той дава начало на традицията за трайно закрепване на правните принципи към законодателните актове и то в един йерархически най-висш правен акт, какъвто е конституцията на всяка една държава. Актът на създаване на конституционализма потвърждава развитието в идеен план на правните доктрини, както и изместването на фокуса от теологичните разбирания и вярвания към поставяне на Човека в центъра на вниманието. Защитата на човека и неговите основни права и свободи се обособява като централна тема в правно-идейния свят, което от своя страна кореспондира неминуемо с идеята за правните принципи. Основните начала биват изведени на централна позиция, тяхното утвърждаване и деклариране биват гарантирани и от правната защита. „Развитието на конституционализма води до разширяване на съдържанието на конституциите, но запазва техния юридически примат в правната система.” [3, с.83]. Правните принципи, които заемат централно място в конституциите на държавите, запазват своята първенстваща позиция и в съвременната ервопейска правна система.

           Българската конституционна история започва много по-късно от тази на другите европейски държави, поради прекъсването на българската държавна традиция в периода 1396-1878г., известен още като Османски период. Въпреки многовековното влияние на чуждата култура, българските политически идеи запазват своя европейски облик. Търновската конституция от 1879г. е най-красноречивото доказателство за сполучливото съчетание на „националната ни самобитност и позитивната европейска конституционна доктрина” [12, с.81].

           Първата българска конституция закрепва основните правни принципи, които вече са се утвърдили на европейската сцена. Този акт на рецепиране „не само следва, но и надминава в някои отношения западноевропейския конституционен модел” [12, с.86]. Причината за това се основава на факта, че търновските учредители съчетават най-добрите постижения на правната мисъл до този момент, за да ги обединят в Първата българска конституция.

           Идеята за участието на народа в политическия живот на страната намира израз в закрепените принципи за народния суверенитет, всеобщо равно и пряко избирателно право и тайно гласоподаване. Разделението на властите е друг правен принцип, който намира място не само в Търновката конституция, но и в действащата Конституция на Република България. Основа на гражданското новобългарско право е и принципът, гарантиран от чл. 67: „Правата на собственост са неприкосновени”. Това основно начало е от особено значение, тъй като „възможността да се притежава собственост е най-солидната гаранция за свободата на личността” [12, с.83]. Правопримеството на юридическите принципи от френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. е очевидно. Дял 6, гл.12 от Търновската конституция съдържа текстове, които „гарантират личната неприкосновеност, неприкосновеността на жилището и тайната на личната кореспонденция” [12, с.84]. Принципът за законоустановеност на наказанието, както и обществено-политическите свободи на гражданите също са гарантирани от българската конституция.

           Началото на свобода се утвърждава като най-основното в конституцията, което „показва необходимостта от закони, за да се определят нейните предели.”(на свободата) [12, с.73]. Този правен принцип, както и още три застават в основата на Търновската конституция, а именно началото на равенство пред законите; принципът на самоопределението (даващ възможност за участие на гражданите във властта) и принципът на сигурност.

           Усвояването на тези юридически принципи е от огромно значение за българската правна история и естествено носи своето отражение и върху обществото. Залегналите дълбоко вече правни принципи стават част и от действащото право.

           Историческият преглед на зараждането и развитието на принципите в правото води до следните изводи: Римскоправната култура извежда принципа за справедливостта като основен, закрепен в самото определение за право. По-късно, през епохата на Буржоазните революции, свободата заема централно място в отстояваните принципи, които намират своето реално отражение във френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. Свободата, формулирана като най-основовно право на човека и принцип, прокарва път на редица още принципи: на икономическия либерализъм (право на собственост; минимална намеса на държавата в частните отношения и др.); на универсалните лични свободи на гражданите; свободата на печата, на събранията и сдружаването и др. Историческият преглед на правните принципи позволява да се проследи и развитието на правното положение на личността, нейното място и значение в системата на правото. Правните принципи заемат основно място не само в живота на гражданите, посредством предоставените им права и свободи; не само в нормотворческата дейност, посредством изграждането на адекватни за епохата законодателни текстове, които да съдържат и гарантират основните правни принципи. Правните принципи стават предмет на различни теоретични изследвания, като всяко едно от тях търси отговор на въпроса за същността и произхода на юридическите начала.

            Юридическите принципи биват разгледани от три основни теоретични школи, занимаващи се с откриване на природата на правните принципи, като за целта се използват различни аргументации, всяка звучаща по своему убедително. Трите основни групи теории са на естественоправната школа, правният позититвизъм и теория на Р. Дуоркин.   

Естественоправната школа защитава тезата, че правните принципи са „начала, които се намират извън нормите на позитивното право” [11, с.170]. Правните принципи според тази теория служат за критерий, който следва да покаже доколко обективните юридически актове, законодателните норми, са валидни и правни. Това е така, тъй като естественоправната школа диференцира правото на писано (позитивно) право и неписано (естествено) право, а схващането е, че второто трябва да бъде източник на първото. Към неписаното, естествено право спадат и правните принципи, които когато бъдат закрепени към различните законодателни актове, се превръщат в позитивно право, тъй като биват санкционирани от държавата и стават част от правната система от норми. Естественоправната школа защитава тезата, че „държавата (властта) не създава правото, не го твори, а го узаконява” [3, с.69]. Оттук естественоправните мислители заключават, че легитимността на правото е валидна, ако в него са включени естествените права. Днес тези виждания са закрепени в концептите за правата на човека, които присъстват „във всички съвременни международни правни актове и конституциите” [4, с.50]; „днес тяхното ясно разграничаване вече не подлежи на никакво съмнение” [пак там, с.50], тъй като правата на човека „представляват онази най-важна част от фактическото, с което държавата не може да не се съобрази” [4, с.51], в противен случай самата държава ще се отрече. Именно в правата на човека залягат основните, екзистенциални юридически принципи, които следва да ръководят поведението не само на човека, но и на държавата като властимаща, претендираща за опазването на обществения ред и защита на правата на гражданите. От своя страна Ц. Торбов, търсейки основният принцип на правото, извежда като такъв „принципът на личното равенство или справедливостта”, който „определя съдържанието на правото” [13, с.244]. Произходът на основният правен принцип според автора „не е едно тъмно само по себе си познание” и може да бъде изведен от самата правна логика [13, с.218].

            Правният позитивизъм, обратно на естественоправните схващания разглежда системата на правото като състояща се единствено от писано право, изразено в юридическите норми. „Правните принципи съгласно този възглед представляват част от действащото право; те се осмислят като особен вид правни норми, чието действие се различава от това на „обикновените” правни норми.” [11, с.171].  Ж. Сталев продължава линията на мислене в правния позитивизъм, като отбелязва, че особеното при правните принципи е, че те са „висше право”. Правните принципи са норми, които действат чрез други норми, а не пряко [9]. Теоретичната школа на правния позитивизъм определя общия характер на правните принципи като причина за тяхното противоречие в някои случаи, тъй като този особен вид правни норми не налага конкретно решение.

            Р. Дуоркин поставя въпроса за правните принципи като други „стандарти”, които диктуват поведението на юристите при тяхното обосноваване, наред с правните норми. „Правният принцип е стандарт, който трябва да бъде спазван, защото е изискване на справедливостта или честността, или на някое друго измерение на морала.” [14, с.22]. Според тази теория юридическите принципи имат насочващ характер, притежават своя значителна тежест, но в крайна сметка „решението се основава на конкретно правило за поведение, съдържащо се в правната норма” [11, с. 172].

            В Българската правна мисъл най-много привърженици има теорията, според която правните принципи са вид правна норма, тъй като позитивистко-емпиричния подход към правото е с преобладаващо възприемане [5, с.45-49]. В крайна сметка е разумно да бъдат взети значимите изводи на всяка една от теоретичните концепции, да бъде възприето положителното във всяка една теория. „Съществува както правен принцип, детерминиращ правото и обосноваващ съдържанието на позитивното законодателство, така и правни принципи, явяващи се част от това законодателство и представляващи елемент от метода на правно регулиране и като такъв елемент допълващи регулативния инструментариум на правото.” [6, с.104]. Тъй като теоретичните спорове по проблематиката дали правните принципи са правни норми или нещо, различно от тях, са актуални, би следвало да се изследва същността на принципите на правото.

            Същността на правния принцип проф. Росен Ташев обяснява като „утвърдено морално, политическо или юридическо начало, което изпълнява ролята на решаващ аргумент (идея) при вземането на юридическо решение относно формулировката и действието на правните норми.” [11, с.174]. Според проф. Димитрина Милкова правните принципи са основни ръководни начала, в които се залага най-много; „интелектуални ядра”, които при тълкуване седят в основата, а някои от тях намират своето закрепване в различни правни норми.  Ж. Сталев дефинира правните принципи като общи правни норми, които са изрично формулирани в текста на закона [9, с.79-80]; юридически „идеи и положения”, които не са правни норми, а обобщения и синтез на правните норми – такова е мнението на В. Таджер [10, с.36-37]. Причината за многообразието от дефиниции вероятно се дължи и на факта, че легално понятие липсва.Законът обаче навсякъде започва правната уредба с т.нар. „основни начала на правото”, което е синоним на правни принципи. Самото назоваване „основни” и „начала” подчертава значимостта на този елемент от правната система. „Правният принцип функционира като „основен закон на правото”.” [6, с.105].

            След като значителна част от авторите приравняват правния принцип на правната норма, то тук възниква въпросът какво в действителност е правната норма. Най-разпространено е схващането, че правните норми са „възникващи от държавата в лицето най-често на компетентен правотворчески държавен орган общи правила за поведение, които се създават за осъществяване на правно регулиране на обществените отношения посредством предоставянето на юридически права и възлагането на юридически задължения на субектите на правото и които правила за поведение са гарантирани в крайна сметка от принудителната сила на държавата” [4, с.117].

            За разлика от някои правни норми, правните принципи не са индивидуализирани и въпреки общия им характер, те не представляват правила за поведение. Проф. Р. Ташев диференцира наличието на идея при правните принципи, което е различно от норма. „Ролята на тази идея е не да предпише конкретни действия (както при нормите), а да обоснове търсенето и формулирането на норма в определена насока” [11, с.175]. Правният принцип се явява средство за аргументация, която се базира на юридическата логика.

            Правните норми са закрепени в законите и имат (или би трябвало да имат) съгласуваност помежду си, а за да се ползват като средство за аргументация е необходимо точното и ясното им посочване. Правните принципи за разлика от тях могат да бъдат изрично опоменати в юридически актове, но когато не са, тяхното значение се извежда от общата логика на закона и не е необходимо изрично доказване на валидността им. Поради тази особеност на юридическите принципи може да се каже, че те не притежават характерната за правните норми юридическа сила.

            Правните норми са подредени в една строга йерархична връзка в законови и подзаконови актове, докато такава йерархична структура при правните принципи липсва. За правния принцип е достатъчно да притежава  „юридическо действие, той трябва да бъде общоприет, да бъде доказано, че той вече в достатъчна степен притежава утвърденост и приложимост” [11, с.175].

            В съвременната степен на развитие от обществото правните принципи са вписани в законите и подзаконовите нормативни актове. Това не означава, че в миналото, когато все още не всички принципи са били записвани, те не са съществували и не са били смятани за правни. Днес, за да бъде признат един принцип като правен, писменият запис е едно необходимо условие [11, с.175]. Вероятно това е една от основните причини за уравняването в правната теория на правните норми с юридическите принципи от някои автори. „Вписването” на принципите на правото в законодателните актове говори за една по-висока степен на съвършенство на съвременната правна система и не бива това да бъде бъркано със същността на понятията и тяхните основни характеристики.

            Правните принципи притежават различен начин на действие от правните норми. Правните норми отреждат точно определени последици при точно определени ситуации, докато правните принципи се взимат и в зависимост от особеностите на самия казус, служейки за обосноваване на едно или друго съдебно решение. „Принципите притежават различна относителна тежест в зависимост от конкретната ситуация” [11, с.176].

            За да бъдат отграничени правните принципи от юридическите норми, е необходимо да бъде посочено и приложението на първите. Употребата на правните принципи предпоставя ясно очертан разграничителен критерий за ролята и значението на последните за сметка на правните норми. Чрез изясняване на основните хипотези на приложение на правните норми се добива и една още по-пълна представа за огромната роля на този правен елемент като част от системата на правото.

            Действието на правните принципи е свързано с един най-ранен етап в нормотворчеството от една страна и взимането на решения от съдията от друга страна.

            В процеса на кодификация законодателят е обвързан със същността на правните принципи, които са основен източник за създаването на нормативни актове и разпоредби. Юридическите принципи лежат в основата на създадените правни норми, особено в епоха като настоящата, когато писменият запис на правните принципи е изключително условие за тяхната валидност, както беше изяснено по-горе. „Самият процес на кодификация има за свой белег позитивното закрепване на дефинитивни по своята същност разпоредби, изброяващи принципите на отделните отрасли. Стремежът при кодификацията е както изчерпателно и систематизирано уреждане на определен тип обществени отношения, така и извеждането на общото и трайното в нормативната уредба” [6, с.102]. Закрепването на правните принципи към нормотворческите актове е от особена значимост, тъй като те създават своеобразната връзка с реалната действителност. Това от своя страна е от огромна важност, тъй като правото в крайна сметка е система, която е създадена, за да регулира обществените отношения, а когато правните норми не отговарят адекватно на обществената реалност, то и гражданите не биха съобразявали своето активно или пасивно юридическо поведение с действащата правна система.

            Действието на правните принципи е свързано в значителна степен и с установяване на връзка между отделните правни отрасли, които трябва да бъдат синхронизирани в една обща логика. Немислимо е разпоредбите на вещното и облигационното право например да имат коренни вътрешни противоречия помежду си. Правните принципи спояват празнините и дават един общ тон, което в крайна сметка и обосновава определянето на самото право като система.

            Принципите на правото имат значително приложно поле и в акта на съдебната дейност. В този случай действието на юридическите принципи се изразява в решението на съдията да приложи една или друга правна норма, а при нужда да създаде специална такава за конкретния правен казус. Решението на съдията трябва да бъде обосновано и в синхрон с действащата правна система и в крайна сметка съгласувано със залегналите в нея принципи и практики, характерни за юрисдикцията на дадената държава.

            Основните хипотези на приложение на правните принципи биват обособени от функциите и действието им и биват няколко основни вида:

1.      При съдебния прецендент приложението на правните принципи е от главно значение. Те седят в основата на съдебното решение, тъй като на тяхна база съдията установява, че за конкретния казус е необходимо да се създаде нова правна норма, тъй като нормите в действащото право не отговарят адекватно на правните принципи. „С помощта на правните принципи съдията формулира конкретно правило за поведение (правна норма), което след това прилага, за да реши разглеждания случай.” [11, с.179]. От казаното по-горе става ясно, че правните принципи имат решаващо значение в процеса на правоприлагане, тъй като с тяхна помощ съдебните процеси придобиват по-завършен характер и удовлетворяват по-реално нуждите на практиката.

2.      действието на правните принципи има особено голямо значение в случаите на аналогията на правото. Този правен институт се използва за употреба на едни правни норми в ситуации, за които те не са създадени, но биха решили казуса според правните изисквания за това. Дори в континенталната правна система решение може да се намери при всички положения, тъй като законодателят постановява аналогията в правото, регламетирайки с чл.46, ал.2 от ЗНА: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.”. За това беше станало дума по-горе в съпоставката на древноримските практики с настоящите такива. Правните принципи съответно в този случай се явяват довършителен елемент в правната практика и то с изключително значение, тъй като посредством тях процесът на правоприлагане бива завършен и спомагат за актуалното решаване на правните спорове. Приложението на правните принципи се състои в подбор на подходящия за съответната юридическа материя и ситуация принцип. След като се определи относителната тежест на конкретен правен принцип, който бива избиран пред друг, той “се конкретизира и трансформира в конкретно правило за поведение (норма)” [11, с.180].

3.      Забрана на отказ от правосъдие е правен принцип с изключителна тежест в континенталната правна система. Същността му се състои в задължителността на съдията да реши всяко дело, което му е поверено, без право на отказ с мотива, че законодателната материя не регулира подобни обществени отношения. Принципите на правото имат ключова роля, тъй като чрез тях съдията в крайна сметка е длъжен да постанови решение. „Той може да действа не само при празнота (липса на норма), но и при липса на закон.” [11, с.181]. Този принцип на правото е утвърден в ГПК, чл. 2 : „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.”, продължението на което и значението на принципите на правото става още по-ясно в чл.5: “Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.”. Правните принципи или още основните начала на правото следователно се обособяват като средство за всеобхватна регулация на правната система в обществените отношения, което кореспондира с напредналата форма от развитието на държавността като гаранция за спокойствието в страната.

4.      Тълкуването в правото е „сложна познавателна и творческа дейност, която се извършва с цел установяването на действителния смисъл и съдържание на правния акт с оглед преди всичко на неговата практическа реализация” [4, с.165]. Принципите на правото служат за основа при този процес, те направляват юристите в търсене на най-доброто решение при тълкуване. Тяхната насочваща функция допринася за намаляването на случаите на двусмисленост и колебание, както и неясноти в хода на тълкуването на правото.

5.      Избор на друга правна норма в правоприлагащия процес е средство, чрез което съдът постановява решения, на базата на различни от наложените от юридическите факти правни норми. Съдията мотивира своето решение за избор на друга правна норма „на първо място, с целите, преследвани от страните, и на второ място със съображения, извлечени от правните принципи, относими към конкретните факти” [11, с.181-182]. Действието на правните принципи в този случай отново има насочваща и спомагателна роля, като посредством тях се стига до правно и логически по-обосновано решение с помощта на основните начала в правната система.

6.      Колизията на правните норми се състои в тяхното поначално изключване на една от друга, но това не винаги е достатъчно явно регламентирано от законодателя. В този случай „правните принципи (по-точно надмощието на един принцип над друг) ще аргументират избора на съдията в полза на едната от двете възможности.” [11, с.182].

Основните хипотези на приложение на правните принципи дават представа за значимостта на този правен елемент, но неговата всеобхватност и роля в цялостната нормативна система могат да бъдат изяснени с излагане на класификация на правните принципи.

Многобройните прояви и форми на юридическите принципи обособяват и различни групи и видове основни начала. Тяхното подразделяне се основава на различни разграничителни критерии, като този процес е усложнен от множеството теоретични концепти, които в крайна сметка не достигат до едно единно становище по въпроса за същността и произхода на правните принципи. Въпреки това, имайки предвид общите им черти и функции в механизма на правната система, са възприети различни критерии, които класифицират основните начала в следните видове групи:

  1. Принципите на правото могат да бъдат подразделени с оглед на тяхното формулиране:
  • Законови правни принципи - това са изрично прикрепените към законодателни текстове правни принципи. Тяхна особеност е, че те са общовалидни за всички субекти, към които са насочени и са изрично и текстуално записани. Могат да бъдат открити в Конституцията, законите, подзаконови нормативни актове. Особено важно е да се отбележи, че „записването в общопризнат източник има за правните принципи декларативен, а не конституивен характер” [11, с.183]. Тази характеристика следва да подчертае произхода на правните принципи, а именно че те не се създават от закона, бидейки създадени от законодателя, а правните принципи всъщност добиват публичен характер.
  • Юриспруденциални правни принципи са тези, които биват установени в хода на съдебната практика. Те не са предварително закрепени към даден закон или нормативен акт, а биват откривани „по повод на конкретен казус (фактически обстоятелства) и на основата на съпоставянето и „притеглянето” на относителната тежест с други конкуриращи принципи” [11, с.183]. Възможността за прикрепване на юриспруденциални правни принципи към системата на правото е от особена значимост, тъй като това прави самата система „по-гъвкава”, разширява нейния обхват и допринася за по-адекватното регулиране на човешките отношения.
  1. С оглед на тяхното записване правните принципи биват:
  • Писани принципи са „формално установени в специални дефинитивни текстове на нормативните актове, и то най вече при тези с висша юридическа сила.” [6, с. 109].
  • Неписани принципи са тези, при които „ако няма разпоредба, установяваща съдържанието на принципа и то се извлича по тълкувателен път от нормите”, то принципът се обозначава като неписан [6, с.109].
Това деление на правните принципи напомня смислово първото, но тъй като е често срещано в правната литература, е отблезязано и тук. Интересен е фактът, че „в частното право принципите са в повечето случаи неписани, докато в публичното право и най-вече в наказателното право и процес – винаги писани, като е недопустимо извличане на други по тълкувателен път.” [6, с.109]. Тази важна особеност подчертава ролята на правото като регулатор на обществените отношения, придържайки се към основния правен принцип за минимална намеса на държавата в частните отношения и неизбежна намеса в публичноправните отношения.

 

  1. Правните принципи са подразделени и с оглед на своя произход както следва:
  • Морално-политически правни принципи са тези, които произхождат от социума и се коренят в „политическата философия и морала на определено общество”  [11, с.184]. Тяхното действие е както в самата правна система, така и в по-широко социално поле, упражнявайки влияние и върху други социални дадености. Така например морално-политическите правни принципи „установяват съотношенето между основните социални институции – семейство, собственост, образование, религия, както и съотношението и взаимодействието между основните държавни органи и публични институции” [11, с.184]. Тук проличава изключително важната роля на този вид принципи на правото, като свързващо звено между социума и юридическата система. Морално-политическите правни принципи спомагат правообразуването от една страна, така, че то да бъде значимо и валидно за субектите, чиито отношения регулира. От друга страна този вид правни принципи се оказват с влиятелна роля и върху самите субекти на правото, които съобразяват своето поведение и юридически действия и бездействия със системата на правото. Посредством този резултат правото, чрез проникналите в неговата същност правни принципи, е способно по-качествено да възспира негативните и да ускорява положителните насоки на действия между човешките индивиди.
  • Правно-технически принципи са тясно свързаните с правната материя принципи, които не излизат от рамките на юридическата система. Този вид принципи „касаят само юридическата технология на създаване и прилагане на правните норми” [6, с.110]. Функцията на правно-техническите принципи се основава на синхронизация между органите на публичната власт и правната регламентация, „преди всичко административните органи и юрисдикциите” [11, с.184]. Пример за правно-технически принципи са тези за дерогиране на общите разпоредби от специалните; съзстезателност в съдебния процес; възможност за съдебен контрол и други. Този вид принципи играе важна роля в правната система, тъй като посредством него се осъществява „кореспонденция” между писаното право и органите на юриспруденцията, което от своя страна означава създаване на единни стандарти в правото. Синхронизирането на правната система от своя страна довежда до нейното усъвръшенстване и повишава значението и ролята й като нормативен регулатор в обществото.
       Тази група принципи може да бъде срещната в правната литература и като „принципи само с юридическо съдържание и принципи с неюридическо съдържание” [6, с.110].

  1. Принципите на правото се диференцират с оглед на тяхната сфера на действие като:
  • Принципи на международното право. Субектите на международното право се отличават от тези на вътрешното право, поради което възникват и принципни различия в регламентацията на тяхните отношения. Принципите на международното право имат „освен чисто юридическо съдържание и политическа обусловеност.” [6, с.110]. Друга основна тяхна характеристика е техният генезис, който се заражда според субектите на този вид право, респективно като резултат от съгласуване волите на суверенните държави [пак там]. За разлика от частното право, където правните принципи биват закрепени към вътрешната нормативна система, юридическите принципи на международното право са най-често записвани в межддународни правни актове, които имат договорен произход. Пример за принципи на международното право може да бъде нагледно открит в Устава на ООН, глава първа „ЦЕЛИ И ПРИНЦИПИ”, където залягат принципите за суверенно равенство между страните членки на организацията; добросъвестно изпълняване на задълженията от всяка членка; мирен път за уреждане на международни проблеми от всяко естество; оказване на всестранна помощ между държавите членки; ненамеса във вътрешното право на държавите. Принципите на международното право „имат силата на изричен източник (...) и то с висша и приоритетна сила.” [6, с.110].
 

• Принципи на вътрешното право разпростират своето действие само в рамките на отделната национална правна система, която от своя страна се характеризира както с особените за нея правосъзнание и традиции, така и е носител на общите за вида правна система принципи. Често срещан принцип в националните системи е този за добросъвестността при упражняване на правата и недопустимост на злоупотреба с тях. Това говори за факта, че правото „се основава на общочовешки ценности, които не могат да се игнорират от каквито и да е, и колкото да са значими националните особености” [6, с.109]. Въпреки залягането на някои основни принципи в група правни системи или дори във всички такива, важно е да се отбележи, че тези правни принципи не са принципи на международното право. Принципите на вътрешното право търпят диференциация вътре в себе си, която ще бъде разгледана по-долу.

            Както личи принципите на международното право имат сериозни различия с тези на вътрешното, което е породено от различието в правните субекти на двете системи. Въпреки това принципите на международното и на вътрешното право са в унисон едни с други, взаимно допълвайки се и влияейки помежду си. Принципите, залегнали в и двете правни системи са от първостепенно значение, тъй като те направляват хода на развитие на правото. От особена важност е да се отблежи и все по-засилващите се процеси на глобализация и интеграция, които се отразяват и върху правните системи, а от там върху принципите, които ги ръководят.

  1. С оглед сферата на действие на правните принципи във вътрешното право, те са:
  • Общи принципи са тези, чието влияние се разпростира над всички правни отрасли; имат значение за правната система като цяло. Общите правни принципи са фундаментални, тъй като залягат дълбоко в правото и ръководят всеки негов пласт. Чрез познание за общоправните принципи може да бъде добита представа за характера на дадена правна система, за нейните основни цели и заложени ценности. Пример за общи принципи в правото са:
1.        Принцип на справедливост. Този правен принцип, както вече бе посочено в анализа на историческото зараждане на правните принципи, е залегнал дълбоко в правната теория.

2.        Принцип на свобода. Хегел пръв обръща внимание на този правен принцип, определяйки го като общ за правото.

3.        Принцип на демократичност. В настоящето този правен принцип е своеобразно продължение на горния и негово доразвиване и допълнение.

4.        Принцип на хуманност. В правото главно място е отредено на човешкия индивид, който застава в основата на правната наука, тъй като правото е създадено от и за човека, за да регулира именно човешките отношения.

5.        Никой не може да извлича ползи от своето собствено противоправно поведение.

6.        Юридическата отговорност се осъществява само при наличието на вина.

             Общите правни принципи залягат в цялата система на правото и биват вливани в отделните отрасли, за да ръководят движението и развитието на целия юридически свят.

             Известен е и принципът за йерархизация на правната система, според който Конституцията има характера на основен закон, и произтичащите оттам принципи на конституционосъобразност на законите, откъдето законосъобрзност на всички други правни актове (чл.5). Именно в Конституцията могат да бъдат открити залегналите общи правни принципи, които ръководят съответната национална правна система. Такива принципи са тези за гарантираност на правата и задълженията; отговорност за правонарушения (чл.7); всеобщо равенство пред закона, независимо от верски, етнически, социални различия и други (чл.6). В Конституцията на Република България заляга и принципът за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна (чл.8). В българската правна система е известно и разделението на частно и публично право, за които са основни следните принципи:

  1. Позволено е всичко онова, което не е изрично запретено от закона. – основен принцип в частното право.
  2. Забранено е всичко онова, което не е изрично позволено от закона. – основен принцип на публичното право.
            Както личи, основните начала, залегнали в българската Конституция, а оттам и в цялата национала правна система повтарят в голяма степен очертаните още от Френската декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. Правните принципи, формулирани тогава, днес биват доразвити и закрепени като ръководни начала, гарантирани от закона. Тези и други принципи залягат и в основата на отделните правни отрасли.

  • Отраслови правни принципи „имат ограничено приложение – само в един или група отрали на правото” [11, с.184], заради което се изучават от отрасловите правни науки, за разлика от общите принципи на правото. Текстуалните формулировки на отрасловите правни принципи могат да бъдат познати в отделните закони под названието „Основни начала”, които винаги са изведени в самото начало на правотворческия акт.
→ Граждански процес: законност; диспозитивно начало; служебно начало; състезателно начало; равенство на страните; установяване на истината; публичност и непосредственост; вътрешно убеждение; разглеждане и решаване на делата в разумен срок (гл.2 от ГПК).

→ Административно право: М. Славова сочи като основни принципи тези на законност, целесъобразност, публичност и прозрачност, непрекъснатост, йерархичност, отговорност за вреди [7, с.60-61].

→ Трудово право: основни принципи са закрила на наемния труд; свобода на труда и забрана на принудителен труд; равенство във възможностите и премахване на дискриминацията; равнопоставеност на субектите; добросъвестност, реалност и гарантираност на правата и задълженията; личен характер на трудовите права и задължения.

→ Процесуално право (граждански, наказателен и административен процес): „основните принципи са законност, независимост на съда и подчинението му само на закона, публичност, състезателност, дирене на обективната истина” [11, с.185].

→ Семейно право: гл.1, чл.2 от СК прогласява принципите за закрила на брака и на семейството от държавата; равноправие на съпрузите в брака (този принцип се явява „ниво на конкретизация на общия за частноправните отношения принцип на равноправие на страните и на всеобщия правен принцип на равенство пред закона” [6, с.108]); доброволност и трайност на брачния съюз („отразява семейноправната специфика на по-общия принцип на договорната свобода и обвързаност на страните с поетите договорни задължения” [6, с.108]); закрила на родените в/извън брака деца и осиновените.

→ Наследствено право: характерни за този отрасъл са: принцип на свобода на разпореждане на наследодателя с имуществото; принцип за запазената част за кръвните наследници, която не може да бъде отнета със завещателни разпореждания. Тук много нагледно се вижда влиянието на българската традиция и обичаи, които гарантират запазена част от наследството за роднините на наследодателя с основния концепт имуществото да се запази в патримониума на наследодаетеля; принципът за наследяване по закон или по завещание също заляга в съвременната законова уредба, като произходът му се корени в историческия аспект на българското законодателство.

       Отрасловите правни принципи могат да бъдат открити както чрез конкретното им назоваване в закона като „основни начала” или „принципи”, така и да бъдат изведени смислово, по тълкувателен път от самия закон. Ясно личи кореспонденцията с общите правни принципи, тяхната конкретизация в отделните отрасли и подчиненост на отрасловите правни принципи на общите такива. Е. Мосинов обръща внимание на факта, че е показателно, че „отрасловите процесуални науки отделят значимо място на правните принципи с оглед ролята им при нормиране действията на страните в процеса и установяване общата насоченост на правораздаването” [6, с.103].

       

       Принципите на правото са безспорен елемент от ситемата на правната уредба със съществено значение, поради което е необходимо да им бъде обръщано специално внимание, да не бъдат пренебрегвани. „Практическата реализация на метаюридическия правен принцип преминава както през стадия на законодателно установяване, така и през практическата реализация на нормата в конкретните регулирани отношения. Правният принцип предхожда правото не толкова времево, а чисто логически и има за своя иманентна последица позитивното право като норма и практика” [6, с.105]. Известно е отклонението от правните принципи в българската съдебна практика, което е явление, белязано с отрицателен знак и води до негативистично отношение на правните субекти към самото право, към неговото обезсмисляне. Именно поради тези причини е от изключителна значимост познаването на принципите на правото от всички юристи, които трябва да си поставят за цел прекратяване на порочните практики в правната система. Познаването и следването на юридическите принципи и тяхното неотклонно приложение в практиката води до издигане на ролята на самото право в обществения живот и оттам до изпълнение на мисията му като най-важен социално-нормативен регулатор в живота на хората. „Юридическата наука следва да се занимава със същността на правния принцип и неговото съдържание, доколкото позитивното право се намира в синхрон с тази същност и юриспруденцията е осъществяване на регулативната насока на принципа. Така правната теория намира основанието за валидност на действащото законодателство и обосновава справедливостта на съдебната практика” [6, с.106].  Принципите на правото се обособяват като един от най-важните правни елементи, основа на юридическата наука, очертавайки конструктивните насоки в юридическото обучение и практика, гарантирайки смисъла на правото. Познаването и спазването на правните принципи води до развитие на юриспруденцията, осмисляйки самото съществуване на правото като регулатор, а оттам усъвършенствайки самите правни отношения между самите субекти, заради които правото в крайна сметка е създадено и съществува до наши дни.

 

Използвана литература

 

  1. Андреев, М. Римско частно право. С., 1993.
  2. Дачев, Л. История на политическите и правни учения. Дял I. С., 2001.
  3. Дачев, Л. История на политическите и правни учения.Дял II. Р., 2007.
  4. Милкова, Д. Обща теория на правото. С., 2007.
  5. Михайлова, М. Правото – воля, субективно, нормативно, социално. Лекции. С., 1993.
  6. Мосинов, Е. За същността на „правния принцип” и принципите на правото. - Съвременно право. N1. 1995.
  7. Славова, М. Принципи на административното право. С., 2002.
  8. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С., 1988.
  9. Сталев, Ж. Норми относно норми. - Правна мисъл. N 2, 3-4. 1977.
  10. Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял I.
  11. Tашев, Р. Обща теория на правото. С., 2007.
  12. Токушев, Д. История на новобългарскара държава и право 1878-1944. С., 2006.
  13. Торбов, Ц. Основният принцип на правото. С., 1992.
  14. Dworkin, R. Taking Rights Seriously. London, 1977.
 

 

 

 























0 Comments
<<Previous
Forward>>
    .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове
Powered by Create your own unique website with customizable templates.